Ничия земя

35

Беше една евентуална възможност. Нищо повече.

Пулър бе напуснал апартамента си много късно, затова сега му оставаха по-малко от два часа до изгрев-слънце. Отдавна трябваше да е заспал, но сънят бе последното нещо, за което мислеше в момента.

Намираше се на десетина минути от Уилямсбърг. В багажника на шевролета му лежеше платнената чанта, в която имаше всичко необходимо, за да извърши задълбочен професионален оглед на което и да било местопрестъпление. Единственият проблем бе, че бяха минали трийсет години и съответно нямаше местопрестъпление, което да оглежда.

Но може би не беше така. Затова идваше в Уилямсбърг.

Той влезе в града, отби встрани и прегледа списъка с четири имена и адреси срещу тях. Това бяха имената на четирите жертви и местата, на които са били открити телата им.

Две се намираха на територията на колежа „Уилям и Мери“, най-стария в страната след Харвард. Това беше място, на което умни, много умни млади хора идваха да се учат. Но това бе и мястото, което серийният убиец бе използвал, за да се отърве от телата на половината си жертви.

Другите две бяха намерени на различни места, но все пак в рамките на града.

Пулър стигна до първото място, спря и излезе от колата. Извади фотоапарата и тръгна към горичката, в която преди трийсет години под купчина листа било открито тялото на Джейн Ренър. Отиде до въпросното място и се огледа. Видя само гола земя. Нямаше следа, която да подскаже, че тъкмо тук някой изрод е изхвърлил тялото на млада жена. Направи няколко снимки на самото място и на околността. Не се виждаше жива душа, което означаваше, че най-вероятно преди трийсет години тук е царяла същата пустош.

Съдебномедицинската експертиза бе установила, че Ренър не е била убита тук. На мястото била открита прекалено малко кръв. А по трупните петна си личало, че тялото е местено след смъртта. Това беше елементарно. Спреше ли сърцето, кръвта преставаше да циркулира и поради гравитацията се събираше в най-ниските части на тялото. Ако човек умреше по гръб, кръвта се стичаше предимно в гърба и седалището, както и в задната част на бедрата и прасците. Ако тялото останеше неподвижно за определен период, дори да бъдеше преместено впоследствие и обърнато по лице, кръвта щеше да си остане там, където е била.

Това се бе случило с Джейн Ренър. Убиецът я бе пренесъл мъртва тук. Тя бе висока метър и седемдесет и тежеше шейсет и три килограма, което означаваше, че пренасянето й не е било лесна работа. Но един силен мъж, метнал тялото на Джейн Ренър на рамо, би изминал някак си разстоянието от улицата до тук. А мъж, който можеше да пречупи гръбначен стълб, не би срещнал никакви проблеми да носи жертвите си.

Пулър се върна в колата и тъкмо се канеше да потегли, когато забеляза покрай него да минава бял микробус. Стори му се, че когато наближи, той забави ход. После ускори и отмина. Приличаше на микробусите, които използват електротехниците и водопроводчиците. Шофьорът вероятно се бе запътил към мястото на някоя авария.

Пулър включи на скорост и продължи към следващото местопрестъпление. То се намираше на малко повече от три километра от първото. Улиците бяха пусти, луната светеше ярко, въздухът бе чист. Когато пристигна, той излезе от колата с фотоапарат в ръка. Направи няколко снимки и обходи мястото, където е бил изхвърлен вторият труп. Глория Патерсън, двайсет и четири годишна, инженер. Убиецът не си бе направил труда да я покрие с листа.

Пулър огледа мястото. Беше уединено, макар кампусът на „Уилям и Мери“ да бе съвсем наблизо.

Върна се в колата и потегли. Когато пристигна на третото местопрестъпление, видя микробус пред себе си.

Бял микробус.

Възможно ли бе да е същият? Той не можеше да бъде сигурен. Но май беше същият.

Направи няколко снимки на околността и се качи в колата.

Микробусът се бе скрил от погледа му, но това нямаше значение. Той знаеше къде отива, а същото се отнасяше и за шофьора на белия микробус.

Пулър зави по улицата, която водеше към последното, четвърто местопрестъпление. Докато пътуваше натам, на един завой в далечината се мярна нещо бяло, но се скри веднага. На Пулър и през ум не му мина да спре. Нещо повече, ускори, но бързо върна педала на газта, тъй като не искаше да изплаши шофьора пред себе си.

Подминаха мястото, на което бе открита четвъртата жертва, Джули Уотсън, компютърен програмист. Микробусът като че ли намали. Пулър се надяваше той да спре и шофьорът да слезе. Тогава щеше да проведе импровизиран разпит на непознатия, насочил своя М11 в лицето му.

Това обаче не се случи. Микробусът продължи. Пулър също. Излязоха на голям булевард. Пулър извади фотоапарата и направи няколко снимки на задната част на микробуса. После завиха по друг булевард.

Наближаваше пет сутринта и улиците се изпълваха с ранобудни шофьори. Наблизо имаше военни бази и съоръжения, в които се работеше на смени, но сутрешната смяна бе най-многобройна.

Микробусът ускори и излезе на детелината, която водеше към междущатската магистрала 64 в източна посока. Пулър изостана, защото трафикът се усили. Все още бе тъмно и той не виждаше нищо пред себе си освен примигващи червени стопове. Преброи няколко автомобила и фиксира погледа си върху онези стопове, които смяташе, че принадлежат на микробуса.

Не след дълго навлезе в тунела на Хемптън Роуд. Беше осветен, което му позволи да види микробуса далече пред себе си. Когато излезе от тунела и лампите над главата му изчезнаха, отново не можеше да види нищо освен стопове. Пред него имаше един бял микробус… и още един. Но отстрани и на двата бяха изписани реклами. Единият принадлежеше на водопроводчик, а другият на електротехник.

Пулър погледна право пред себе си. Наблизо имаше няколко изхода и шофьорът на микробуса можеше да поеме по който и да било от тях или да продължи напред. Пулър реши да остане на магистралата.

Измина много километри и движението стана още по-натоварено, тъй като на магистралата излизаха нови и нови автомобили. Накрая се отказа и потегли по най-близкия изход. Направи обратен завой и тръгна на запад. Върна се в хотела, в който бе отседнал и миналия път, и си взе стая. Извади фотоапарата и прегледа снимките. Увеличи кадрите, на които бе уловил микробуса. Номерът бе от Западна Вирджиния. Ако бе останал в ОКР, нямаше да има проблем да провери собственика.

Дали току-що не бе изпуснал невероятна възможност? Дали шофьорът на микробуса не бе убиецът отпреди трийсет години, който бе решил да обиколи местопрестъпленията?

Пулър обмисляше следващия си ход, когато телефонът му иззвъня.

Погледна часовника си. Ранно обаждане. Той не обичаше ранните обаждания. Те обикновено носеха лоши новини, а напоследък му бе дошло до гуша от такива.

— Да?

Обаждаше се неговата приятелка Шайрин Кърк, адвокатката.

— Пулър, боя се, че имам лоши новини.

— За какво?

— Не за какво, а за кого.

— Тогава за кого? — отвърна рязко той, тъй като нервите му бяха опънати до скъсване.

— За баща ти.