Ничия земя

60

Тримата бяха залегнали под масата в кафенето. Пулър и Нокс бяха извадили пистолетите си. Шепард пищеше истерично.

Заведението, потънало в тишина и спокойствие допреди секунди, бе изригнало в хаос. Клиентите крещяха, скачаха, тичаха, блъскаха се в опит да избягат навън.

Пулър се пресегна и хвана Шепард за рамото.

— Всичко е наред — каза той с надеждата да я успокои. — Стрелецът избяга. Ти си невредима. Разбираш ли?

Тя най-после се съвзе и кимна.

— Да… добре.

— Искам да останеш тук. Ченгетата ще дойдат всеки момент. Ти си в безопасност, Ан. Разбираш ли? В безопасност.

Тя кимна отново и се усмихна едва-едва.

— Ти… ти ми спаси живота.

— Радвам се, че бях до теб.

— Аз също.

— Чакай тук. Ще се върнем — обеща й той.

Пулър и Нокс стигнаха до входната врата на кафенето. Пулър надзърна през нея, не откри никаква опасност и двамата с Нокс излязоха навън.

— Как успя? — попита тя.

— Видях отражението на стрелеца в огледалото на стената.

На тротоара бе приклекнала разплакана жена. Тя видя Пулър и Нокс с извадени оръжия. Вдигна ръце и каза:

— Моля ви, не ме убивайте.

Пулър показа значката си.

— Аз съм полицай. Ранена ли сте?

Жената поклати глава.

— Видяхте ли стрелеца? — попита Нокс.

Тя посочи наляво.

— Избяга в онази уличка. Висок мъж с черен суичър… и пушка.

Пулър и Нокс хукнаха натам, свиха зад ъгъла и навлязоха в уличката. Чуха полицейските сирени в далечината. Свечеряваше се и Пулър се ослуша за тропот от бягащи крака.

Завиха наляво и отново се затичаха. Зърнаха пред себе си тъмна сянка, която изчезна в една от преките. Поеха си дъх и се втурнаха натам. Продължиха да следват стъпките в далечината. А когато те заглъхнаха, Пулър също спря. Вдигна ръка, за да даде знак на Нокс да направи същото.

Той бе в пълна бойна готовност. Огледа терена и никак не хареса това, което видя. Погледна назад, към другия край на уличката, потънал в почти непрогледен мрак. Но сетивата на Пулър бяха изострени до такава степен, че можеше да види онова, което другите не виждаха.

— Забелязваш ли някой? — прошепна Нокс, която бе приклекнала до него.

Той поклати леко глава. Вече не чуваше сирените. Явно полицейските патрули бяха пристигнали пред кафенето.

Нападателят бе поел твърде голям риск. Бе стрелял на обществено място. Бе позволил да го видят в огледалото. Аматьорска грешка? Или добре планиран ход?

Защото ние се намираме на няколко преки от местопрестъплението, насред тъмна уличка, с напълно оголени флангове.

Пулър извади втория пистолет от кобура на кръста си. Приведе се към Нокс и прошепна:

— Това е капан. Бъди готова да стреляш всеки миг.

Тя огледа улицата в двете посоки.

— Жената на тротоара?

— И тя е замесена — отвърна Пулър толкова тихо, че само Нокс можеше да го чуе. — Има ли стрелба, почти никой не проявява подобна наблюдателност. Не би могла да види всичко това. Нарочно ни прати насам.

— Какво ще правим?

— Продължаваме.

Изминаха следващите няколко метра, приведени ниско. И двамата чуха стъпки зад гърба си.

Бяха попаднали в засада тип „клещи“, както я наричаха военните. Пулър отлично познаваше тази тактика, защото самият той я бе използвал многократно на бойното поле. Който и да ги дебнеше в мрака, бе преминал военно или поне паравоенно обучение. Нещо повече, преследвачите им сигурно имаха очила за нощно виждане, а вероятно и лазерни мерници, което означаваше, че лесно ще се справят с тях.

Затова Пулър нямаше никакво намерение да остава на открито. Огледа сградата, пред която бяха застанали, и обмисли възможностите, които тя му предоставяше. После двамата с Нокс претичаха още няколко метра надолу по уличката.

Когато Пулър видя вратата, той мигом се завъртя странично и заби масивното си рамо в дървото. Вратата поддаде под сто и четирите му килограма и се отвори широко. Двамата с Нокс се мушнаха вътре частица от секундата преди във външната стена да се забият дузина куршуми.

Пулър затвори вратата с ритник и напипа ключа за осветлението. Натисна го, но лампите не светнаха, явно електричеството в сградата бе изключено.

Той извади малък, но мощен фенер и огледа помещението. Намираха се в изоставен склад. Беше празен с изключение на няколко кашона и стари мебели, но бе потънал в мръсотия. Стените бяха тухлени, а прозорците бяха разположени високо, с ръждясали железни решетки отвън. Отсреща имаше друга врата.

Пулър се озърна, взе една дъска и подпря с нея вратата, през която бяха влезли.

— Това няма да ги забави кой знае колко — отбеляза Нокс.

— Но ще ни сигнализира, когато влязат в сградата — отвърна Пулър.

Затичаха се към срещуположната врата. Пулър обаче хвана Нокс за ръката и я спря, преди тя да мине през нея. Насочи двата си пистолета към вратата, през която бяха дошли, и изпразни по половин пълнител в нея.

Нокс го погледна въпросително.

— Това ни спечели още трийсет секунди. Ще отвърнат на стрелбата ни след пет секунди и чак по-късно ще разбият вратата.

Двамата хукнаха нагоре по стълбите и не след дълго чуха как във вратата се забиват куршуми.

— Добри бойни инстинкти — отбеляза Нокс, докато вземаше по две стъпала наведнъж.

— На война без тях загиваш — отвърна Пулър.

— Все някой трябва да чуе изстрелите — каза Нокс.

— Използват заглушители. Освен това тази част от града е безлюдна нощем. Сигурно ще бъдем мъртви, преди някой да чуе нещо.

— Какво ще правим тогава?

— Ще продължим да бягаме. Неподвижните мишени са лесна жертва. Затова по стрелбищата слагат неподвижни мишени, за да могат лаиците да напомпат самочувствието си.

Пулър отвори с ритник следващата врата и пред тях се появиха нови стъпала, които отново взеха по две наведнъж. Озоваха се в коридор, който се простираше наляво и надясно.

— Тръгнем ли насам, ще излезем на улицата, а продължим ли натам, ще стигнем до задния вход — прецени Пулър.

— Накъде тогава?

— Наникъде. Не се съмнявам, че държат на мушка и двата входа.

— Това е лудост. Ще извикам ченгетата.

Нокс извади телефона си и погледна с изумление дисплея. Нямаше сигнал.

— Вече проверих моя — каза Пулър. — Заглушават сигнала.

— Чудесно. Каза, че не бива да отиваме нито отпред, нито отзад. И какво ще правим?

— Качваме се на покрива!

— За да ни спипат там?

— Хайде.

Пулър я поведе по коридора, докато се озоваха пред врата, на коя го пишеше: Стълбище. Отвори я и продължиха нагоре. Тогава чуха как преследвачите им разбиват вратата, която Пулър бе залостил с дъската. На долния етаж отекна тропот от тежки стъпки. Явно на нападателите изобщо не им пукаше дали Пулър и Нокс ще чуят приближаването им. Подобна самоувереност бе резултат от превъзходство в численост и въоръжение.

Пулър и Нокс изкачваха етажите един след друг, докато накрая се озоваха на покрива, осем етажа над улицата. Пулър разби вратата, след което пъхна ножа си между нея и една от пантите и така я блокира.

— А сега какво? — попита объркано Нокс.

— Нали ми каза, че си тренирала бягане в колежа?

— Ти луд ли си?

— Тренирала ли си или не?

— Да.

— А дълъг скок?

— Да… бях доста добра.

— Радвам се.

— Пулър, какво, по дя…

Чуха стъпки, които приближаваха покрива.

Той я хвана за ръка и каза:

— Хайде!

— Какво?!

Спринтираха към ръба на покрива. Нокс облещи очи, когато най-после разбра какво е намислил Пулър. Понечи да изпищи, но звукът замря в гърлото й.

Отблъснаха се силно от ръба и полетяха високо над улицата. Пулър продължаваше да я държи за ръка. За миг изпитаха чувството, че увисват във въздуха и не се движат нито напред, нито назад. Набраната инерция им помогна да преодолеят разстоянието до съседната сграда и да се приземят на покрива й.

Нокс не бе успяла да си поеме дъх, когато Пулър я дръпна рязко, изправи я и я затегли към вратата на стълбището. Блъсна я с рамо и тя се отвори. Пулър бутна Нокс вътре и затвори в мига, в който преследвачите им изскочиха на другия покрив. Въоръжените мъже стигнаха до ръба и се огледаха.

Междувременно Пулър и Нокс се спускаха трескаво по стълбите в съседната сграда. Слязоха на партера, където Пулър откри врата, водеща в противоположна посока на тази, от която бяха дошли. Излязоха навън и хукнаха по улицата. След двайсет минути безпогрешният му усет за ориентиране ги отведе до мястото, където бяха оставили колата си. Качиха се в нея и Нокс най-сетне успя да си поеме дъх.

Пулър я погледна. Беше пребледняла и цялата трепереше. Взираше се право пред себе си, сякаш бе изпаднала в транс или се намираше на ръба на истерията и полагаше отчаяни усилия да се овладее. Лицето й бе ожулено, едната й ръка кървеше, джинсите и блузата й бяха скъсани.

— Добре ли си? — попита притеснено Пулър.

Нокс кимна.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. — Тя помълча и добави: — Но ако отново ме накараш да направя нещо подобно, заклевам се, че ще те убия.