Ничия земя

13

Пулър погледна имейла. Замисли се дали да го отвори или не. Той съдържаше информация, която му трябваше. Но също и информация, която част от него не искаше да узнае.

Шайрин Кърк не си бе губила времето. Явно вече бе уведомила ОКР, че представлява Джон Пулър-старши, и бе изискала цялата документация по случая. Служителите на ОКР действаха изключително ефективно дори когато ставаше въпрос за случай отпреди трийсет години, затова веднага й бяха изпратили необходимите материали. Фактът, че Шайрин Кърк бе дългогодишен военен адвокат и познаваше всички важни клечки в следствените отдели на различните видове войски, допълнително бе стимулирал усилията им. Никой не искаше да я ядоса, независимо дали тя продължаваше да носи униформа или не. Шайрин можеше да подаде оплакване по-бързо, отколкото някой рейнджър да изпразни пълнителя на пистолета си.

След като си тръгна от Форт Монро, Пулър се върна в мотела, отвори лаптопа си и зачете файла. Първото нещо, което видя, бяха големите печатни букви.

Пулър прокара пръст върху пълното име на майка си. Беше изписано съвсем вярно, но през осемте години, в които тя бе негова майка, той я бе наричал само „мамо“.

А след това? След това рядко бе използвал тази дума.

В продължение на няколко години след изчезването й при него идваха разни хора с печални изражения и му обясняваха колко много му съчувстват. Пулър не се съмняваше в искреността на думите им, но това се бе оказало прекалено голямо бреме за едно малко момче. Затова той беше започнал да избягва хората, които го гледаха тъжно и съчувствено.

От онзи далечен ден досега баща му не бе проронил нито дума за майка им. Семейството им продължи да съществува, макар от неговия свят да бе изчезнала необяснимо една невероятно важна част.

Пулър и Боби разговаряха за майка си понякога, отначало като момчета, а после и като мъже. Но тъй като времето минаваше, а от нея нямаше ни вест, ни кост, те започнаха да я споменават все по-рядко.

Дълбоко в сърцето си Пулър подозираше, че баща му и брат му са убедени, че тя ги е изоставила в името на нов, по-добър живот. И това беше за предпочитане пред възможността баща му да я е убил.

Но майка му не бе оставила бележка, не бе взела нито дрехи, нито друга своя вещ. Бе приготвила вечеря за синовете си и бе излязла, за да не се върне никога.

Като следовател Пулър знаеше, че когато някой възнамерява да напусне семейството си — а той бе разследвал не едно и две подобни изчезвания, — обикновено оставя бележка. Ако майката напускаше семейството, тя непременно вземаше децата със себе си. Както и куфар с дрехи и други необходими неща. А също и колата. Освен това жените опразваха банковите сметки и изтегляха от банкомат максимално допустимите суми. Майка му не бе направила нито едно от тези неща.

Пулър не се съмняваше, че тя е възнамерявала да се върне същата вечер. Нещо обаче й бе попречило да го направи.

Или някой.

Прочете доклада на следователите. Дума по дума, страница по страница. А после го прочете още два пъти.

Служителите на ОКР бяха разпитали когото трябва. И бяха получили съответните отговори. Бяха проверили няколко потенциални следи. И… това беше всичко.

Унизителен провал. За по-малко от две седмици.

Пулър се запита дали обстоятелството, че баща му е бил съпруг на безследно изчезнала жена, е оказало влияние върху провала на разследването. Дали следователите си бяха задали въпроса замесен ли е Пулър-старши в изчезването на жена си и дали бяха проверили тази възможност?

Преди трийсет години обществото имаше съвсем различно отношение към домашното насилие. Полицаите оставяха мъжете, които биеха жените си, да се успокоят, след което ги пускаха да се приберат у дома при малтретираните си съпруги, които бяха прекалено уплашени, за да повдигнат обвинения. По онова време обществото проявяваше търпимост към онова, което впоследствие щеше да се постави извън закона. Преди трийсет години реакцията на полицаите се изчерпваше с намигване, кимване или извърнат поглед.

Пулър предполагаше, че положението в армията също е било различно преди трийсет години. В интерес на истината, трябваше да признае, че следователите от ОКР не са имали представа, че Пулър-старши се е прибрал по-рано и е могъл — евентуално! — да вземе участие в изчезването на жена си. Затова не е бил заподозрян.

Сега обаче беше. При това официално.

Пулър извади бележник и химикалка. Нуждаеше се от име, което само Карол Пауърс можеше да му даде. Име на някоя от офицерските съпруги, с която да поговори. И този разговор да го насочи към нова следа.

Трябваше да проследи действията на майка си в деня на изчезването й. Трябваше да провери дали има поне частица истина в слуховете, че е възнамерявала да напусне съпруга си. Трябваше да разбере защо се е облякла толкова елегантно онази вечер. На среща ли бе отишла? На някакво тържество или прием? В такъв случай ОКР би трябвало да открие това.

Пулър остави химикалката и затвори очи в опит да се съсредоточи върху своя последен ден с майка си. Лицето на прозореца. Усмивката. Всичко изглеждаше наред. Това не бе изражението на жена, която се кани да извърши рязка промяна в живота си, като напусне семейството си.

Пулър отвори очи. Много добре знаеше, че времето не само лекува рани, но и си прави странни шеги с паметта. Хората често променяха спомените си така, че да съвпаднат с образа от миналото, към който се стремяха, а не да отразят действителността.

Извади снимката от портфейла си. На нея тримата мъже с фамилията Пулър бяха строени в редица. Джон бе най-висок, следваше баща му, а Боби, със своите сто и деветдесет сантиметра, бе най-нисък. Възрастта и влошеното здраве бяха лишили Пулър-старши от пет сантиметра от ръста му, затова, ако трябваше да се снимат сега, той щеше да заеме последното място.

Пулър обаче се взираше в лявата част на снимката. Където щеше да застане майка му, ако бе останала с тях. Това бе единствената семейна фотография, която някога бе носил със себе си на бойното поле, както и на всяка мисия, на която го бе изпращала армията. Както и по време на всяко разследване, което бе провел като агент на ОКР. Той нямаше снимки на майка си. Баща му бе издирил всичките и ги бе унищожил.

Пулър отмести бавно снимката, затвори очи и се върна… в онзи ден. Лицето на прозореца. Детските му игри навън. Усмивката.

На челото му се появи капчица пот.

Хайде, Джон. Случило се е още нещо. Боби знае. Преодолей тази бариера, която ти пречи да си спомниш. Виж нещата такива, каквито са били.

Остана в това положение още пет минути, напрегна се и стисна очи толкова силно, че го заболяха. После повдигна клепачи, но не помръдна от мястото си. Бариерата бе устояла. Не бе успял да я преодолее.

Пулър стана. Е, не бе успял да я пробие с главата си, но щеше да го направи по друг начин. Рано или късно щеше да открие истината.