Ничия земя

29

Четири мъртви жени.

Пулър се взираше в четирите снимки, които бе подредил на леглото в хотелската си стая. Възможно ли бе майка му да е петата? С премазан гръклян? И счупен череп? Заровена на място, където никой няма да я открие? Възможно ли бе през всичките тези години да е лежала в някой набързо изкопан гроб?

Той закри очи с длан. Положи усилие да се успокои, защото нервите му бяха опънати до скъсване.

Никога не се бе чувствал по този начин на бойното поле. Разбира се, беше изпитвал страх. Само глупак не би се страхувал, когато край него свистят куршуми, а над главата му се сипят бомби като смъртоносен дъжд. Но нервите му винаги бяха издържали. Те му бяха позволявали винаги да върши добре работата си. Те му бяха позволявали да оцелее. Нямаше да разреши случая, ако сега му изневеряха.

Пулър въздъхна дълбоко и впери поглед в снимките. Обикновено между жертвите на серийните убийци имаше нещо общо. Те ги избираха на базата на общи характеристики, поне според извратения им ум.

Млади. Жени. С успешна кариера. Три общи признака.

Въпрос на национална сигурност. Четвърти признак.

По онова време много неща можеха да попаднат в тази категория. Също като днес. След като федералните бяха възпрепятствали разследване на убийство, четирите жени явно се бяха занимавали с нещо много важно. Проблемът бе, че в района на Тайдуотър се намираха твърде много компании, заводи и лаборатории, свързани с военните. Тук гъмжеше от подизпълнители на Пентагона.

Защо убиецът бе избрал тъкмо тях? И защо Уилямсбърг? Дали защото този психопат бе от там? Или защото бе избрал място, където не го познават?

Пулър прегледа информацията за жертвите, с която разполагаше полицията. Прочете биографиите и на четирите жени. Инженер, биолог, химик, компютърен специалист. В досиетата не пишеше къде точно са работили. Той поклати глава. Това беше нечувано. Как полицията да открие връзка между отделните случаи, ако няма представа какво са работили жертвите? И все пак разследването бе установило, че жените не са пазарували в едни и същи магазини, не са се хранили в едни и същи ресторанти. Не бяха живели в една и съща сграда. Не бяха поправяли колите си в едни и същи сервизи. Две от тях бяха ползвали услугите на една и съща банка. И това беше всичко. Убийствата бяха извършени преди ерата на смартфоните и имейлите, но ченгетата не бяха открили каквото и да било доказателство жертвите да са се познавали и да са общували помежду си.

Ако между тях имаше нещо общо, то бе убягнало на всички. Очевидната връзка се изчерпваше с формулировката „въпрос на национална сигурност“. Но разследващите не бяха получили възможност да проучат тази връзка.

Може би трябва да подходя към случая от друг ъгъл. Не от гледна точка на доказателствата. Не и от гледна точка на жертвите. А да се поставя на мястото на убиеца.

Но това не беше толкова лесно. Проникването в съзнанието на един психопат не беше приятна задача.

Пулър разглеждаше снимките отново, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Нокс.

— Беше доста мълчалив по пътя насам.

— Нямаше какво да кажа — отвърна той.

— Трябва да проверя нещо, после ще ти звънна пак.

— Проблеми?

— Цялата ми кариера, както и твоята, между другото, се основава на проблеми.

— Късмет.

— И на теб — отвърна тя със странен глас, или поне така му се стори.

Той затвори, остави телефона и отново впери поглед в снимките. Изпитваше неприятно усещане. Имаше чувството, че целият случай със серийните убийства е едно голямо замитане на следи. Все още нямаше представа дали изчезването на майка му е свързано с тях. Можеше да се окаже, че просто си губи времето със случай, който няма нищо общо с целта, която си бе поставил.

Но когато погледна за пореден път снимките на четирите мъртви жени, разбра, че не може да остави това току-така. Извади телефона си и набра номера на Тед Хъл. Искаше да му съобщи какво е открил с надеждата, че той ще му отвърне със същото.

Прозвуча непознат женски глас, който каза:

— Джойс Мансфилд.

— Съжалявам, явно е грешка.

— Кой номер търсите? — попита жената.

Пулър й го продиктува.

— Да, точно това е номерът. Но аз го получих едва вчера.

— Човекът, когото търся, е следовател в Отдела за криминални разследвания към армията. Вие в ОКР ли работите?

Жената се засмя.

— Работя за правителството, но в Министерството на земеделието. Единственото, което разследвам, е ерозията на почвата.

— И ви дадоха този номер? На нова позиция ли ви назначиха?

— Не, на това бюро съм вече четвърта година. Не съм сигурна защо получих този номер, но нямах намерение да откажа чисто нов телефон. При това „Самсунг“ — добави развълнувано тя.

— Добре, извинявайте.

Пулър затвори и впери поглед в телефона си.

Какво става, по дяволите?

Тъкмо се канеше да набере друг номер, когато телефонът му иззвъня. Той никога не бе чувал Дон Уайт, прекия си командир, толкова притеснен. Шефът му мина направо на целта.

— Пулър, имаш нова задача. Утре летиш за Франкфурт. Самолетът излита в шест нула нула от база „Андрюс“. И ти трябва да бъдеш на борда.

— Не разбирам, сър. Мислех, че съм в отпуск.

— Отпускът ти е отменен — отвърна рязко Уайт.

— Защо?

— Не е необходимо да знаеш.

Пулър потръпна при този рязък отговор. Двамата с Уайт винаги се бяха разбирали добре.

— Мога ли да попитам каква е задачата във Франкфурт? — попита той.

— Ще получиш пълна информация, когато пристигнеш там. Ще ти изпратя по имейл подробностите около пътуването.

— Можете ли да ми кажете какво става, сър?

— Току-що го направих, Пулър.

— А случаят с баща ми?

Но Уайт вече беше затворил.

Пулър седна на леглото и впери поглед в снимките. Очевидно и трийсет години по-късно някой отново се опитваше да възпрепятства разследването.