Ничия земя

64

Роджърс отвори бавно очи. Имаше чувството, че на милиметри от главата му е стреляно с танково оръдие. Погледът му бе замъглен, а главата му — замаяна. Като алкохолик, който не е изтрезнявал цял месец. На всичко отгоре не можеше да помръдне ръцете и краката си.

Пляс.

Една ръка го шляпна леко по брадичката. Роджърс примигна бързо и фокусира погледа си. Клеър Джерико се взираше в него.

Той лежеше на носилка. Не беше вързан, но не можеше да помръдне. Облиза пресъхналите си устни.

— Какво ми направи? — попита тихо.

— Нищо особено. Анестетичен газ. Как се чувстваш?

— Не мога да движа крайниците си.

— Невроблокери. Въздействат на брахиалния плексус и на феморалния нерв, както и на куп други нерви, разбира се. И преди сме ги прилагали върху теб.

— И защо го направи? — попита той през стиснати зъби.

— Защото трудно мога да те удържа. Реших, че това е най-доброто средство. Не е болезнено и отшумява след време.

Той се огледа.

— Къде съм?

— На сигурно място, Димитри.

— Името ми е Пол.

— Точно така, Пол Роджърс.

Тя придърпа един стол и седна до него.

— Куентин те предупреди. Как? — попита той.

— Не ме е предупредил. Той е изпълнил инструкциите ти буква по буква.

— Как тогава разбра, че съм там?

— Джош Куентин никога не ме вика — отвърна тя. — Но аз вече бях нащрек.

— Защо?

Тя извади малък бележник от джоба на сакото си и го отвори на първата страница.

— Бил си осъден за убийство. Присъдата ти е била петнайсет години, но си излежал десет и си заслужил условно предсрочно освобождаване. За съжаление, досадна чиновническа грешка е причината да те освободят ден по-рано…

— Как разбра? Не можаха да ми вземат отпечатъци.

— ДНК — прекъсна го тя. — Взели са проба от твоята ДНК. Преди четири години се сдобихме с нея и разбрахме къде си.

— След като сте разбрали още преди четири години, защо не ме измъкнахте?

— Щеше да е много трудно. Все пак беше убил човек. Но те наблюдавахме и се радваме, че си те върнахме.

— Защо?

— За да те изследваме, разбира се. Разработихме система, за чиято дълготрайност нямахме представа. Сега си тук и можем да извършим прецизни тестове, които да ни покажат колко стабилно и издръжливо е онова нещо в теб.

— Бях в Блок Кю — каза Роджърс. — Нищо не се е променило.

— Щеше ми се да е така, Пол. Работата ни е толкова скучна, еднообразна, лишена от въображение… и, честно казано, глупава. Екзоскелети? Наномускулни влакна, които увеличават силата с някакви жалки трийсет процента? При положение, че успяхме да увеличим твоята сила повече от четиристотин процента. А екзоскелетите са тежки и тромави. По-добри очила за нощно виждане? Кого го е грижа? Вярно, течната броня е нещо друго, но не чак толкова иновативно. Виж, с бионичните боти преодоляхме недостатъците на армейските ботуши, справихме се с една от ахилесовите ни пети, така да се каже, но това също не е кой знае какво постижение. — Тя погали неподвижната му ръка. — Нищо не може да се сравни с онова, което направихме с теб, Пол. Ти изпълни задачата ни да създадем мета биологичен непобедим войник — каза Джерико и отмести ръката си. — Пентагонът обаче прекрати работата по програмата. Много глупаво решение, което ни върна десетилетия назад. Войните в Близкия изток щяха да протекат по съвсем различен начин, ако разполагахме с една дивизия бойци като теб. — Тя се пресегна и докосна онова място на главата му. — А това… това е перлата в короната на нашите постижения. Всичко останало, което сме постигнали, бледнее в сравнение с него. — Тя помълча, после добави с благоговение: — Бойна машина, която не познава страх. Най-великото достойнство на един войник.

— Страхът е необходимост по време на война, особено ако участваш в нея — отвърна Роджърс през стиснати зъби.

— Глупости! Страхът те прави слаб. Войник, който се страхува, не е истински войник!

— Нямах представа, че знаеш какво представлява войната.

Тя отново поклати глава. Изглеждаше разочарована.

— Не е там работата, нали? — Джерико сведе поглед към бележника си. — На една уличка близо до автогарата, на която си слязъл след излизането си от затвора, са открити две тела. Намерихме документите по освобождаването ти в едно кошче за боклук. Впоследствие си прекосил цялата страна. Вероятно си използвал откраднати коли. Накрая си се появил в Западна Вирджиния. — Тя отгърна следващата страница. — И тъкмо там, в Западна Вирджиния, е убит Майк Донахю, търговец на оръжие. Според полицейския доклад убиецът е забил ножа с такава сила, че го е приковал за стената на ремаркето. За целта е била необходима удивителна сила, защото Донахю е бил едър мъж, с голям гръден кош.

Джерико се пресегна към съседната маса и взе пистолета му — М11-Б.

— А това е единствената липсваща вещ от пикапа на Донахю. Предполагам, че възнамеряваше да го опреш в главата ми, както аз постъпих с теб навремето. Револвер срещу полуавтоматичен пистолет. Очевидно не си искал да ми оставиш никакъв шанс.

Роджърс не каза нито дума. Бе вперил поглед в тавана.

Тя остави пистолета и се върна към бележника си.

— Онова, което ме обезпокои, Пол, беше съдбата на момчето. Синът на Донахю, Уил.

— Не го убих.

— Точно това ме обезпокои.

Роджърс изрева от гняв и успя да се надигне от масата. Претърколи се, падна в краката на Джерико и не можа да помръдне нито сантиметър повече.

Тя го изгледа учудено.

— Как успя да го направиш? Наистина не знам.

Извади телефон от джоба си, обади се на някого и секунди по-късно се появиха четирима мъже. Те вдигнаха Роджърс и го върнаха на носилката, която бе поставена върху масата. Този път обаче го завързаха. Джерико ги освободи с едно махване и двамата с Роджърс отново останаха сами.

— В състояние ли си да водим цивилизован разговор?

— Какво, по дяволите, искаш от мен?

— Вече ти казах. Да направим някои изследвания. Нямаш представа колко важно е това.

— Защо? Нали вече не правите изрода като мен.

— Вярно, вече не правим войници като теб, макар да съм убедена, че трябваше да продължим с тази програма. И ти ще ми помогнеш да убедя останалите.

— Но аз губех контрол! Убивах хора!

— Факт, достоен за съжаление. Но трябва да признаеш, че всяка голяма идея иска жертви.

— Онези жени? Аз продължих да убивам… защото не успявах да се добера до теб.

— Много добре знам, че убийствата бяха натоварени със символика. Но тези жени само си вършеха работата, Пол. Изгубихме доста талантливи служителки. Бях много разочарована от постъпката ти.

— Ти си била разочарована! — извика той. — Та ти ме превърна в машина за убийства!

Джерико сложи ръка на рамото му, сякаш да го успокои.

— Прав си. Вината не беше твоя. Ние допуснахме грешка. Но изследвахме напълно непозната територия. А това е свързано с рискове. Да вземем за пример авиацията. Имаш ли представа колко пилоти са загинали, за да можем да летим безопасно от единия край на света до другия? Сега, когато се върна при нас, можем да разберем какво се е объркало. Открием ли отговорите, извършим ли нужните промени, ще рестартираме програмата и ще направим всичко, както трябва. Знаеш ли, дълго време те смятах за мъртъв. А после, когато те намерих в затвора, осъзнах какъв потенциал крие това. Трябваше да те измъкнем от там.

— Освободиха ме предсрочно. Сам го постигнах!

— Е, не беше точно така. Доколкото разбрах, първите две изслушвания не са минали добре. Но използвахме контактите си в тази област и на третия път постигнахме успех.

Той я погледна изумено.

— Наистина искахме да се върнеш, Пол. Но навремето те изгубихме. Явно беше минал в нелегалност. А трябва да призная, че тогава не разполагахме с ресурсите, които имаме днес. Не можехме да позвъним в полицията и да те обявим за издирване като безследно изчезнал.

— Избягах колкото се може по-далече от вас.

— Едва наскоро разбрах, че работиш като охранител в бар.

— И изпрати онези мъже да ми видят сметката.

— Не. Изпратих ги да те доведат при мен.

— Но те се опитаха да ме убият.

— Не е било така… поне в началото. Един от тях успя да се измъкне. Впоследствие ми разказа, че нещата са се объркали. Някой се е опитал да ги спре, преди да влязат в бара. Много едър мъж, по-възрастен от теб.

— Казваше се Карл.

— Да, Карл. А когато се добрали до теб, ти… ти си започнал да ги убиваш. И това ги е изправило пред дилемата да стрелят или да бъдат убити. Мислех, че съм изпратила достатъчно хора, но се оказа, че съм сгрешила. Ако можем да определим този инцидент като проверка, трябва да се каже, че ти я издържа с отличие. Постигна впечатляващ резултат.

— Загинаха невинни хора — отвърна рязко Пол. — Заради теб!

— Както вече казах, това е необходима жертва.

— Върви но дяволите!

Тя отново го потупа по рамото.

— Искам да разбера как овладя импулса да убиваш, Пол.

Той извърна поглед от нея.

— Моля те, това е много важно.

Джерико изчака, но Роджърс не каза нито дума.

— Какво се случи, та не уби онова момче, Уил Донахю? Ако можеш да ми обясниш какво точно е станало, не се съмнявам, че ще успея да извърша необходимите корекции, за да решим този проблем.

Роджърс я погледна.

— Супервойник, който не иска да убива? Какъв смисъл има?

— Разбрал си ме погрешно. Супервойник, който е програмиран да убива само враговете.

— И кой посочва враговете?

— Това не влиза в заданието ми. Други решават тези неща. Политиците.

— Колко успокояващо!

— Не усложнявай нещата, Пол. Просто ми кажи как го направи.

Изведнъж Роджърс застена и ако ръцете му не бяха вързани, щяха да сграбчат онова място на главата му.

Развълнуваната Джерико скочи от мястото си, втурна се към другия край на помещението и домъкна някакъв медицински апарат с монитор. Трескаво прикрепи електроди на слепоочията на Роджърс, после разкопча ризата му и постави няколко сензора на гърдите му и един на врата. Включи машината и впери поглед в екрана. Въведе някакви команди на клавиатурата и се зае да изучава резултатите.

През цялото това време Роджърс стенеше, охкаше, виеше от болка. В един момент завъртя глава настрани и повърна.

Джерико не му обърна никакво внимание.

— Удивително! — възкликна тя. — Но трябва да те свържем и с апаратура за триизмерни изображения, скенер или нещо подобно. Техниката, с която разполагаме днес, е на светлинни години от онази, която използвахме преди трийсет години. Тя ще ни даде ясна представа за случващото се. Ще направим и пълна кръвна картина, разбира се. Това ще отнеме доста време, но ще изпълним всичко, както трябва. Обещавам.

Джерико позвъни някъде и двайсет минути по-късно Роджърс, който продължаваше да изпитва агонизираща болка, бе отведен в друго помещение. Там го поставиха да легне в нещо като тунел и прегледаха тялото му на скенер.

Джерико наблюдаваше екрана, който показваше състоянието на вътрешните му органи.

— Колко силна болка изпитваш, Пол? Моля те, бъди прецизен. И каква е честотата на пристъпите?

— Майната ти! — изкрещя той.

— Губим ценно време. Нямам представа кога ще настъпи следващата криза.

Роджърс не отговори. Ядосаната Джерико насочи вниманието си към екрана.

— Това е удивително — отбеляза тя. — Вече виждам какво можем да подобрим. — И започна да си води записки на един таблет. — Ще извадя старите изследвания от архива и ще ги сравня със сегашните. Това ще ми позволи да анализирам задълбочено промяната. Болят ли те ставите? Използвахме композитни материали, преди останалите да оценят предимствата им. Поздрави са от стоманата и по-гъвкави от пластмасата. Скенерът обаче показва нарушения в костната структура. А най-интересните данни постъпват от мозъчния имплант…

— Млъкни! — изкрещя Роджърс.

Тя продължи, сякаш не го бе чула.

— Знаеш ли, че мозъкът ти е оплел мрежа от неврони около импланта? И дори е пробил корпуса му? — Джерико помълча и добави развълнувано: — Мозъкът ти е проникнал вътре в импланта. Сигурно това е източникът на…

— Млъкни!

Тя замълча, но устните й продължиха да се движат. Очевидно си говореше сама. Очите й блестяха от вълнение, породено от онова, което виждаше, а Роджърс се гърчеше в агония.

Когато болката започна да утихва, той се извърна и я видя вглъбена в екрана. Копнееше да сложи край на тази лудост. Първо на нея. А после и на себе си.

— Това не беше Балард — каза той.

Думите му привлякоха вниманието й и тя се обърна към него.

— Значи ти си го изхвърлил през прозореца?

— Не мисля, че и другият е истинският Балард. Къде е той?

— Не се притеснявай, Пол. Всичко ще приключи съвсем скоро.

— Много неща ще приключат съвсем скоро.

Включително животът ти.

— Ей сега се връщам — каза Джерико. — Трябва да проверя някои неща.

Тя излезе от стаята и остави Роджърс легнал, с поглед, вперен в тавана. Той се опита да помръдне ръцете и краката си, но не успя.

По дяволите!

Времето му изтичаше. Възможностите му също.

Когато вратата се отвори отново, дори не си направи труда да погледне към нея.

— Пол?

Сега вече се обърна. На прага стоеше Сюзан Дейвис, която пристъпи към него и го погледна.

— Съжалявам — каза тя. — Не мога да направя нищо, за да ти помогна.

Той сви рамене.

— Тя ли те е осиновила?

— Да.

Роджърс извърна поглед и поклати глава. Ако можеше да движи ръцете си, щеше да забие пръсти в главата си и да извади онова нещо.

— Споменавала ли е причината да го направи?

Сюзан избегна погледа му.

— Може би се е чувствала самотна.

Роджърс продължи да се взира в тавана.

— Трябва хубаво да си помислиш. Ще дойде време, когато ще й омръзнеш. И тогава…

— Можеш ли да помръднеш?

— Инжектираха ми някаква гадост. Къде се намираме, между другото?

— На същото място.

— Къде е Балард. Истинският Балард?

Сюзан поклати глава.

— Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

Тя отново поклати глава.

— Няма значение. И бездруго съм мъртъв.

Сюзан прокара пръст по ръката му.

— Защо се върна? Можеше да отидеш къде ли не.

— Имаш ли представа какво ми причини тя?

— Донякъде.

— В такъв случай разбираш защо трябваше да се върна.

— Предполагам.

Тогава чуха шум. Идваше отнякъде наблизо.

Сюзан се наведе и го целуна.

— Много съжалявам — прошепна тя, обърна се и излезе.

Роджърс отново вдигна поглед към тавана. И започна да брои.