Ничия земя

16

Пулър седеше на капака на своя шевролет и се взираше в някогашния си дом във Форт Монро.

Навремето семейството му разполагаше с голям буик, предоставен от армията. Онази вечер, когато майка му бе излязла, колата бе останала паркирана на алеята пред дома им. Нямаха друго превозно средство. А това означаваше, че е вървяла пеша.

Пулър скочи от капака и тръгна по тротоара. Можеше да избира между две противоположни посоки, но се спря на тази, която му се струваше по-логична. Към църквата.

Докато крачеше по улицата, си представяше как майка му е минавала по същия маршрут онази вечер. Стъпките му следваха нейните. Виждаше я — елегантно облечена, вероятно с дамска чанта на рамо, вперила поглед право пред себе си. Устремена към някаква цел.

Пулър спря едва когато стигна до „Света Дева Мария“. Църквата изглеждаше същата, каквато я помнеше като дете. Дърветата около нея бяха по-високи, с по-дебели стволове и по-широки корони, но самата сграда сякаш бе застинала във времето. Красива малка църква. Би изглеждала страхотно на някоя пощенска картичка, помисли си той внезапно.

Към нея имаше и католическо училище, в което учеха деца до осми клас. То се намираше на Уилард Авеню. Пулър бе придружавал майка си и брат си на всички неделни литургии, дори баща им бе идвал, когато бе в града. Но след изчезването й Пулър не бе стъпвал в църквата. Не виждаше смисъл да го прави, след като Бог бе пренебрегнал горещите му молби и не бе върнал майка му при него.

Постоя там няколко минути, опитвайки се да устои на болезнените спомени, които го връхлитаха. Изкачи стъпалата и влезе вътре. Беше тихо и хладно и миришеше на мухъл. Пулър огледа интериора, синия мокет, надписа над рафта с псалтири и брошури в задната част, който гласеше: Не кради.

Тръгна по пътеката и огледа витражите вляво и вдясно. Единият бе посветен на войник, загинал в Корея. Под него пишеше: Той умря, за да живеят вашите деца.

От тавана се спускаха флагове, които покриваха двете стени. Пулър ги огледа, докато минаваше покрай тях. Накрая погледът му спря върху малкия олтар. Спомените нахлуха като вражески десант. Той затвори очи и се остави на пороя от образи.

В църквата майка му винаги сядаше между него и брат му. В края на краищата те бяха малки деца и седнеха ли един до друг, непременно щяха да направят някоя беля до края на литургията. Можеше да усети аромата на парфюма й, нежно, едва доловимо ухание. Можеше да чуе шумоленето на полата й, тихото потракване на токчетата й по пречката на дървената пейка пред тях, ритмичното отгръщане на страниците от псалтира. Можеше да види как се изправят, за да се помолят, заслушани в проповедта. И как отново се изправят, този път, за да изрецитират „Отче наш“. И как отиват, за да получат причастие. Пулър придоби тази привилегия едва в годината преди изчезването на майка му.

Спомни си и как преглъща нафората и съжалява, че майка му не му позволява да пийне глътка от кръвта на Исус под формата на червено вино. Спомни си и как пускат смачканите банкноти върху дискоса. Как пеят финалния псалм, докато свещеникът и момчетата, които му помагаха край олтара, вървяха по пътеката, понесли кръста и Библията.

Майка му оставаше да поговори със свещеника или приятелки, а Пулър и брат му не ги свърташе на едно място. Нямаха търпение да се приберат у дома, да се преоблекат и да хукнат да играят навън. Поне Джон, защото понякога Боби предпочиташе да дочете някоя книга или да довърши научен проект.

Пулър примигна и насочи поглед към олтара. Встрани от него се отвори врата и от вътрешната стаичка излезе свещеник. Носеше няколко псалтира. Когато видя Пулър, остави книгите и тръгна към него.

Свещеникът едва ли имаше шестдесет, но косата му бе съвсем побеляла. Носеше обичайния черен панталон и черна риза с бяла якичка. Зад очилата се виждаха воднисти сини очи.

— Мога ли да ви помогна? — попита с усмивка той, пристъпи още по-близо и протегна ръка. — Аз съм отец О’Нийл. — Огледа Пулър внимателно и добави: — Съжалявам, млади човече. Идвали ли сте преди? Обикновено съм добър физиономист.

— Много отдавна. Преди трийсет години.

— О, в такъв случай като дете?

— Да.

— Значи сте посещавали тази църква много преди мен. Аз съм пастор тук от девет години. Преместих се от Роаноук.

— Някогашният пастор се казваше отец Руни.

— Отец Руни? Името ми звучи познато, макар между него и мен да са се изредили доста пастори. Епархията в Ричмънд обича да ни мести често.

— Имате ли представа къде бих могъл да го открия?

О'Нийл застана нащрек.

— Мога ли да попитам защо го търсите?

— Казвам се Джон Пулър. Баща ми беше военен, аз също. Като дете идвах тук с майка ми и брат ми. Преди трийсет години майка ми изчезна безследно във Форт Монро. Опитвам се да открия какво се е случило.

Воднистите сини очи омекнаха.

— Защо сега, при положение че е минало толкова много време?

Пулър извади служебната си карта от ОКР. Свещеникът я огледа внимателно.

— ОКР? Това официално разследване ли е?

— Не, лично. Неотдавна се случиха някои неща, които изискват да положа повече усилия и да се опитам да разбера най-после какво се е случило с майка ми.

— Разбирам, агент Пулър. Неизвестността може да бъде особено мъчителна.

— Имате ли представа какво е станало с отец Руни? Дори не знам дали е жив.

— Мога да се опитам да го открия. Ще звънна тук-там. Имате ли нещо против да изчакате или да минете по-късно? След петнайсет минути имам среща, за която трябва да се подготвя, но веднага щом приключа, ще се заема с молбата ви. Какво ще кажете да се отбиете след два часа?

— Непременно. Благодаря ви, отче.

Пулър излезе навън и погледна часовника си. Не обичаше да си губи времето. Не бе стигнал до колата си, когато чу нечий глас:

— Какво правиш тук?

Обърна се и видя специален агент Тед Хъл да седи зад волана на служебния си шевролет, който по нищо не се отличаваше от неговия. Армията правеше огромни поръчки, без да се интересува от разнообразието на продуктите. Тя обичаше всичко да е излято като по калъп, независимо дали става въпрос за войници или автомобили.

Пулър погледна назад към църквата, после пристъпи към колата на Хъл.

— Припомням си миналото.

Хъл го изгледа подозрително. Пулър знаеше, че на негово място би постъпил по абсолютно същия начин.

— Така ли? Във Форт Монро, откъдето майка ти изчезва безследно?

Пулър сви рамене и се наведе към прозореца.

— Вие хвърлихте тази бомба в скута ми. И стимулирахте любопитството ми. Какво щеше да направиш ти, ако ставаше въпрос за твоята майка?

Хъл кимна и забарабани по волана.

— Вероятно това, което ти правиш.

Пулър се изправи.

— Добре.

— Откри ли нещо?

Той се наведе отново.

— Разговарях с няколко души. Онази вечер майка ми се е облякла официално. Тръгнала е пеша, колата е останала на алеята пред дома ни. Църквата се намира недалече от мястото, където живеехме. Тя беше дълбоко религиозна. Реших, че може да е тръгнала насам.

— Защо?

— Ако е имала проблем, вероятно би дошла тук, за да го сподели.

— Изповед ли имаш предвид?

— В тази църква няма кабинки за изповед. За целта ползват една от стаите. Но не, нямах предвид изповед, а най-обикновен разговор със свещеника.

Хъл огледа църквата.

— Същият пастор ли служи тук и сега?

— Не, но се опитват да го открият.

— Смяташ ли, че от тази следа ще излезе нещо?

— Не разполагам с други следи, така че трябва да се задоволя с тази.

— Не открих стенограми от евентуални разговори на агентите на ОКР със свещеника преди трийсет години.

— Те не са познавали майка ми. За разлика от мен. Но пак повтарям, от това може да не излезе нищо. — Пулър се огледа. — Градчето изглежда напълно различно сега. Запомнил съм го пълно с военни, които бързат нанякъде.

Хъл кимна.

— Аз също. Но в един момент се оказа, че имаме прекалено много военни бази и прекалено малко пари. Кога ще разбереш дали са открили свещеника?

— До няколко часа.

Хъл се замисли върху думите му.

— Не можеш да провеждаш официално разследване.

— Това ми е ясно.

— Какво тогава правиш, Пулър?

— Опитвам се да науча повече за изчезването на майка ми. Законът не го забранява.

— Забранява го, ако баща ти е заподозрян, а ти си военен следовател.

— Но официално баща ми не е заподозрян.

— Ще ми звъннеш ли, когато се появи този свещеник?

— С удоволствие.

— Не захвърляй кариерата си на боклука заради този случай, Пулър. Подочух за бягството на брат ти от военния затвор. Тогава май е имало опасност да се издъниш.

— Аз съм войник. Опасностите са неизменна част от моята работа.

— Има различни видове опасност. И понякога тази, която произтича от собственото ти поведение, е по-страшна от онази, в която могат да те въвлекат действията на врага — отвърна Хъл и потегли.

Пулър го проследи с поглед, преди да насочи вниманието си другаде.

Не бе съвсем откровен с Хъл. Имаше още една следа, по която да тръгне. И част от нея бе съвсем реална.

А другата част съществуваше само в главата му.