Ничия земя

31

Отвън отново го очакваше дълга опашка от нетърпеливи клиенти, но този път нямаше никакви проблеми. Явно случилото се предишната вечер се бе разпространило с удивителна скорост сред редовните посетители на „Камуфлаж“.

Роджърс видя Карл да си тръгва към един и половина, последван от Хелън Майърс в два. Карл му махна за „довиждане“. Майърс не си направи труда.

В три часа барът вече бе достатъчно празен и чист, за да може персоналът да започне да се разотива. Роджърс предложи да заключи вратата и да включи алармената система.

Накрая той остана последен в цялото заведение. И по-рано бе обърнал внимание на охранителните камери. Те бяха монтирани навсякъде — не само около бара, но и отвън. Роджърс бе забелязал и още нещо: по стълбите, които водеха към ВИП салона, нямаше камери. Всъщност на целия втори етаж нямаше нито една камера. Явно някой не искаше да се документира онова, което ставаше там, и Роджърс се запита каква е причината.

Изкачи стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Застана в коридора на втория етаж и се огледа. Видя само една врата, макар помещението, към което водеше тя, да заемаше цялата дължина на коридора. Роджърс предположи, че преди мястото да бъде преустроено в бар, тук е живял собственикът на сградата. Натисна дръжката на бравата. Беше заключено.

Изпробва ключовете, които носеше в джоба си. Извади късмет още с третия. Отвори вратата, влезе и я затвори. Нямаше фенерче, но не се нуждаеше от него. Виждаше удивително добре на тъмно. Обиколи стаята, която се оказа комфортно обзаведена. Всъщност стаята не беше само една, а водеше към друга. Роджърс отвори вратата към нея и видя голямо легло. Завивката бе опъната като по конец. Той предположи, че Куентин и жените, които водеше, едва ли я бяха оставили в това състояние.

Какво обаче ставаше тук? Дали това бе просто място, където Куентин прелъстяваше мацки?

Но предишната вечер в компанията му имаше и други мъже. Нима момчетата се редуваха да мачкат завивките? Така ли плащаше той бонуси на мениджърите в своята компания? И защо точно в бара? Куентин разполагаше с вила на брега на океана на по-малко от два часа път от тук. Нищо чудно да имаше и апартамент в града. Защо ще идва в тази стая и всеки месец ще харчи огромна сума за подобна привилегия?

Роджърс претърси помещението и не откри абсолютно нищо. А той умееше да претърсва. Затвори вратата след себе си и заключи. Напусна бара, като преди това включи алармената система.

Измина точно три крачки по алеята, която водеше към мястото, където бе оставил микробуса си, когато ги видя. Скандалджиите от предишната вечер.

Обърна се и погледна зад себе си. Неколцина техни приятели бяха препречили пътя му назад. Едрият чернокож младеж пристъпи към него. Лицето му бе разкривено в злобна усмивка.

— Казах ти, че ще се върнем, задник. И удържах на думата си.

Роджърс погледна вляво и видя мъжа, чиято китка бе счупил. До него стояха другите двама, чиито задници бе сритал. Челюстта на единия като че бе прикрепена с тел. Погледът на Роджърс се насочи обратно към чернокожия.

— Наистина ли го искаш? — попита спокойно той.

— Бързаш ли за някъде? — озъби се чернокожият.

— Всъщност, да. Какво ще кажеш двамата с теб да се изправим един срещу друг. Ако спечеля, си тръгвам. Това ще ни спести много време.

Чернокожият се напрегна и огледа приятелите си.

— Видях, че си нинджа, мръснико. Затова доведох подкрепления.

Роджърс погледна младежа със счупената китка и онзи с телената шина.

— Посегнете ли ми отново, ще убия и двама ви.

Двамата решиха, че Роджърс се шегува, докато не видяха изражението на лицето му. Чернокожият, вероятно предусетил, че губи позиции, извади нещо от джоба си. Нож.

— Това няма да промени крайния резултат — заяви Роджърс. — Току-що извади оръжието, с което ще те убия.

— Пич, имаш прекалено високо мнение за себе си. Ние сме шестима. Можеш ли да броиш?

— Всъщност само четирима сте, защото тези двамата няма да се включат — отвърна Роджърс и посочи пострадалите от него.

— Смяташ, че ги познаваш?

— Изписано е на лицата им.

— Е, четирима срещу един не е зле. И всичките сме се подготвили.

Роджърс видя, че един от нападателите вади нож, друг — желязна верига, а третият — бейзболна бухалка, която до този момент бе крил зад гърба си. Някой от тях можеше да извади късмет, да го удари и да го повали на земята. Добре че никой не носеше пистолет. Роджърс можеше да загуби. Но най-вероятно щеше да спечели. Не се съмняваше, че ще му се наложи да се бие.

— Повярвай ми — обърна се той към чернокожия, — съотношението няма да остане задълго четирима срещу един. Теб ще оставя най-накрая.

— Добре. В случай, че не си забелязал, всичките сме по-едри и по-млади от теб.

— Снощи също бяхте по-едри и по-млади. Помогна ли ви това?

— Извади късмет.

— Никой не може да извади подобен късмет.

— Ние обичаме насилието.

— Но не и този вид насилие, който аз ще ви покажа.

— Стига си дрънкал!

— Да започваме тогава!

Роджърс разтърка онова място на главата си. Много добре знаеше, че след като започне боят, ще изгуби контрол над себе си. Мускулите на ръцете, краката и раменете му се напрегнаха. Беше готов да нанесе удар. Вярно, след това щеше да се наложи да напусне работата си в бара, но нямаше друг избор.

Роджърс си пое дъх и го изпусна бавно и равномерно. Дишането му се успокои, сърдечният му ритъм се забави, кръвообращението му се стабилизира. Завъртя врат така, че той изпука, и се приготви да нанесе първия си удар.

В този миг автомобилни фарове прорязаха мрака. Всички впериха погледи в патрулката, която намали бавно и спря на тъмната уличка. Миг по-късно бяха заслепени от прожектора, монтиран отстрани на автомобила. Един мощен глас, усилен от високоговорител, попита:

— Какво, по дяволите, става тук?

Чернокожият извика:

— Нищо, господин полицай, просто се разхождаме. Но вече си тръгваме.

— В такъв случай побързайте! Изчезвайте веднага!

Патрулката изчака младежите да се скрият зад далечния ъгъл на алеята. Чернокожият бе изгледал заплашително Роджърс.

Роджърс минаваше покрай колата, когато единият полицай свали прозореца на предната дясна врата и попита:

— Какво беше това, по дяволите?

— Аз съм охранител в „Камуфлаж“. Тези отрепки не можаха да влязат предишната вечер и поискаха да си го изкарат на някого. Тоест на мен.

— Ясно. Извади късмет, че минавахме оттук.

Те извадиха късмет, помисли си Роджърс.

— Благодаря, господин полицай, лека нощ.

Роджърс си тръгна, а патрулката продължи по алеята след групичката младежи.

Роджърс се качи в микробуса си и потегли. „Камуфлаж“ бе затворен утре вечер. Затова утре вечер той щеше да си поговори с Крис Балард.