Ничия земя

36

За миг Пулър изпита усещането, че сърцето му спира. В съзнанието му изникна образът на баща му, положен в ковчег в пълна парадна униформа и окичен с медали, а до него стоят те двамата с Робърт.

— Той… е умрял?

— Не — отвърна бързо Кърк, — съжалявам, не биваше да се изразявам по този начин…

— Какво е станало, по дяволите, Шайрин? — изкрещя той в телефона.

— Извинявай, успокой се. Разбирам, че си имал лош ден.

— Баща ми добре ли е? — попита рязко Пулър.

— Да… И не.

Пулър затвори очи и положи огромно усилие да се успокои.

— Казвай!

— Получил е телефонно обаждане. Нямам представа как е стигнало до стаята му и защо никой не е попитал кой го търси. Искам да кажа, че персоналът в болницата е добре запознат със състоянието му.

— И кой му се е обадил?

— Линда Демирджиян.

— Какво? — извика Пулър. — Баща ми е разговарял с нея? Как е могъл?

— Никой не знае, но очевидно е могъл.

— И какво му е казала тя?

— Не можем да го попитаме, разбира се. Но говорихме със Стан Демирджиян. Той ни съобщи. Не е имал представа какво се кани да направи жена му. Но тя му е споделила впоследствие.

— Чакай малко, защо сте питали Стан? Защо не сте разговаряли направо с Линда?

Пулър чу как Шайрин въздъхва.

— Защото е мъртва. Починала е веднага след като е разказала на Стан за това обаждане.

Пулър хвана главата си с една ръка и се залюля напред-назад върху леглото.

— И как според нея е реагирал баща ми, когато му се е обадила?

— Започнал да й крещи. Нещо неразбираемо или поне тя така е казала. След което затворил.

— Добре, чудесно! А ти как разбра за всичко това?

— Аз съм адвокат на баща ти. Свърших си работата. Позвъних на Стан Демирджиян, за да взема неговите показания, преди да говоря с жена му. Той ми каза.

— Как е Стан?

— Жена му е починала току-що, съсипан е. Освен това се намира в незавидна ситуация — между чука и наковалнята. Линда е мъртва, а той боготвори човека, когато тя е обвинила в ужасно престъпление.

И аз съм между чука и наковалнята, помисли си Пулър.

— Уведоми ли за случилото се лекарите на баща ми?

— Веднага щом приключих разговора със Стан. Но те вече му бяха дали нещо успокоително. Бил много възбуден, а те нямали представа за причината.

— Благодаря ти.

— Има още нещо, Пулър.

— Какво? — попита уморено той.

— ОКР прекратиха разследването. Тед Хъл…

— Вече разследва друг случай, знам. — Пулър помълча и добави: — Шайрин, искам да забравиш цялата тази история.

— Какво? Защо?

— ОКР не работи вече по случая. Откажи се и ти.

— Но аз мислех, че искаш да откриеш истината.

— Аз… забрави, че съм ти се обаждал.

— Пулър!

Той затвори и запрати телефона на леглото. Надяваше се Шайрин да послуша съвета му.

Телефонът му иззвъня. Пак беше тя, но той не й отговори.

Едва тогава забеляза листчето на пода. Някой го бе пъхнал под вратата. Извади машинално пистолета си и, приведен ниско, прекоси стаята в очакване някой да изрита вратата всеки момент. Пресегна се бавно и взе листчето.

Бележката бе написана на ръка.

Това можеше да е капан. Първоначалната му реакция бе да скочи през прозореца, да заобиколи паркинга, където би могъл да го очаква брониран джип „Хъмви“ и да продължи пеша няколко километра. Огледа отново бележката. И тогава забеляза по-бледите и по-ситни букви в долната част.

Усмихна се. Бе използвал този израз по времето, когато с нея работеха заедно по случая с брат му. Тогава Пулър я бе нарекъл Форт Нокс, защото му напомняше непревземаема крепост. Това бе нейният начин да потвърди самоличността си.

Въпреки всичко пак можеше да е капан. Спомни си предупреждението на вицепрезидента.

Нокс живееше в света на тайните операции. Пулър бе установил от личен опит, че тъкмо това са хората, на които най-трудно може да се има доверие, защото те никога не казваха истината или поне не цялата истина. В същото време обаче Нокс бе рискувала живота си, за да спаси неговия, при това неведнъж. Тя му бе помогнала да измъкне брат си от затвора и едва не бе загинала.

Пулър погледна часовника си, без да прибира пистолета в кобура. Размислите му бяха отнели пет от десетте минути. Отиде до прозореца и огледа паркинга пред хотела. Навън се развиделяваше, светлината бе достатъчно силна, за да вижда съвсем ясно. Не видя черни джипове с хора, които се канят да го отвлекат. Паркингът бе потънал в тишина. Имаше много коли, защото хотелът бе голям, но забеляза само един-двама души.

Мъж във военна униформа, който носеше куфар. Качи се в колата си и потегли.

После видя жена, току-що слязла от такси, да върви към хотела с куфарче на колелца.

Пулър погледна часовника си. Оставаха две минути.

Грабна сака си и го метна на рамо. Имаше чувството, че няма да се върне в стаята. Пъхна пистолета в джоба на якето си. Повика асансьора и се спусна на партера. Фоайето бе празно, с изключение на жената, която бе видял преди малко. Тя стоеше на рецепцията, а сънената служителка я регистрираше.

Пулър огледа външната врата. Ако Нокс го чакаше отвън, каква ли можеше да е причината? Зачуди се и какво ли бе правила през това време. Прекоси фоайето и излезе навън. Бързо я откри. Но само защото тя пристигна пред входа с черен седан.

Нокс свали прозореца и той попита:

— Какво правиш?

— В момента ли? Спасявам ти задника. Качвай се! — отвърна тя.

— Чантата ми е в колата.

— Вече не е. Прибрах я в багажника.

— Но ключът е в джоба ми.

— Не ми трябваше ключ — отвърна Нокс. — Качвай се!

— Защо не вземем моята кола?

— Не става, Пулър.

— Искаш да кажеш, че я следят?

— Ще ти обясня. А сега се качвай!

Пулър хвърли сака си на задната седалка и седна до Нокс. Тя натисна педала на газта и колата полетя по паркинга.

— Какво, по дяволите, става, Нокс?

— Ще ти кажа каквото знам, но няма да ми повярваш.