Ничия земя

55

Нокс имаше чувството, че пропада в пространството с такава скорост, че бе сигурна, че ще загине в мига, в който тялото й се удари в нещо твърдо. Нямаше начин да оцелее. Не се съмняваше в това.

Отвори очи и видя Пулър да я наблюдава.

— Какво, по дяволите…? — едва успя да изрече тя с глас, който сякаш не бе нейният.

Пулър вдигна ножа си.

— Добре че е у мен.

— Къде сме? — попита Нокс, когато Пулър я изправи на крака.

— Не съм сигурен — отговори той и извади телефона си. — Но да видим…

— Още ли работи?

— Водоустойчив е — обясни Пулър и натисна няколко клавиша. След малко каза: — Уилямсбърг е на два километра в тази посока. — И посочи наляво.

Двамата тръгнаха натам.

— Не трябва ли да позвъним на някого… да уведомим за случилото се? — попита уморено Нокс.

— И на кого по-точно?

Тя го погледна.

— Да… предполагам, че си прав. — Извърна се назад и каза: — Пол беше… това беше толкова ужасно, Пулър.

— Увредили са мозъка му, за да може да убива, без да изпитва угризения.

— Искаш да кажеш, че са го превърнали в чудовище.

— Но това чудовище не ни уби. Нещо повече, спаси ни.

— За да измъкне от нас информация.

— Научи каквото го интересуваше, но ни пощади.

Тя кимна бавно.

— Това означава ли, че нещото, което са му имплантирали, за да манипулират съзнанието му, вече не работи?

— Мисля, че по-скоро предишната му същност се опитва да си върне контрола.

— Какво ще правим сега?

— Очевидно Джерико се опита да ни убие. Страхува се какво можем да открием. А ние ще продължим да го търсим, за да оправдаем страховете й.

— Тя не подозира, че сме живи.

— Точно така.

Телефонът на Пулър изпиука. Беше съобщение. От брат му.

Беше написано само с главни букви и гласеше:

Нокс погледна дисплея.

— Кой е Рики Стак?

— Най-едрото хлапе в трети клас. Опита се да ми открадне обяда.

— Какво се случи?

— Получи заслужен урок. Така Боби потвърждава, че той, а не друг изпраща съобщението.

Пулър набра номера, докато вървяха край шосето. Брат му отговори на мига.

— Добре ли си, Джон? — бяха първите му думи.

— Че защо да не съм?

— Защото преди три часа някой е получил неоторизиран достъп до спътник на Пентагона. Свързал се е със сателита от района на Хемптън и Форт Монро… Всъщност от самия Форт Монро. Едва ли е съвпадение.

— Ето как са хакнали колата.

— Какво? Какво?

Пулър му обясни набързо какво се бе случило.

— Клеър Джерико? — прошепна замислено Робърт.

— Познаваш ли я?

— Познавам репутацията й. Тя се движи в най-влиятелните кръгове, Джон. Имам предвид Белия дом, висшето военно командване и прочие. Веднъж слушах нейна лекция. Джерико е невероятно умна. Нещо повече, тя притежава уникален интелект, какъвто се среща веднъж на сто години.

— Джерико е чудовище, Боби.

— Защо?

— Сигурен ли си, че никой не ни подслушва?

— Сигналът минава през толкова много сървъри и програми за кодиране, че ми е чудно как изобщо се чуваме.

— Добре.

През следващите пет минути Пулър разказа на брат си всичко за Пол. Когато приключи, Боби остана безмълвен толкова дълго, че Пулър се притесни да не би някой да е прехванал разговора им и да го е прекъснал.

— Джон, това не е добре.

— Кажи ми нещо, което не знам. Знаеш ли какво е общото между убитите жени? Мисля, че всички те са участвали в създаването на Пол. Що се отнася до последната му жертва, мисля, че и тя е замесена.

— И той ги е убил за отмъщение?

— Предполагам, че би предпочел да убие Джерико, и то с най-голямо удоволствие, но просто не се е добрал до нея. Затова се е задоволил с петте жени.

— Господи! — възкликна Робърт. — Възприел ги е като нейни съучастнички.

— Боби, след като Джерико е такава звезда, защо двамата с Нокс никога не сме чували за нея?

— Тя предпочита да стои в сянка. Дори когато изнася лекции, аудиторията е строго подбрана. Страни от всяка публичност. Не обича светлината на прожекторите. Нейни хора ръководят компаниите, за които работи.

— Като Крис Балард преди трийсет години и Джош Куентин и „Аталанта“ в момента?

— Чувал съм за Балард, знам това-онова за „Аталанта“, но не и за Куентин.

— Куентин предава секретна информация на собственичка на бар в Хемптън. Тя на свой ред я предава на някакъв френскоговорещ тип в Уилямсбърг.

— Какво? — възкликна Робърт. — Имаш ли доказателства?

— Имам снимки. Мога да ти ги изпратя. А ти се опитай да провериш французина, или какъвто е там. Нокс щеше да го направи, но твоите шансове май са по-големи.

— Каква секретна информация?

— Ще ти изпратя скрийншотове. Снимах екрана на лаптопа му. Според Нокс това са неща, свързани с мутацията на клетки и регенерацията на органи.

— Добре.

— Името на жената е Хелън Майърс. Съдържателка е на бар на име „Камуфлаж“ в Хемптън.

— Изпрати ми нещата и ще видя какво мога да открия.

Робърт му съобщи адреса на един сайт, на който да качи снимките. После добави:

— Значи този Пол казва, че не помни да е виждал мама?

— Точно така.

— Вярваш ли му? — попита Робърт.

— Да. Той на практика си призна, че е убил пет жени. Какво значение има една повече или по-малко?

— Предполагам, че никакво.

— Спомена за неоторизиран достъп до сателит. Можеш ли да го проследиш? Можеш ли да откриеш дали са установили дистанционен контрол върху колата ми? Знам, че това е възможно.

— Ако някой е достатъчно добър, за да хакне някоя от нашите птички, би трябвало да е достатъчно добър и за да прикрие следите си. Можем да проследим обратната връзка само с помощта на компютъра на колата ти.

— Съмнявам се, че ще стане. Колата ми лежи под десет метра вода. Ще има доста да обяснявам на компанията за автомобили под наем.

— Наистина ли смяташ, че е Джерико?

— Пет минути след като си тръгнахме от срещата с нея и разговаряхме в колата, че няма да се откажем от разследването, някой ни запрати във водите на пролива.

— Едно нещо ме озадачава — отбеляза Робърт.

— Само едно? В такъв случай знаеш повече от мен.

— Пол е казал, че е убил Крис Балард. Или че е убил онзи, когото е сметнал за Крис Балард.

— Точно така каза.

— Възможно ли е да е сгрешил? — попита Робърт.

— Каза, че е хвърлил стареца с главата надолу от прозорец на четвъртия етаж.

— В такъв случай Балард има двойник.

— Възможно е, от съображения за сигурност.

— Но той може да си позволи най-добрата охрана, за да държи потенциалните убийци далече от крайбрежната си крепост — каза Робърт. — Ако не е бил доволен от своята охрана, би трябвало да наеме втори екип, а не двойник, който да се превърне в мишена на евентуален убиец.

— Какво можеш да направиш по въпроса?

— Ще се поровя — отвърна брат му.

— Ти използва един израз… крайбрежна крепост. Изобщо не съм споменавал имението му.

— Имам достъп до сателити, братле. А Балард, макар и пенсионер, си остава собственик на куп патенти, които играят ключова роля за отбраната на страната.

— Има ли връзка между предишната му компания и „Аталанта“?

— Ще проверя.

— Кога смяташ, че ще разполагаш с информация?

— Щом открия нещо, веднага ще ти позвъня. И, Джон…

— Да?

— И двата ти фланга са открити, а няма откъде да получиш подкрепления. Съвсем сам си, братле.

Пулър погледна Нокс, която несъмнено бе чула думите на брат му.

— Наясно съм — отвърна той.

Почти същото му бе казал неотдавна и прекият му командир Дон Уайт. Затвори телефона и погледна Нокс.

Тя се усмихна вяло и каза:

— Е, добрата новина е, че все още сме живи.

— А лошата новина е, че това е единствената добра новина — отвърна Пулър.