Ничия земя

30

Нещо не беше наред. Роджърс го забеляза веднага щом влезе в „Камуфлаж“ час преди отварянето на заведението.

Всички избягваха погледа му. Отначало реши, че го правят, защото Джош Куентин го е забелязал в Северна Каролина и се е оплакал на Хелън Майърс, а това означаваше, че е загазил здравата. Но после видя Карл да седи в далечния ъгъл.

Беше целият в черно, с бастун, подпрян на масата. Три от пръстите на дясната му ръка бяха стегнати в шина. Изглеждаше скован, болнав, измъчен. Пред него стоеше чаша уиски. Носеше слънчеви очила. Въпреки това Роджърс не се съмняваше, че гледа право към него, и не помръдна от мястото си в продължение на няколко секунди. Отвърна на погледа му. Не изпитваше никакво съчувствие към него. Но беше любопитен какво ще направи той.

Ако Карл бе решил просто да си отмъсти, вероятно щеше да прати няколко горили да го атакуват. Роджърс може би щеше да се справи с тях, но не това бе най-важното. Почти сигурно щеше да последва посещение от полицията. А той не биваше да го допусне. Най-повърхностната проверка на името му бе достатъчна да го върне в затвора.

Роджърс взе решение. Закрачи право към Карл и седна срещу него.

Едрият мъж се обърна и го погледна. Макар очите му да бяха скрити зад очилата, лицето му изразяваше очевидна изненада, че Роджърс е дошъл при него. После извърна глава, сякаш решен да не взема участие в игричките му.

— Имах чичо, който веднъж ми каза нещо — започна Роджърс. — Не знам защо, но запомних думите му.

Карл го погледна отново.

— И какво беше то? — попита рязко той.

— Че няма мъж, чийто задник да не е бил сритан поне веднъж. В повечето случаи от жени.

Карл го изгледа продължително. После избухна в смях. Смя се толкова силно, че остана без дъх и се закашля. Роджърс отиде до бара, взе чаша вода и му помогна да я изпие. Когато Карл се посъвзе, свали слънчевите очила и погледна Роджърс.

— Женил съм се три пъти, но мога да кажа, че чичо ти е бил абсолютно прав — каза той с широка усмивка.

— И аз съм преживял същото с бившата ми — излъга Роджърс. — Имах чувството, че ме е прегазил товарен влак, а тя дори не беше помръднала малкия си пръст. Използва само думи. Бих предпочел Майк Тайсън да ме направи на кайма, отколкото да преживея още веднъж онова, което тази жена ми причини.

Този път Роджърс казваше истината. Точно така се бе чувствал след последната си среща с Клеър Джерико.

— Бог ми е свидетел, че това е самата истина — промърмори Карл.

Роджърс се облегна на стола и си придаде разкаяно изражение.

— Нуждаех се от тази работа. Когато влязох тук, имах само няколко долара в джоба и дрехите на гърба си. Знаеш на какво са способни отчаяните хора. На всичко. Прекалих. Отидох твърде далече. Опитвах се да впечатля шефката и изгубих контрол. — Замълча и си представи, че отново седи пред комисията за предсрочно освобождаване. — И се извинявам за това, което направих — завърши той с дълбоко съжаление.

Карл кимна. После се обърна, повика с пръст бармана и посочи своята чаша. Минута по-късно мъжът донесе още едно уиски, след което бързо се обърна и се отдалечи. Карл бавно плъзна чашата към Роджърс и каза:

— Приемам извинението. Да пием за него.

Роджърс вдигна чашата си и двамата се чукнаха.

— Участвал ли си някога в боеве в клетка? — попита Карл.

Роджърс обви чашата си с длани и поклати глава.

— Не, никога. Никога не съм имал подобна възможност.

— Защо не опиташ? Мисля, че можеш да се справиш с всеки кучи син, когото съм виждал на ринга. Даже можеш да се справиш с всички тях, взети заедно. Ти си невероятно силен, Пол. И аз не съм някой слабак, но никога не съм усещал подобна хватка.

— Добри гени — отвърна Роджърс. — Баща ми беше по-дребен от мен, но можеше да ме скърши на две. Едва не го направи на няколко пъти, когато беше пиян.

— В такъв случай радвам се, че не съм се натъкнал на него, когато е бил пиян.

Двамата пресушиха чашите си и ги оставиха на масата. Роджърс избърса устни и каза:

— Снощи се запознах с Джош Куентин. Този тип пристигна с лимузина, заобиколен от куп красиви жени. Държеше се с тях, сякаш са му собственост. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Ужасен задник — каза тихо Карл.

— Госпожа Майърс твърди, че е богат, че има собствена компания, че едва ли не е машина за пари. А няма трийсет. Как е възможно да не го намразиш? Ние ще работим, докато не капнем от умора, а този ще се пенсионира и ще се излежава на яхтата си, преди да навърши четирийсет.

— Това е самата истина — замисли се Карл. — Чух, че е извадил късмет с някаква сделка.

— Голям късмет трябва да е бил.

— Не вярвам в това. Не съм виждал такъв късмет.

— Аз също. И на какво е попаднал?

— Не съм сигурен. Възползвал се е от някаква изгодна възможност. Виж, не казвам, че Куентин е глупак. Не мисля, че е толкова умен, за колкото се смята, но определено е хитър. Попадне ли на златна жила, ще знае как да я експлоатира.

Роджърс кимна.

— Видях го да влиза в салона горе, сякаш притежава цялото заведение.

Карл се приведе малко по-близо до Роджърс и вдигна пръст.

— Е, тук вече попадна в десетката, Пол.

— Моля?

— Джош Куентин е добър клиент. Много добър. Плаща месечна сума за правото да ползва салона на втория етаж. Идва и си отива, когато му скимне. Води когото си иска. Прави каквото си пожелае. А месечната такса покрива всички разходи на бара. Всички. Останалите клиенти — а те са много — са чиста печалба. Това означава, че Хелън също е машина за пари.

— По дяволите! Явно и госпожа Майърс е извадила голям късмет.

Карл вдигна рамене.

— Ами… тя и преди печелеше добре. Доста добре. Но откакто се появи Куентин, нещата се промениха коренно.

— Как са се запознали?

— Нямам представа. Но това започна преди две години.

— В такъв случай ти отдавна работиш с госпожа Майърс.

— Това лято ще станат осем години. Тя е добра жена. Справедлива.

— Вие двамата…

Карл отмести чашата с уиски и поклати глава.

— Не, нищо подобно. Както вече ти казах, приключих с жените. Три провалени брака. Стига ми толкова. Тя не се нуждае от някой като мен в леглото си — стар, дебел, с болни колене…

— А може би тя и Куентин?

— Между тях никога не е имало нещо. Всеки си върви по своята пътека. Освен това той си пада по доста по-млади жени. — Карл помълча и добави: — Макар че тя обикновено се качва горе, когато той е тук. Но вероятно само за да провери дали всичко е наред и да се убеди, че кокошката, която снася златни яйца, е доволна.

— Попитах госпожа Майърс какво правят там, горе, но тя ме скастри на бърза ръка. Реших, че ще ме уволни, задето питам. А аз просто проявих любопитство. Просто не разбирах защо са ни отделни салони. Не че има някакво значение за мен…

Роджърс сведе поглед към празната си чаша в очакване Карл да отговори.

— Ще се изразя така: каквото става там, си остава там. Повярвай ми, опитвал съм се да разбера повече, но когато попитах Хелън, аз също имах опасението, че ще ме уволни.

Малко по-късно Роджърс си сложи микрофона и слушалката и получи съобщение за ергенско парти, което щеше да се проведе в бара. Запъти се към вратата, когато Хелън Майърс го пресрещна и каза:

— Чух, че двамата с Карл сте сключили мир. Или поне са ви видели да пиете заедно уиски.

— Изпих само едно малко, и то преди работно време.

— Не те укорявам, че си изпил два пръста уиски, Пол. Освен това Карл не пие с някого, когото иска да убие.

Майърс изрече това с усмивка.

Роджърс не отговори веднага. Погледът му пробяга от главата й до високите й токчета. Днес тя бе в бежово. Сако, блуза, къса пола, сандали с тънки каишки. Докато вървеше, косата й подскачаше върху раменете й.

— Постигнахме споразумение — отвърна Роджърс.

— Радвам се да го чуя.

— Господин Куентин ще идва ли тази вечер?

— Защо питаш? — присви очи тя.

— Снощи не знаех кой е той. Сега знам. Разбирам, че е важен клиент, и искам да бъда подготвен да го посрещна подобаващо. Нали разбирате, да му осигуря добро обслужване. А и няма да крия, че той оставя щедри бакшиши.

Подозрителният поглед изчезна.

— Радвам се, че мислиш по този начин. Той наистина е важен клиент. Но не, тази вечер няма да дойде.

— Би било добре да знам предварително — продължи Роджърс. — Снощи се получи малко неудобно, но всичко завърши добре. Няма да се случи отново, разбира се.

— Не се съмнявам.

— Е, аз по-добре да вървя — каза Роджърс.

— Желая ти късмет.

— В крайна сметка нещата не опират до късмета, нали? — отвърна Роджърс.