Ничия земя

18

Роджърс взе душ, облече новите си дрехи и пъхна смартфона във вътрешния джоб на сакото си. Потегли към „Камуфлаж“ и паркира отзад. Влезе през предната врата и погледите, с които го удостои персоналът на бара, му подсказаха, че всички са научили за схватката с гиганта Карл. Ако случайно някой срещнеше погледа му, бързо извръщаше очи.

Това го устройваше идеално. Не бе дошъл тук, за да си търси приятели. Интересуваха го само парите.

Въведоха го в кабинета на Хелън Майърс, която го очакваше. Беше се преоблякла в елегантен черен костюм с панталон и обувки на висок ток. Косата й се спускаше на вълни по раменете й, а лицето й бе гримирано.

— Къде е Карл? — попита Роджърс.

— Тази вечер не е на работа. Трябваше да се погрижи за някои неща.

Роджърс кимна. Предположи, че Карл трябва да се погрижи за счупен пръст, наранен гръклян, навехнат крак и изкълчена ръка. Но това не беше негов проблем.

В следващите трийсет минути Майърс му изнесе лекция, посветена на политиката на бара и служебните му задължения.

— Половината шофьорски книжки, които ще ти покажат, са фалшиви. Могат да пият алкохол, ако са на двайсет и една години. Не допускаме никого под тази възраст. Не правим изключения. Повечето войници, които идват, са на деветнайсет-двайсет. Задачата ти е да ги държиш вън от заведението. Последното, от което имам нужда, е да ми вземат разрешителното, защото продавам алкохол на непълнолетни.

— Не смятате ли, че след като са достатъчно възрастни да се бият за страната ни, имат право да изпият една бира?

— Съгласна съм, но не аз приемам законите. Както може да се очаква, най-много клиенти имаме през уикендите. В понеделник оставаме затворени, за да можем да си поемем дъх, но през останалите дни от седмицата работим.

— Нещо друго? — попита Роджърс.

— Ще трябва да проявяваш дискретност и да разчиташ на добрата си преценка, Пол. Да, стремим се да не допускаме непълнолетни, но и не искаме да си създадем репутацията на място, където неоправдано гонят клиентите или се отнасят зле с тях. Това не се отразява добре на бизнеса.

— Разбирам.

— Също така всяка вечер имаме списък с ВИП клиенти, които трябва да пуснеш, без да се редят на опашката. Ще изпращам списъка предварително на телефона ти. Те ще идват, ще показват документите си, а ти ще сравняваш имената им със списъка и ще ги пускаш. Хората вътре ще ги съпровождат до специален салон в бара. Ще стоиш отвън през цялото време, освен ако не те повикат вътре. Ти си първата линия на нашата отбрана.

— Кои са виповете?

— Не те интересува кои са — отвърна категорично Майърс. — Просто ги пускаш да влязат. Това е твоята задача.

Роджърс потри тила си.

— Разбрах.

— Изглеждаш добре — заяви тя, след като го огледа от главата до петите. — И си в удивителна форма. На колко години си?

— На повече, отколкото предполагате.

— Личи си, че тренираш здраво. Сигурно използваш някоя от новите фитнес програми, да речем, „Инсанити“, Р-90-Х, ММХ?

Той поклати глава и каза:

— Добри гени, нищо повече.

Майърс се усмихна.

— В такъв случай си извадил късмет.

Да бе, голям късмет.

— Нямаш право да пиеш алкохол, докато си на работа. След това обаче можеш да си поръчаш каквото поискаш, и то безплатно.

— Не си падам по алкохола.

— Както желаеш. Приятна работа.

— Благодаря.

Роджърс излезе от офиса и се отправи към бара. Седна на един стол и започна да отброява минутите, които оставаха до отварянето на заведението. Поръча си вода с лимон и барманът му наля.

На стената зад барплота имаше телевизор. Вървеше емисия новини. Съобщаваха за убийство в Западна Вирджиния, близо до границата с Вирджиния. И за малко момче, останало без баща. Както и за кражбата на рядък модел оръжие. Репортерът изглеждаше дълбоко възмутен, докато съобщаваше подробности около хладнокръвното убийство. Полицията вече разследвала няколко улики. На местопрестъплението бил забелязан автомобил. Детето оцеляло, но било в тежко емоционално състояние, тъй като очевидно станало свидетел на престъплението.

Барманът се обърна към телевизора и изгледа новините заедно с Роджърс, докато бършеше чашите.

— Напълни се с психопати — измърмори той и хвърли поглед към Роджърс. — Само смъртното наказание ще ги оправи.

Роджърс не отговори. Мислеше си за съвсем други неща.

На местопрестъплението бил забелязан автомобил.

Беше се отървал от колата, но бе използвал същите регистрационни табели. Ами ако някой бе запомнил номерата? Дали ченгетата биха обърнали внимание на един най-обикновен бял микробус? Напълно възможно. Ако не на микробуса, то на номерата. И тогава биха могли да се сетят. Роджърс трябваше да се погрижи за този проблем.

Оттегли се в един ъгъл на салона и седна на масата. Извади телефона си и огледа пътищата, които водеха до Аутър Банкс. Проблемът бе, че нямаше адреса на Крис Балард.

Край него мина една сервитьорка и той я заговори:

— Опитвам се да открия стар приятел. Разполагам с името и района, в който живее, но нямам адреса или телефонния му номер. Този телефон може ли да ми помогне да го открия?

— Въведи името и района в Гугъл. Влез в Стрийт Вю, за да видиш къщата, след като я откриеш.

— Ще ми покажеш ли как се прави? Аз съм един старец, който знае да борави само с калкулатор. Избери си някакво име и ми покажи.

Тя се усмихна, седна до него и пръстите й пробягаха по клавиатурата на телефона.

Роджърс бързо схвана какво трябва да направи. Благодари на сервитьорката с двайсетдоларова банкнота и жената отмина, понесла табла с чисти чаши. А Роджърс въведе името, което го интересуваше, както и всяка допълнителна информация, за която се сети. Накрая намери адреса. Използва Стрийт Вю, за да огледа къщата.

Балард живееше в крайбрежно имение, оградено с високи зидове и внушителна порта от ковано желязо. До нея бе разположена къщичка за охраната. Явно Балард се бе пенсионирал като много богат човек, след като цял живот бе продавал разни неща на Чичо Сам.

Роджърс запамети адреса и изтри данните от търсенето. Захвана се със следващата си задача. Да открие адреса на Клеър Джерико. Резултатът бе напълно очакван. Не откри нищо. Съмняваше се, че тя се е пенсионирала и живее в Аутър Банкс в голямо имение зад високи зидове.

Добре, след като не можеше да я открие по интернет, щеше да разчита на Крис Балард да попълни липсващата информация. Роджърс пет пари не даваше дали Балард ще прояви желание да му каже или не. Защото не се съмняваше, че в крайна сметка ще му каже всичко.

Облегна се, затвори очи и отброи минутите, които оставаха до началото на кариерата му като професионален охранител в бар. Потри силно тила си, сякаш да каже на онова нещо там да се успокои. Не трябваше да губи контрол. Това щеше да провали всичко.

А той бе чакал прекалено дълго и не биваше да се издъни точно сега.