Ничия земя

1

Пол Роджърс чакаше да дойдат и да го убият.

Чакаше от десет години.

Оставаха още двайсет и четири часа. Те го деляха от смъртта.

Или от живота.

Роджърс бе висок метър и осемдесет и шест и заковаваше стрелката на кантара на осемдесет и два килограма. Повечето хора, обърнали внимание само на мускулестото му тяло, биха се изненадали от факта, че е над петдесет години. От врата надолу приличаше на рисунка от атлас по анатомия, с ясно оформени мускули, които плавно преливаха един в друг.

От врата нагоре обаче годините бяха оставили своя отпечатък и да кажеш, че е на петдесет, би било голям комплимент. Косата му беше гъста, но силно прошарена, а лицето му — макар и прекарало цяло десетилетие зад решетките, далече от слънчева светлина — изглеждаше обветрено и набраздено от дълбоки бръчки около очите и устата; широкото му чело също бе прорязано от неравни линии.

Разрошената му брада беше с цвета на косата му. Надзирателите не позволяваха на затворниците да си пускат бради и мустаци, но Роджърс знаеше, че никой не би събрал достатъчно смелост да му нареди да се обръсне.

Приличаше на дървесна гърмяща змия с тази разлика, че не издаваше предупредителен звук, а просто хапеше в мига, в който някой се приближи до него.

Очите, дебнещи изпод гъстите вежди, като че ли бяха най-отличителната му черта: светлосини и воднисти, те бяха едновременно бездънни и безжизнени.

Роджърс изправи гръб, когато дочу стъпки. Оставаха двайсет и четири часа. Това не бе добър знак.

Два чифта обувки, които отекваха в унисон. Вратата се отвори и на прага се появиха двама надзиратели.

— Хайде, Роджърс — подкани го по-възрастният. — Да вървим.

Роджърс стана, огледа и двамата и забеляза объркването, изписано на лицата им.

— Знам, че трябваше да стане утре, но по всичко изглежда, че някой съдебен чиновник е объркал датата върху заповедта и никой не иска да си направи труда да я променя. Затова, voilà, днес е големият ти ден.

Роджърс пристъпи напред и протегна ръце, за да могат да му сложат белезници.

По-възрастният надзирател поклати глава.

— Одобрили са молбата ти за условно предсрочно освобождаване, Роджърс. Ще излезеш от тук като свободен човек. Край на веригите и белезниците.

Докато казваше това обаче, той стисна палката си малко по-здраво, а вената на слепоочието му запулсира малко по-силно.

Двамата надзиратели поведоха Роджърс по дългия коридор. От двете му страни се редяха врати на килии. Мъжете зад тях разговаряха, но зърнеха ли Роджърс, млъкваха. Затворниците го проследяваха с поглед, докато отминеше, след което започваха да шепнат оживено.

Надзирателите въведоха Роджърс в малка стая, където му връчиха нов комплект дрехи, лъскави обувки с връзки, върнаха му часовника и пръстена и му дадоха триста долара в брой. По трийсет долара за всяка година зад решетките, както повеляваше щедрото и благородно решение на щатските власти.

Плюс може би най-важното: автобусен билет, с който да стигне до най-близкия град.

Роджърс свали затворническия гащеризон, обу новите си слипове и облече новите си дрехи. Наложи се да затегне здраво колана, за да задържи панталона си на кръста, но якето се оказа прекалено тясно за широките му рамене. Обу новите си обувки. Бяха поне с един номер по-малки и болезнено стискаха дългите му стъпала. Той сложи часовника на китката си, като свери времето с този на стената, напъха парите в джоба на якето и плъзна с известно усилие пръстена по едрите си кокалчета.

Надзирателите го съпроводиха до централния вход на затвора, където му връчиха плик с инструкции, които описваха неговите отговорности и задължения като условно освободен. Част от тях изискваха да се среща редовно със своя надзорник, други налагаха строги ограничения върху придвижването му или върху връзките му с други хора за периода на условното му освобождаване. Нямаше право да напуска определения район, нито да се доближава на по-малко от трийсет метра от човек, за когото знае, че има криминално досие. Нямаше право да употребява наркотици, да купува или носи оръжие и прочие.

Хидравличните автомати на вратата се задвижиха и отвориха двете й крила. Така за пръв път от десет години Роджърс зърна външния свят.

Когато прекрачи прага, по-възрастният надзирател му пожела късмет.

— И гледай да не се връщаш тук — добави той.

Хидравликата се задейства отново и масивната врата се затвори зад гърба на Роджърс с тихо съскане.

По-възрастният надзирател поклати глава, докато по-младият остана неподвижен, вперил поглед във вратата.

— Обзалагам се, че много скоро ще го видим отново — каза по-възрастният.

— Защо?

— Пол Роджърс не е изрекъл повече от пет думи, откакто попадна тук. Но изражението му говори достатъчно. — Надзирателят потръпна. — Знаеш какви мръсници има тук. Но от никого не ме побиват тръпки така, както от Роджърс. Имам чувството, че душата му е напълно пуста. Два пъти подаваше молби за предсрочно освобождаване, но така и не ги одобриха. Чух, че е изкарал ангелите на членовете на комисията само с един поглед. Предполагам, че третия път е извадил късмет.

— Какво е направил, за да го тикнат зад решетките?

— Убил е някого.

— И е лежал само десет години?

— Имало смекчаващи вината обстоятелства, доколкото знам.

— Някой от останалите затворници опитвал ли се е да го тероризира? — попита по-младият надзирател.

— Да го тероризира? Виждал ли си какво прави Роджърс в зоната за фитнес на двора? По-стар е от мен, но е по-силен от най-едрия копелдак тук. Освен това като че ли спи само по един час нощем. Когато обикалям коридорите в два сутринта, той седи в килията си, вперил поглед в стената, или се почесва по главата и си говори сам. Странна птица. — Надзирателят помълча и продължи: — Но когато се появи за пръв път, един-двама от най-опасните тартори наистина се опитаха да му вземат страха.

— И какво се случи?

— Да речем, че вече не са тартори. Единият е парализиран, а другият седи на инвалиден стол и не може да изпие чаша вода, без да се олее целият, защото Роджърс му увреди мозъка. Счупи му черепа с един удар. Видях го с очите си.

— Че как се е сдобил с оръжие в затвора?

— Оръжие ли? Направи го с голи ръце.

— Мили боже!

Възрастният надзирател кимна замислено и каза:

— Това създаде репутацията на Роджърс. После никой не посмя да го закача. Престъпниците уважават хора като него. Видя ли как се смълчаха всички, когато мина покрай килиите им? Той беше легенда тук и славата му растеше, без да си мръдне пръста. Но трябва да призная, че не приличаше на останалите мъжкари, които съм виждал. Вече няма хора като него.

— Какво имаш предвид?

Надзирателят се замисли за миг.

— Когато го доведоха тук, извършихме стандартното претърсване на голо. Не пропуснахме нито един телесен отвор.

— Нормално.

— Роджърс имаше белези.

— Много престъпници имат белези. И татуировки!

— Не и като неговите. Той имаше белези по двете ръце, по двата крака, по главата, по гърба, по гърдите… дори по пръстите на ръцете. Грозна работа. Не можахме да му вземем отпечатъци. Искам да кажа, че той изобщо нямаше отпечатъци! За пръв път виждах нещо подобно. Надявам се да няма втори път.

— Как се е сдобил с тези белези?

— Както споменах, Роджърс не е изрекъл повече от пет думи, откакто дойде тук. Нямаше начин да го принудим да ни разкаже откъде са му белезите. Винаги съм подозирал, че принадлежи към някакъв смахнат култ или е бил инквизиран. Макар че според мен е необходим цял батальон войници, за да го вържат. Истината е, че нямам представа. Роджърс е напълно луд. Затова се радвам, че му видях гърба.

— В такъв случай би трябвало да си изненадан, че го освобождават.

Докато двамата надзиратели вървяха обратно към затворническите блокове, по-възрастният промърмори:

— Господ да е на помощ на всеки, който се изпречи на пътя на тоя кучи син!