Ничия земя

42

След като заряза Нокс, Пулър се отправи към фирма за автомобили под наем и половин час по-късно вече седеше зад волана на мицубиши аутлендър.

Съвсем не се бе отнесъл пренебрежително към онова, което Нокс му бе казала. Нещо повече, бе повярвал на всяка нейна дума. Ако авангардният проект, разработен в Блок Кю, бе довел до убийството на четирите жени — и евентуално до смъртта на майка му, — правителството щеше да положи сериозни усилия да запази случилото се в тайна. И не без основания. Парите бяха от ключово значение както за Министерството на отбраната, така и за всяка друга федерална структура. Ако истината излезете наяве, Пентагонът щеше да изгуби може би десетки милиарди долари. Хората, които общественото мнение щеше да порицае, щяха да се лишат от звезди на пагоните, от възможности за кариера, от хубава пенсия и прочие.

Много частни компании работеха като подизпълнители на Чичо Сам. Техният бизнес също щеше да пострада, цените на акциите им щяха да се сринат, а тлъстите чекове с бонусите на мениджърите — да се изпарят. Какво биха направили тези хора, за да скрият истината?

Всичко по силите си.

Пулър си взе стая в мотел, като плати в брой. За да наеме мицубишито, се наложи да използва кредитната си карта, нямаше друг начин. Чрез нея можеха да го проследят, но той имаше нужда от кола. И трябваше да прекара нощта някъде, за да обмисли на спокойствие всичко, което Нокс му бе казала. Изкушаваше се да звънне на брат си, но не искаше да прави нищо, което би могло да върне Боби в затвора.

На следващата сутрин той закуси в едно заведение близо до мотела. После потегли право към Форт Монро. Разполагаше с карта на базата и бързо откри къде се намира Блок Кю. Първото, което му направи впечатление, бе, че сградата продължава да се използва активно. Паркингът бе пълен, а периметърът — ограден и строго охраняван. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. Пристигаха камиони, разтоварваха или натоварваха нещо и потегляха.

Пулър не можеше да види какво става вътре в сградата. В продължение на часове наблюдаваше как хората идват и си отиват. Някои бяха по-възрастни, други по-млади. Мъже и жени, но предимно мъже. Следеше езика на телата им и анализираше възможностите.

Преброи почти петдесет души, които пристигаха или заминаваха, преди да се спре на една жена, която му се стори подходяща. До момента я бе видял да влиза и излиза вече два пъти. Вероятно за обедна почивка. Единия път се качи в колата си и потегли нанякъде. Пулър я засне с телефона си, докато жената чакаше да се вдигне бариерата. Когато мина покрай скривалището му, той успя да я разгледа отблизо. Трийсетинагодишна, дребна, скромно облечена. Избягваше да поглежда охранителите в очите. Шофираше малък бежов форд, семпъл и непретенциозен като самата нея. Все признаци, които я правеха подходяща за целта му.

Удари шест часът и от вратите на Блок Кю излезе голяма група хора. Пулър я откри в тълпата и забърза към колата си. Когато тя го подмина с форда си, той включи на скорост и я последва. Пристигнаха пред сграда, в която най-вероятно се намираше апартаментът й. Жената влезе вътре.

Пулър остана в колата си. Обмисляше какво да прави оттук нататък.

Не след дълго жената излезе, облечена с къса пола, блуза с дълбоко деколте и обувки с осемсантиметрови токчета.

Интересно.

Той погледна часовника си. Наближаваше осем. Зачуди се накъде се е запътила жената. Потегли след колата й. Тя измина километър и половина, два и паркира на улицата.

Пулър направи същото. Видя я да завива в една пряка и я последва. Там завари дълга опашка от хора, които чакаха да влязат в някакво заведение. Той вдигна поглед и прочете неоновата табела над входа.

Бар „Камуфлаж“? Никога не бе чувал за него.

Жената, която следеше, бе застанала на опашката. Зад Пулър се наредиха двама войници и един моряк, а пред него имаше шумна компания от момичета на колежанска възраст. Двете групички очевидно флиртуваха помежду си. Накрая Пулър мина зад младежите в униформа, за да не пречи на флирта им с момичетата.

Най-после стигнаха до входа, където добре сложен мъж на петдесет и няколко години, с очила, шапка и черен костюм, проверяваше документите за самоличност. Жената, която Пулър следеше, влезе в бара, последвана от колежанките.

Дойде ред тримата младежи да представят своите документи. Мъжът ги огледа, освети ги с ултравиолетова лампа и им ги върна.

— Добър опит, момчета — каза той.

— Съвсем истински са — възрази единият от тримата, висок слаб младеж в униформа на пехотинец. — Аз съм на двайсет и две.

— Може би, но в някой друг живот.

— Глупости!

— Моята лампа казва, че документите ви са фалшиви, а тя има последната дума — отвърна охранителят.

— Виж какво, старче…

В този момент се намеси Пулър. Постави ръка на рамото на войника. Когато той се обърна, готов да се нахвърли върху него, видя орела върху значката на Пулър от ОКР. И преглътна недоволството си.

— Лош късмет, синко — каза му Пулър. — Нямам юрисдикция върху това моряче тук — посочи той младежа във флотска униформа, — но вие сте длъжни да ми се подчинявате. Затова се обърнете кръгом, извинете се на човека и се върнете в казармата си. И смятайте, че сте извадили късмет, войници, тъй като няма да ви заведа в комендантството и да ви обвиня в използването на фалшиви документи за самоличност!

Докато говореше, Пулър постоянно повишаваше глас и към края бе закрещял като сержант, който се кара на новобранци. Двамата пехотинци напуснаха мигом опашката и хукнаха като спринтьори от световна класа. Морякът ги последва само след секунда колебание. Тримата завиха зад ъгъла и изчезнаха.

Пол Роджърс погледна Джон Пулър и протегна ръка.

— Благодаря. Гледам да избягвам проблемите.

— Това е най-правилният подход. А, между другото, аз съм достатъчно голям, за да пийна едно — отвърна той и показа служебната си карта.

— Всичко е наред, господин Пулър. Приятно прекарване.

Пулър мина покрай него и влезе в бара. Роджърс го изпрати с поглед и продължи да си върши работата.