Ничия земя

37

Роджърс непрекъснато поглеждаше в огледалото през целия път до мотела, където бе отседнал. Зад него имаше някаква кола. Забеляза я още на мястото, където бе захвърлил първия труп, а също и на третото, и на четвъртото място. После той побърза да се качи на магистралата.

Прокле се наум, че е минал покрай тези места. Но онова нещо в главата му го беше принудило да го направи. А то, както бе установил Роджърс, можеше да го принуди да направи абсолютно всичко.

Сега той седеше на леглото в мотелската си стая и обмисляше случилото се. Кой би могъл да е мъжът в колата? Този човек бе пристигнал на първото място, преди той да мине оттам. Вярно, това можеше да е съвпадение, но впоследствие го бе видял на третото и четвъртото място. Нищо чудно да е бил и на второто, но да са се разминали.

Полицай ли беше? Нима бяха възобновили разследването на убийствата? Да, така и не бяха открили нищо навремето. Може би ставаше въпрос за повторно отваряне на студените досиета.

И аз се натресох там точно в този момент.

Роджърс извади телефона си и провери последните новини. Не откри онова, което очакваше. Светът не подозираше за смъртта на Крис Балард, а смяташе, че милионерът продължава да живее зад крепостната си стена. Охранителите несъмнено бяха повикали вече полицията и тя бе започнала разследване. Но явно медиите още не бяха информирани.

Роджърс бе положил усилия смъртта на Балард да прилича на самоубийство. Дори старецът да не можеше да ходи, пак би могъл да допълзи до прозореца и да се хвърли от него. Но независимо дали ставаше въпрос за убийство или самоубийство, информацията за смъртта му щеше да стигне до медиите.

През следващите два часа Роджърс не спря да сърфира из новинарските сайтове. Нищо.

Слънцето бе изгряло напълно. Роджърс се преоблече и отиде в ресторанта на мотела. Докато закусваше, не спря да проверява телефона си за новината. Отново нищо, което можеше да означава само едно: прикриваха случилото се. Или не бяха повикали полицията, или ченгетата бяха пристигнали, но шефовете им бяха решили да не споменават и дума пред медиите. Вероятно се опитваха да определят дали е убийство или самоубийство, преди да направят изявление. Стигнеха ли до извода, че става въпрос за убийство, може би щяха да се досетят, че Роджърс се е върнал, за да си отмъсти.

И което бе по-важното, тя щеше да разбере.

Клеър Джерико притежаваше невероятен интелект. Но и тъмна страна. Роджърс отдавна не изпитваше състрадание. Бе лишен от това чувство, както и от много други неща. Тя, от друга страна, не изпитваше състрадание по рождение. Тя бе човекът, който го създаде. Може би по свой образ и подобие. Просто Роджърс не разполагаше с познанията и уменията да проникне по-дълбоко в психологията на онези събития.

Върна се в стаята си, легна на леглото и затвори очи. Но не заспа. Спомените го отнесоха трийсет години назад, след което се фокусираха върху пет жени.

Не ги бе избрал случайно. Между тях имаше нещо общо.

Аз.

Бе положил доста усилия, но в крайна сметка бе събрал нужната информация и бе довел плана си до успешен край. Дълго време не бе мислил за нищо друго.

И точно преди да умрат, разбраха какво всъщност мисля за онова, което ми причиниха.

Роджърс заспа с тази мисъл. Събуди се чак когато стана време да тръгва за работа. Приготви се и потегли към „Камуфлаж“.

Хелън Майърс го посрещна в бара.

— Добре ли си почина? — попита го тя.

— Да, прекарах спокойна, дори скучна вечер — отвърна Роджърс.

— Нищо вълнуващо?

— Абсолютно не.

Роджърс казваше истината. Не намираше нищо вълнуващо в обстоятелството, че е изхвърлил Крис Балард през прозореца на четвъртия етаж и е видял как главата му се разбива в каменните плочи долу.

— Искам да те предупредя, че Джош и компанията му ще дойдат тази вечер — продължи Майърс.

— Благодаря за информацията. Предполагам, че ще се качи в помещението горе.

— И за него ли знаеш?

— Видях го да отива там миналия път. Предположих, че това е салон за ВИП клиенти. Те не се смесват с простолюдието, нали?

— С простолюдието?

— Чувал съм мнозина да използват този термин. Трябвала пусна всички, без да проверявам документите им за самоличност. Миналия път му стана неприятно, че ги проверих.

— Да, пусни ги. Гарантирам, че всичко е законно — заяви тя с усмивка.

— Карл ще дойде ли?

— Вече е тук. Отзад.

— Ще му се обадя, преди да застъпя на смяна.

— Добре.

Роджърс продължи към задната част на салона, за да се види с Карл. Едрият мъж седеше на една маса. Изглеждаше по-добре. Роджърс не забеляза бастун. Освен това Карл не носеше слънчеви очила.

Той му направи знак да седне. И Роджърс го направи.

— Чух за онзи малък инцидент снощи.

— Откъде?

— Патрулното ченге е мой стар приятел. Той ми каза. Тези отрепки започват да създават твърде много проблеми.

— Мога да се справя.

— Не се съмнявам. Работата е там, че не искаме подобни неприятности. Ако сриташ задника на някое колежанче или, не дай боже, го убиеш, това ще се отрази зле на бизнеса. Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбирам. Няма да направя нищо, което да злепостави заведението.

— Браво.

Роджърс го остави и се върна в предната част на бара, където видя Майърс да се качва по стълбите, да отключва вратата към ВИП салона и да влиза вътре. Роджърс отстъпи назад и впери поглед във втория етаж. Минута по-късно Майърс излезе и затвори вратата след себе си. В дясната си ръка държеше ключа за вратата. В лявата обаче стискаше нещо, което не беше там преди малко.

Роджърс заобиколи барплота тъкмо когато Майърс слезе. Срещнаха се в подножието на стълбите.

— Как е Карл? — попита тя.

— Като нов — отвърна Роджърс и сведе поглед, но не можа да види какво стиска Майърс в лявата си ръка.

— Нещо друго? — попита тя.

— Не. Отивам на входа.