Ничия земя

11

Реши да почерпи информация направо от извора. Защото брат му не забравяше нищо. Никога.

Получи отговор на имейла си след броени минути.

Пулър наистина знаеше. Чичо Сам винаги беше наясно какво правят бившите му професионални войници поради две много конкретни причини — военните пенсии и здравните застраховки.

Пулър влезе в друга база данни и откри, че Ръсел Андрюс е преминал в резерва като полковник и живее на атлантическото крайбрежие на Флорида. Намери телефонния му номер и го набра.

След като се представи, двамата посветиха първите няколко минути на спомени и въпроси от страна на Андрюс за бившия му командир. Пулър научи, че дъщеря му Карол, в момента на четирийсет и седем години, е омъжена, има три деца, вече тийнейджъри, и живее в Ричмънд. Бе взела фамилията на мъжа си, Пауърс.

Следващото обаждане бе адресирано до нея. Тя не вдигна, затова Пулър остави съобщение и Карол върна обаждането няколко минути по-късно.

— Глас от миналото — каза тя.

— Обзалагам се, че не си очаквала да ти позвъня точно аз.

— Самата истина. Чух обаче за случилото се с Боби. Радвам се, че всичко се изясни и той е оправдан. Никога не съм вярвала, че брат ти е извършил онова, в което го обвиняваха.

— Благодаря ти.

— Какво мога да направя за теб?

— Баща ми е тежко болен и предполагам, че съм стигнал до етап от моя живот, в който искам да видя нещата колкото се може по-ясно.

— Съжалявам за баща ти, но не разбирам какво точно имаш предвид.

— Карол, спомних си едва след като Боби ми каза, че си била у нас вечерта, когато мама изчезна.

— О, божичко, Джон! Беше ужасно. Още ме побиват тръпки, като се сетя.

— В момента работя като агент в ОКР и тъй като случаят остана нерешен, възнамерявам да проуча нещата.

— О, добре. Сега разбирам какво имаше предвид. Какво по-точно те интересува?

— Честно казано, всичко. Защото очевидно притежавам избирателна памет, както казва Боби.

— Не бива да се обвиняваш. Ти беше съвсем малък. Питай каквото те интересува. Така може би ще стане по-лесно.

— Значи майка ми е излязла някъде онази вечер, така ли?

— Да. Аз също имах среща с тогавашния ми приятел, но той ми позвъни и я отмени. Редовно го правеше и това беше основната причина да скъсам с него.

— Ти към колко часа дойде у нас?

— О, боже… чакай да помисля. Беше толкова отдавна.

— Приблизително.

— Ами… след като вечерях вкъщи. Това си го спомням със сигурност. Значи… да речем, около седем.

— Ти знаеше ли къде отива майка ми?

— Не, не ми каза. Но ми обеща, че ще се прибере преди десет.

— Имала е намерение да се върне, така ли?

— Разбира се. Какво, да не би да подозираш, че е искала да ви изостави двамата с Боби?

— Но тя не се върна — изрече бавно Пулър.

— Знам — отвърна мрачно Карол. — Стана десет, десет и половина… единайсет. После полунощ. Звъннах на мама и й казах. По онова време нямаше мобилни телефони и тя не знаеше какво да прави. Баща ми обаче си беше вкъщи и се свърза с Военната полиция. После дойде и остана с мен, теб и брат ти. Очаквах майка ти да се появи всеки момент. Но това така и не се случи. Полицаите взеха показания от мен. После започнаха да я издирват.

— А баща ми?

— Той се върна на сутринта. А междувременно двамата с брат ти дойдохте у нас. Спомням си, че Боби влетя през входната ни врата като изстрелян с катапулт. Говори първо с баща ми, а после военните полицаи го разпитаха. Не присъствах на тези разговори. — Тя помълча и добави: — Казваш, че не си спомняш нищо?

— Не и до този момент.

— Възможно е да става въпрос за защитен механизъм, Джон. Мозъкът е сложно нещо. Може да направи какво ли не, за да ни предпази.

— Какво според теб се е случило с майка ми?

— Носеха се какви ли не слухове…

— Например?

Карол се покашля притеснено.

— Чух за тези приказки, Карол. Че родителите ми не се разбирали, карали се често…

— Не знам, никога не съм била свидетелка на нещо подобно, но от друга страна, не съм била у вас, когато и двамата си бяха вкъщи. Истината е, че някои хора предполагаха, че майка ти е напуснала баща ти, макар аз лично да съм сигурна, че тя никога не би зарязала синовете си. Не съм изненадана, че не знаеш за това. Възрастните не обсъждат подобни неща пред малки деца.

— Толкова зле ли бяха нещата?

— Нямам представа, Джон. Омъжена съм от двайсет и две години и имам три деца. Със съпруга ми сме имали и добри, и лоши моменти, на няколко пъти дори се обърнахме към семеен психолог. Трябва да призная, че има дни, когато ми се иска да сложа край на всичко. Но никога няма да го направя, защото децата са всичко за мен. — Тя побърза да добави: — И знам, че майка ти обичаше теб и брат ти повече от всичко.

— Тя ли ти го е казвала?

— Не беше необходимо. Личеше си по начина, по който се отнасяше към вас. Вече съм майка и мога да видя признаците. Джаки обожаваше и двама ви.

— Благодаря ти, че сподели това с мен — каза Пулър след известно мълчание.

— Убедена съм, че причината да не се върне няма нищо общо с теб и Боби.

— А с баща ми?

Сега бе ред на Карол да замълчи.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш.

— Някои хора смятат, че баща ми е причината майка ми да не се прибере онази нощ.

— Но той не беше в града. Така поне ми казаха…

— Ами ако е бил? Някой споменавал ли е нещо подобно?

— Не и у нас. Но както вече ти казах, татко имаше изключително високо мнение за твоя баща.

— Явно е въздействал по този начин на всички, които е командвал. — Пулър замълча, докато обмисли следващия въпрос. — Карол, как беше облечена майка ми онази вечер?

— Как беше облечена?

— Да, по-всекидневно или…?

— О, не, официално. С хубава рокля, обувки на висок ток, прическа, грим… всичко. Беше много красива. Спомням си, че когато излезе, се възхитих наум колко елегантна изглежда. Странно, но си го спомням съвсем ясно. Момичетата в тази възраст си падат по дрехи и бижута. Мога да ти кажа от личен опит с двете ми дъщери, че това не се е променило.

— Но къде би могла да отиде, облечена по този начин?

Карол не отговори веднага.

— Може да е отишла на някое мероприятие, организирано от офицерските съпруги. Или на вечеря с приятелка.

— Но това щеше да се разбере по време на разследването.

— Предполагам, че си прав. По онова време нямаше много места, на които да отидеш да потанцуваш, да пийнеш и да се забавляваш — отвърна замислено Карол. — Не че майка ти би го направила — побърза да добави тя. — Все пак това не са места, на които ходят сами омъжените жени.

Дали се е облякла така, за да впечатли някого? Друг мъж може би? Ами ако баща ми е разбран? И я е проследил?

— Познаваш ли някоя от приятелките й от онова време? Някоя, с която би могла да споделя?

— Трябва да помисля. Майка ми например.

— Баща ти ми каза, че е починала преди няколко години. Съжалявам.

— Благодаря. Това е цената на любовта — загубата разбива сърцето ти.

Аз ли не знам?

— Може би ще се сетя за някое име. Тогава ще ти позвъня. Семейството ми поддържа връзка с някои хора, с които бяхме приятели във Форт Монро.

— Ще ти бъда много благодарен.

Пулър й остави номера си.

— И… Джон?

— Да?

— Надявам се да откриеш това, което търсиш.

— Аз също.