Ничия земя

46

По дяволите!

Роджърс включи рязко на скорост и потегли. За щастие, бе паркирал белия микробус далече от бара, или с други думи, извън периметъра, който полицията бе оградила. А преди това успя да се измъкне през задния вход, преди ченгетата да стигнат до там.

А те, ченгетата, бяха навсякъде. И бяха видели какво е направил. Накъдето и да погледнеха, щяха да видят трупове. А онзи високият мъж, който спаси живота му?

Джон Пулър от ОКР. Военен полицай.

Възможно ли бе появата му да е чиста случайност, или просто го беше метнал?

Въпреки всичко този човек бе спасил живота му. Роджърс искаше да се върне и да разбере кой е Джон Пулър и какво прави там. Но тъй като воят на сирените се усилваше, стигна до извода, че е по-разумно да се оттегли. Натисна педала на газта.

Отби се в мотела, събра малкото си вещи, отнесе ги в микробуса и потегли. Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Той плъзна ръка по белега на главата си и притисна силно мястото. Погледна раната на ръката си. Не чувстваше болка, освен това забеляза, че не кърви много.

Потри главата си. Мразеше онова нещо вътре, но и го обичаше заради нещата, които можеше да прави с лекота.

Аз съм като чудовище от научната фантастика.

Но разполагаше ли с милиарди долари, дори научната фантастика можеше да се превърне в реалност, макар и краткотрайна, с всички произтичащи странични ефекти и неблагоприятни последици.

Неблагоприятни последици.

Това беше изразът, използван в доклада. Не му бяха позволили да го прочете. Наложи се да открадне един екземпляр.

А когато осъзнаха какво всъщност са направили? И колко неблагоприятни могат да бъдат последиците?

Роджърс насочи вниманието си към пътя отпред. Най-належащата му цел бе да си намери нова работа. Не можеше да се върне в „Камуфлаж“, но поне имаше малко пари.

В следващия миг се наложи да отбие от пътя и да натисне рязко спирачките. Наведе се през прозореца и повърна. Болката пронизваше цялото му тяло, всичките му крайници. Ако обичайната скала на болката бе разграфена от едно до десет, това, което изпитваше сега, можеше да се оцени на сто. Или на хиляда.

През първите двайсет години това му се бе случвало само по веднъж годишно. Но през десетте години, които бе прекарал в затвора, честотата се бе увеличила до веднъж на шест месеца.

А най-лошото бе, че от предишния пристъп бе изминал по-малко от месец. Тогава седеше в килията, вперил поглед в стената. Нямаше представа за времето, освен че е някъде между полунощ и призори. Наложи му се да впрегне цялата си нечовешка сила и самоконтрол, за да не закрещи. Бе сграбчил решетките на килията и бе почувствал как металът започва да се огъва в ръцете му. Веднага ги бе пуснал, защото последното нещо, което искаше, бе надзирателите да видят, че с достатъчно силен, че да изкриви стоманените пръти.

Тогава се бе хвърлил на пода и се бе вкопчил в бетонната основа на леглото си, покрито с тънък матрак. Всъщност беше се вкопчил в безценния си живот, свит на кълбо на пода, измъчван от безмълвна агония. Когато кризата премина, имаше чувството, че всеки нерв в тялото му изгаря в адски огън.

Роджърс не чувстваше болка. Нещото в главата му го бе лишило от подобно усещане. А това, което изпитваше… то бе отвъд болката. И той го усещаше с всяка фибра на тялото си.

Следващите десет минути изминаха в непрекъснати конвулсии. Най-сетне Роджърс се изправи на седалката и видя, че ръцете му са изкривили волана на микробуса. Гърдите му се надигаха тежко, опитваше се да поеме някакъв контрол над себе си. А междувременно мислеше само за едно.

По-малко от месец!

Беше се случило след по-малко от месец. Годишните интервали бяха заменени от шестмесечни, а шестмесечните от месечни. Какво следваше? Седмични кризи? Или всекидневни?

Докосна сънната си артерия и усети как кръвта се устремява по нея с потенциално смъртоносна скорост. Задиша дълбоко, за да се успокои. Накрая организмът му се върна към нормалното си състояние, или толкова нормално, колкото бе възможно.

Роджърс включи на скорост и макар да му бе трудно, продължи с повредения волан. Може би щеше да успее да го поправи с малко изолирбанд. Отзад имаше достатъчно. Докато шофираше, мисълта му се насочи към друг доклад, който не би трябвало да е чел. Едно изречение в него му бе направило особено впечатление.

Базисната инфраструктура?

Нестабилна в човешкия организъм?

В резултат на…?

По дяволите!

Отново отби от пътя, спря и впери поглед в дланите си.

Инфраструктура.

Те бяха част от нея.

Докосна ръцете и краката си.

Те също.

Главата.

Да.

Много добре знаеше какво означава тази част от доклада.

Той умираше. Бяха изминали трийсет години и времето му изтичаше. Развръзката приближаваше с нарастваща скорост. Някой трябваше да плати сметката. Нямаше кой да го направи освен него.

Роджърс бе като Супермен, който принадлежеше на тъмната половина. И неговият криптонит се криеше в тялото му.

Моят криптонит е в мен.

Бяха го проектирали така, че в крайна сметка да експлодира, да изгори, да се разпадне, да изчезне. Нямаше представа по кой точно сценарий щяха да се развият събитията. Не че го интересуваше.

Резултатът щеше да бъде един и същ.

Краят на Пол Роджърс. Моят край.

Когато една ръка докосна рамото му, той се извъртя рязко и пръстите му се впиха в нечий врат.

Беше Сюзан.

Никога досега не бе преживявал подобна изненада. Миг по-късно осъзна, че стиска врата й, защото очите й започнаха да се подбелват. Пусна я веднага и тя се свлече на пода в товарния отсек на микробуса, останала без дъх.

— Откъде се взе, по дяволите? — изръмжа той.

Сюзан не бе в състояние да му отговори, тъй като все още дишаше едва-едва. След малко се надигна и каза:

— Знаех си, че няма да изчакаш появата на ченгетата. Освен това добре познавам микробуса ти. Затова се качих в него и се скрих, преди да изчезнеш от бара.

Роджърс я изгледа подозрително.

— Но защо? — попита той.

— Защо знаех, че няма да изчакаш ченгетата? Видях лицето ти, когато чу сирените. Видях как се издуха вените на врата ти, когато воят им наближи.

— Но защо се скри в микробуса ми?

— Защото те харесвам. И се опитвам да те опозная по-добре.

— Трябва да се махнеш от тук.

— Защо? Защото мога да загазя, ако остана с теб?

Той понечи да й отвърне, но се спря.

— Добре ли си? — попита Сюзан. — Беше много зле в един момент. — Тя го изгледа и добави: — Да не си болен от рак или нещо подобно?

Роджърс не й отговори. Опитваше се да предвиди къде ще го отведе всичко това. Погледна към врата й. Видя охлузванията от пръстите си.

Трябва да довърша започнатото. Тя не бива да е тук.

— Пол, добре ли си?

— Добре съм. Не е рак, а хранително отравяне.

— Слава богу! Хранителните отравяния минават бързо, без да оставят поражения. Виж какво, вече е късно и трябва да пренощуваме някъде…

— Не можеш да останеш…

— Само тази вечер — прекъсна го тя. — После можеш да ме зарежеш. Не забравяй, че спасих живота ти. Не заслужавам ли нещо в замяна?

Откриха мотел, платиха в брой и се настаниха в стаята си. Роджърс съблече якето си, а Сюзан събу обувките си.

— Ръката ти кърви — отбеляза тя.

— Дреболия — отвърна разсеяно той, след което седна на стола и впери поглед през прозореца.

— Ослушваш се за полицейски сирени ли? — попита Сюзан, преди да седне на леглото и да подвие крака под себе си.

Той я погледна за миг, после извърна глава.

— Да знаеш, че аз също имам криминално досие, ако от това ще се почувстваш по-добре — заяви Сюзан.

— Преди да удариш джакпота с осиновителите си? — попита той.

— Нещо такова. Ами ти?

— Никога не съм удрял джакпот.

— Имах предвид криминалното минало.

— Ще спя на пода — каза Роджърс, стана и събу обувките си.

Сюзан също се изправи, свали ципа на роклята си и я съблече. Роджърс замръзна.

— Какво става?

Тя не го удостои с поглед, докато сваляше сутиена и бикините си.

— Спокойно! Просто не мога да спя с дрехи. — Усмихна се и добави: — Мъжете обикновено нямат нищо против. Освен това вече си ме виждал гола.

Сюзан влезе в банята, изми лицето си, върна се в стаята и се мушна под завивките. Легна на една страна и затвори очи.

— Лека нощ, Пол.

Той угаси лампата и стаята потъна в мрак. Отиде до леглото и се отпусна върху завивките.

Сюзан извърна лице към него.

— С теб си приличаме. Двама души с трудно минало, които се опитват да започнат нов живот.

— Къде си се научила да стреляш така?

Тя го хвана за ръката.

— Нещата ще изглеждат по-добре на сутринта. Винаги става така.

— А през останалата част от деня? — попита уморено той.

— Затова се научих да стрелям така — отвърна Сюзан.

След което затвори очи и заспа.