Игра с огъня

26.

Декър не си легна, поне не веднага. Седна на пода, както си беше с мокрите дрехи.

Извади две снимки от портфейла си. На жена си и на дъщеря си. И двете бяха направени малко преди смъртта им.

Тази вечер самият той се беше оказал толкова близо до смъртта, колкото никога досега. Ако Роби се беше забавил само със секунда или не се беше появил изобщо…

Щях да съм мъртъв. Като Каси и Моли.

Декър впери поглед в лицата им. Не беше поглеждал тези снимки от доста време. В деня на погребението им не беше в състояние да говори… всъщност не беше в състояние да прави каквото и да било. Съсипани от мъка хора, облени в сълзи, идваха при него и му поднасяха съболезнования. А той нито чуваше, нито можеше да осмисли какво му говорят или как да отвърне. Чувстваше се мъртъв като най-близките си същества. Нямаше никакво желание да живее без тях.

Времето минаваше, той скърбеше – много силно, дори бе на път да загуби всичко, включително живота си. А после мина още време, дните и нощите му започнаха да се запълват с работа и общуване с хора, намери приятели. Празнотата от загубата беше там, нищо не бе в състояние да я запълни, но изразът "животът продължава" доказа своята правота.

От време на време Декър изпитваше чувство за вина, че е позволил работата да го погълне до такава степен, та спомените за семейството му да бъдат изтикани в едно малко кътче на съзнанието му, прибрани като в чекмедже, което да отваря само понякога и да изпитва болка. Укоряваше се, че е забравил съпругата и дъщеря си или най-малкото, че е позволил други неща да засенчат онова, което Каси и Моли означаваха за него. Сега имаше чувството, че ги е предал.

От дясното му око се отрони сълза, която падна върху лицето на Моли. Той я избърса внимателно, тъй като се страхуваше да не повреди тази нейна последна снимка.

По време на неотдавнашното си посещение в Бърлингтън, докато стоеше до гробовете им, Декър си беше напомнил, че може да живее или в миналото, или в настоящето, но не и в двете едновременно. Макар че част от него отчаяно искаше да го направи.

Какво ще избереш, Еймъс?

Той предполагаше, че всички хора, преживели загуба като неговата, изпитват същите терзания. Тази мисъл обаче не му носеше утеха.

Всички се чувстваме сами. Всички понасяме болката по свой собствен начин.

Върна снимките в портфейла си и го прибра.

Едва сега забеляза, че в джоба на якето му има още нещо. Плъзна бавно ръка в него и извади… телефон.

Отговорът изскочи в главата му след секунда.

Роби.

Уил Роби беше пъхнал телефона в джоба му, докато му помагаше да се изправи на крака в онази алея. Той бе казал, че ще измисли начин да се свързват, и явно го бе направил. Декър разгледа внимателно устройството в ръката си. Приличаше на обикновен мобилен телефон, но не съвсем.

Набра своя номер, за да провери дали работи. Не успя да се свърже.

Погледна отново дисплея и натисна зелената слушалка.

Телефонът забръмча в ръката му, след което прозвуча глас:

– Очаквах да се обадиш по-рано – каза Роби. – Мина вече цял час.

– Току-що намерих апарата и го тествам как работи.

– Откри ли нещо ново, или просто проверяваш връзката?

– Второто. Ако натисна зеления бутон, ти се появяваш, за да помагаш?

– Не. Идвам, когато натиснеш червения бутон. Но тъй като нямам нито пелерина, нито свръхспособности, не очаквай да се материализирам на секундата.

– Това е нещо като паник-бутон, така ли?

– Който трябва да използваш само когато положението стане безнадеждно. А сега, ако няма нищо друго, мисля да поспя.

– Извинявай, че те притесних – отвърна рязко Декър.

– Не искам да съм груб, Декър, но това е просто работа. Макар и важна. Не сме тук, за да си търсим приятели.

– И аз съм на същото мнение.

– Добре.

– Още нещо.

– Да?

– Благодаря ти за тази вечер.

– За нищо – отвърна Роби и затвори.

Декър стана, остави телефона на нощното шкафче, съблече мокрите си дрехи и облече сухи. Излегна се на леглото и изведнъж му се прииска да бъде някъде много далече от тук. Стори му се изненадващо, дори шокиращо, защото обикновено той искаше да е именно там, където може да разкрие поредното престъпление. В момента това означаваше Лондон, Северна Дакота.

Първата жертва, Айрин Креймър, имаше загадъчно минало и вероятно не бе тази, за която всички я смятаха. Беше учителка през деня, но вечер вършеше нещо съвсем различно. Беше убита и някой бе извършил аутопсия на тялото ѝ, най-вероятно самият убиец. И, изглежда, беше взел нещо от стомаха или червата ѝ.

Хал Паркър беше открил тялото на Креймър, докато преследвал вълк, убил няколко крави, собственост на Хю Досън. Сега самият Паркър беше изчезнал. А Памела Еймс беше мъртва. Възможно ли беше Паркър да е убил Креймър и Еймс? Но в такъв случай защо ще се преструва, че е открил тялото? Защо ще звъни на ченгетата? Това го поставяше във фокуса на разследването, в което нямаше никаква логика.

Декър се замисли и за Уил Роби. Разполагаше единствено с неговите твърдения, че работи за федералното правителство. Но пък той беше спасил живота му. Ами онзи, който се опита да го убие? Той откъде се беше взел?

Накрая Декър си припомни разказа на зет си и думите на онзи служител във военновъздушната станция за бомбата с часовников механизъм. Имаше ли това някаква връзка с редицата от линейки до пирамидата или с нежеланието на полковник Съмтър да им сътрудничи? Трябваше да открият този служител. Освен това той искаше да научи повече за фракинга. Тук щеше да му помогне Бейкър. Знаеше от опит, че където са намесени пари, особено големи пари както тук, те могат да бъдат отличен мотив за убийство.

Не че хората се нуждаеха от кой знае какви причини, за да навредят на други хора.

С тази мисъл Декър постепенно се унесе в неспокоен сън.