Игра с огъня

38.

– Мери? – повтори Брад Даниълс.

Той беше стар и немощен. Седеше в инвалиден стол в малката спретната стая, която щеше да нарича свой дом до края на дните си.

Декър, Джеймисън и Кели стояха срещу него и изпълваха почти цялото свободно пространство.

– Да, Мери Райе – кимна Джеймисън. – Работила е тук преди малко повече от година като физиотерапевт.

Разкривените от артрит пръсти на Даниълс се свиха около дръжката на бастуна му.

– Мери? Да, да… Познавам я.

Управителката ги бе уведомила, че Даниълс е прехвърлил деветдесет и живее в дома повече от десет години. Съпругата му беше починала отдавна, а той бе надживял не само братята и сестрите си, но дори и децата си. Внуците му живееха в други щати и го посещаваха веднъж годишно на Коледа.

Кели се опита да покаже на стареца снимка на Креймър, но той поклати глава.

– Почти не виждам вече.

Декър огледа стаята. До леглото имаше малък рафт, отрупан със снимки на малки деца и поздравителни картички за рожден ден. Върху нощното шкафче лежеше бейзболна шапка. Моделът обаче бе по-специален – от онези, които носят ветераните от Втората световна и които показват в кой род войски са служили.

– Във военновъздушните сили ли бяхте по време на войната? – попита Декър и погледна шапката.

Старецът кимна.

– Пилот ли?

– Не, щурман – отвърна Даниълс и видимо се оживи. – Летях на Боинг 17, на Боинг 24 и на онези огромни бомбардировачи "Суперкрепост". Какви времена бяха само!

– Щурман, значи? – каза Кели.

– Винаги съм обичал сигналите, радиовълните, радара, който по онова време беше нещо съвсем ново. Помагаше ни да се ориентираме накъде да летим и как да се върнем. Участвал съм в много бомбардировъчни мисии. И всеки път имах чувството, че ще умра. Но винаги оцелявах – усмихна се той.

– Какво се случи след войната? Уволнихте ли се? – попита Декър.

– Не, останах на служба. Продължих да работя за правителството.

– С какво се занимавахте? – поинтересува се Джеймисън.

Старецът присви очи.

– Защо питате? – Тонът му стана изненадващо рязък.

Декър приклекна пред него.

– Разговаряхте ли с Мери за някои от нещата, които сте вършили по време на службата си?

– Не отговорихте на въпроса ми. Защо аз да отговарям на вашия?

– Харесвахте ли Мери?

– Тя беше свястно момиче. Търпеливо. Следеше дали си правя процедурите, но не беше така досадна като някои други тук. Жалко, че напусна. Къде е отишла?

– Ще ви изненадам ли, ако ви кажа, че е заминала за Лондон, Северна Дакота?

– За Лондон? – сепна се старецът.

– Точно така. Там е разположена военновъздушната станция "Дъглас С. Джордж".

– Много добре знам.

– Защото сте служили в нея преди много години, нали? – каза Декър.

– Ако случайно съм служил, каквото и да съм правил там, все е секретно – заяви Даниълс.

Той затвори очи и стисна здраво дръжката на бастуна си.

– Но сте разговаряли с Мери на тази тема?

– Откъде знаете? – попита старецът. – Тя ли ви каза?

– Не. Но защо иначе ще замине за Лондон? Всичко останало би било прекалено голямо съвпадение.

– Нямам какво да ви кажа.

– Знаете ли, че ВВС са продали по-голямата част от терена около радарната инсталация?

– Продали са земята? – учуди се Даниълс. – На кого?

– На религиозна организация, наречена Братята. Чували ли сте за тях?

Старецът поклати глава.

– А те на свой ред са я отдали под наем на компании за фракинг.

– Фракинг?

– Добив на нефт и газ.

– И те правят сондажи на това място? – попита Даниълс.

– Да. – Декър погледна първо Кели, после Джеймисън. Накрая се обърна към стареца, който го зяпаше втренчено. – Работата е там, че… за съжаление, не можем да разговаряме с Мери.

– Защото не знаете къде е сега, така ли? – попита Даниълс.

– Напротив, знаем.

– Какъв е проблемът тогава?

– Някой я е убил.

Старецът се вцепени и Декър се уплаши, че той ще получи удар.

– Махайте се от тук! – викна Даниълс с дрезгав глас и очите му плувнаха в сълзи. – Махайте се! Веднага изчезвайте! Оставете ме на мира! Оставете ме на мира, по дяволите!

В стаята се втурна медицинска сестра.

– Господин Даниълс? – попита притеснено тя. – Какво става?

Той посочи Декър и останалите.

– Тези хора ме тормозят. Искам да си тръгнат.

Сестрата изгледа строго тримата.

Джеймисън извади служебната си карта и каза:

– Това е полицейско разследване. Трябваше да му зададем няколко трудни въпроса.

– Разбирам. Но той е разстроен. Мисля, че… че трябва да си тръгнете. Господин Даниълс не е в добро здраве.

Джеймисън дръпна Декър за ръката.

– Права сте. Тръгваме си.

И те излязоха от стаята.

– Той знае – каза Декър, докато вървяха по коридора. – Споделил е с Креймър нещо, което я е накарало да зареже работата си тук, да смени името си и да замине за Лондон.

– Но не знаем какво – отбеляза Кели.

– Даниълс е работил във военновъздушната станция – каза Джеймисън. – Това трябва да е връзката. Преди това е бил щурман, работил е с радари и радиостанции… Точно това са правили и в Лондон.

– Трябва да разберем точно по кое време е служил там – каза Декър. – Станцията е построена през петдесетте, нали?

– Да – потвърди Кели, – но не знам кога е била открита.

– Мога да помоля Богарт да провери – предложи Джеймисън.

– Когато разберем кога е служил там Даниълс и какво точно е правил, ще се върнем и отново ще поговорим с него – каза Декър.

– Но той е ужасно възрастен, Еймъс – възрази Джеймисън.

– Да, знам. Но в момента ни се предоставя най-добрата възможност да разкрием случая.

Когато излязоха навън, Кели възкликна:

– Какво, по дяволите, става тук?

– Нямам представа – отвърна Декър. – Но явно сме на прав път.

– Добре, да се надяваме, че ще ги пипнем, преди те да пипнат нас – заяви мрачно Джеймисън.