Игра с огъня

39.

– И Богарт каза, че работи по въпроса? – попита Декър.

Двамата с Джеймисън вървяха към ресторанта, в който щяха да вечерят с Бейкър и Каролайн Досън.

Декър се беше преоблякъл с друг панталон и чиста бяла риза под износеното си кадифено сако с кръпки на лактите. Това бяха най-елегантните му дрехи. Времето се беше променило, температурите бяха спаднали до осемнайсет-деветнайсет градуса, а влажността рязко беше намаляла.

Джеймисън беше с бяла блуза, джинсово яке и черна пола до коленете.

– Да, говорих с него преди малко. И тъй като става въпрос за военни, ще звънне на Харпър Браун.

Браун служеше във военното разузнаване и преди време беше работила с Декър и Джеймисън по едно разследване.

– Добре. Нещо ново за Креймър и защо е толкова важна за Бюрото?

– Не. Попитах Богарт, но той заяви, че не знае нищо. Господи, става ми студено от този вятър! – възкликна Джеймисън и се сгуши в якето си.

– Само преди два дни се оплакваше от горещината.

– Доколкото си спомням, не бях единствена.

Когато наближиха ресторанта, Декър каза:

– Добре, ето че сме на вечеря. Какво трябва да правя?

Джеймисън го погледна. Не беше изненадана, тъй като бе очаквала подобен въпрос.

– Първо, опитай се да се забавляваш. Последните дни бяха доста напрегнати, а дори ти имаш нужда да разпуснеш. На второ място, покажи, че нямаш нищо против Каролайн. Не си мисли, че тя се опитва да измести сестра ти.

– Ами ако изтърся някоя глупост?

– Мисли, преди да говориш.

– Лесно ти е на теб – измърмори той.

На бронзовата табела до входа на ресторанта пишеше "Мади".

– Това е името на майка ѝ – каза Джеймисън.

– Очевидно мястото не е избрано случайно – отвърна Декър.

Заведението се намираше на първия етаж на обновена тухлена сграда, а от двете страни на лакираната дървена врата имаше газови фенери.

Джеймисън погледна пламъчетата, които танцуваха в тях, и подхвърли:

– Чудесно! И тук горят метан!

Досън и Бейкър ги очакваха на бара, където вече си бяха поръчали питиета. Бейкър беше облечен почти като Декър: бежов панталон, бяла риза и сако, което беше имало и по-добри дни. Досън си беше сложила тюркоазена рокля с кожен колан, черен чорапогащник и обувки с нисък ток. Четиримата се настаниха на масата.

Джеймисън се възхити на интериора, който изглеждаше едновременно старинен и модерен. Личеше си, че обзавеждането е избрано с вкус и артистичност.

– Много е красиво. Не очаквах да видя подобно нещо – каза тя, след което погледна смутено Досън и добави: – Не исках да прозвучи така, съжалявам.

Декър се подсмихна и наклони глава, преди да прошепне:

– Мисли, преди да говориш.

Досън реагира с усмивка.

– Няма проблем. Между другото, всичко това е мое дело.

– Нима? – учуди се Джеймисън.

Бейкър се ухили и поясни:

– Тя командва тук, а не баща ѝ.

– Разговаряхме с него – каза Декър.

– И защо е трябвало? – попита Досън.

– Зададохме му няколко рутинни въпроса.

– Ресторантът наистина ли е твой? – намеси се Джеймисън, за да смени темата.

– Формално се води собственост на баща ми, но аз направих бизнес плана, заех се с проекта и ремонта, с наемането на персонала и избора на всичко, което виждате тук – от приборите за хранене до марките джин, които са наредени на бара. Имаме уебсайт и страници в социалните мрежи, организираме различни събития, предлагаме кетъринг.

Джеймисън огледа препълнения салон и каза:

– Явно е много популярно място.

– Напълно резервирано е за три месеца напред. Това е единственият изискан ресторант в целия град. Наех главния готвач от Напа Вали.

– Уредихме се с маса само защото заведението е нейно – добави Бейкър с усмивка.

Досън се засмя и го хвана за ръката.

– А баща ми реши, че съм се побъркала. Предупреди ме да не се опитвам да превърна този град в нещо, което той не може да бъде.

– Какво означава това? – попита Декър.

– Татко винаги е смятал Лондон за затънтен провинциален град, който никога няма да надрасне себе си. Въпреки всички пари от фракинга. Аз обаче не споделям мнението му. Мисля, че цикличното редуване на бумове и кризи отмина. Хората не прииждат тук само за да забогатеят, а после да си заминат. Те идват, за да останат. Знам, че климатът е проблем, но това се отнася и за много други места. Полетите до по-топлите щати са сравнително кратки. Според мен, ако градът ни предлага добри условия, никой няма да поиска да си тръгне. В Северна Дакота живеят доста свестни хора. Обикновени, земни…

– И аз съм от Средния запад – каза Декър, – затова съм напълно съгласен.

– А с парите, които изкарват тук, местните могат не само да си позволят, но и да оценят услуги като тези, които се опитвам да предложа.

– Звучи страхотно! – заяви Джеймисън.

Бейкър вдигна чашата си.

– За страхотните неща! – каза той. – И за страхотните хора!

След като дадоха поръчките си на сервитьорката, Досън се поинтересува как върви разследването.

– Чух, че е извършено още едно убийство, а Паркър е изчезнал безследно.

– Да, жертвата е Памела Еймс. До неотдавна е живяла в Колонията – обясни Джеймисън.

– Някой е имал зъб на жена от Колонията? – изненада се Бейкър.

– Може да се е озовала на неподходящото място в неподходящия момент, ако Паркър е бил мишената.

– Но защо той ще бъде мишена? – попита Досън.

– Някой от вас познаваше ли Памела Еймс? – прекъсна ги Декър.

Бейкър поклати глава, но Досън каза:

– Работила съм с Милтън Еймс по няколко сделки. Знаех, че Памела му е дъщеря, но не бяхме приятелки.

– Какво изобщо е търсила тя у Паркър? – зачуди се Бейкър.

– Може да са се познавали – отвърна уклончиво Джеймисън и хвърли поглед към Декър, след което се обърна към Досън и каза: – Срещнахме се с баща ти в дома му. Прекрасна къща!

– След смъртта на мама и двамата се нуждаехме от нещо, което да ангажира мислите ни. И понеже нямаше да заминем за Франция без нея, реших да построим нов дом за баща ми. Прецених, че идеята е добра, тъй като ще има с какво да се занимава, а той обича такива неща… Следи и най-дребните детайли. Завършихме я току-що. Отне ни близо две години, при положение че строителите работиха почти денонощно.

– А ти как се справи? – попита Декър.

Каролайн Досън се усмихна тъжно и отвърна:

– Потънах в работа.

– Доколкото разбрах, майка ти е загинала в снежна буря – каза Джеймисън.

Досън кимна и завъртя пръстена на кутрето си.

– От отравяне с въглероден оксид в колата си – уточни тя със задавен глас.

– Какво е правила навън в такова време? – попита Декър.

– Обадила ѝ се Алис Причард, възрастната ни съседка. Останала без ток и се притеснила… Алис имаше здравословни проблеми.

– Защо не е звъннала на деветстотин и единайсет?

– Мама е щяла да пристигне по-бързо от всеки друг. Освен това имахме резервен генератор и Алис щеше да се чувства добре у дома. Беше се случвало и преди, затова звънеше първо на нас.

– Но майка ти така и не е стигнала при нея – предположи Декър.

– Не. Между другото, Алис също почина.

– Божичко! – възкликна Джеймисън.

– Ако съседката ви е починала, откъде знаеш, че тя се е обадила у вас? Как разбра, че това е причината майка ти да излезе в бурята?

– Мама ми изпрати съобщение, след като Алис ѝ е звъннала. Но заради часовата разлика го видях чак на следващата сутрин. А после научих, че са я открили в колата ѝ, след като бурята отминала.

– Много съжалявам – каза Джеймисън, а Бейкър нежно потупа Досън по рамото.

Настъпи мълчание, преди Декър да изтърси ни в клин, ни в ръкав:

– Баща ти… Баща ти ни се похвали, че скоро ще сложиш целия град в джоба си.

Джеймисън погледна притеснено партньора си, но преди да успее да каже каквото и да било, Бейкър се обади:

– Идеалното момиче на татко.

Декър забеляза, че Досън не остана очарована от думите му.

– Разбрахме, че си имала брат – каза той, с което си заслужи още един недоволен поглед от Джеймисън.

– Предполагам, че Каролайн би предпочела да говори за нещо друго – отбеляза тя.

Досън се закашля и отпи от водата си.

– Не, всичко е наред. Да, брат ми Хю. Той… почина.

– Джо Кели спомена, без да навлиза в подробности, че двамата с баща ти имали разногласия по много въпроси.

Досън погледна Декър толкова втренчено, че той се почувства неловко.

– Добрият стар Джо. Винаги е безкрайно дискретен.

– Това проблем ли е? – попита Джеймисън.

– О, не. Предполагам, че просто се е опитвал да предпази семейството ни от нежелано внимание. Джо винаги е бил изключително лоялен в това отношение. Работата е там, че брат ми беше гей, което никак не се харесваше на баща ми. Той го изключи от завещанието си, изхвърли го както от бизнеса, така и от живота си. В крайна сметка Хю не успя да го понесе и реши да сложи точка на всичко. Нагълта се с хапчета. Аз го открих мъртъв – каза тя и поднесе салфетката към очите си.

– Съжалявам, Каролайн, нямах представа! – възкликна Бейкър.

– Обикновено не говоря за това. Много го обичах. Бяхме доста близки.

– Това… това сигурно се е отразило неблагоприятно върху отношенията ти с баща ти – предположи Декър.

– Не си разменихме нито дума цяла година след трагедията. Но после изгубихме и мама и… и решихме, че след като сме единствените оцелели от семейството, трябва да сключим нещо като примирие. И го направихме.

– Смяташ ли, че това примирие ще издържи? – попита Декър.

Досън почука по масата за късмет.

– Нямам избор – отвърна тя.

– Е, както каза Стан, мисля, че баща ти наистина смята, че си идеалната дъщеря.

– Няма такова нещо – заяви категорично Досън.