Когато Пулър и Нокс влязоха в църквата, отец О’Нийл редеше псалтири по пейките. Преди да тръгнат по пътеката, тя се прекръсти.
О’Нийл пристъпи към тях и Пулър му представи Нокс.
— Много ми е приятно — отвърна пасторът. После се обърна към Пулър и продължи: — Поразпитах тук-там и мога да ти кажа, че имаш късмет. Отец Руни е жив. Пенсионер е и живее при роднини в Уилямсбърг, който е съвсем близо. — О’Нийл подаде на Пулър лист хартия. — Това са адресът и телефонният му номер. Не съм му звънял. Реших, че е по-добре ти да го направиш.
— Благодаря ви, отче — каза Пулър. — Много ми помогнахте.
— Това е работата на свещениците, да помагат на другите — отвърна О’Нийл и се обърна към Нокс: — Видях, че се прекръстихте, когато влязохте.
— Възпитана съм в католическата вяра — каза тя.
— И къде ходите на църква?
Нокс се поколеба.
— Никъде. Пътувам доста.
— В тази страна има много католически църкви.
— В Близкия изток са доста по-малко.
О’Нийл се усмихна и каза:
— Мисля, че в случая най-подходящият отговор е: аз съм туш.
— Докато пътувахме насам, Нокс сподели, че обмисля възможността да се изповяда. Отдавна не го била правила. Стори ми се, че е насъбрала доста неща, които да сподели…
О’Нийл засия и отвърна:
— Желаете ли да се изповядате, госпожице Нокс? Обикновено не изповядвам по това време на деня, но винаги правя изключение за хора, които пътуват много, а се нуждаят от този важен католически ритуал. Нямаме истинска изповедалня, но използваме за целта място, където никой няма да ни безпокои.
Нокс изгледа мрачно Пулър и отвърна:
— Благодаря ви, отче. Непременно ще се възползвам от предложението ви при първия удобен случай.
О’Нийл се ръкува с двамата, след което пожела на Пулър успех в търсенето. Когато излязоха навън, Нокс каза:
— Хм, защо се чувствам така, все едно съм длъжна да кажа сто пъти „Аве Мария“?
— Изповедта щеше да пречисти душата ти.
Тя го смушка леко с лакът.
— Да потегляме към Уилямсбърг.
— Да. Но преди това трябва да звънна на номера, който ми даде пасторът.
Пулър проведе разговора, докато седяха в шевролета. Когато приключи, заяви:
— Роднините са предупредени за идването ни и отец Руни ще бъде готов да разговаря с нас.
— На колко години е той сега?
— На осемдесет — отвърна Пулър.
— Дали е с всичкия си?
— Достатъчно, за да разговаря с нас, предполагам.
— Виждал ли си баща си скоро?
— Бях му на свиждане, когато се появиха Хъл и един полковник и ми показаха писмото с обвиненията срещу него.
— Сигурно ти е било трудно — каза Нокс.
— Не бих искал да го преживея отново.
— А баща ти…
— Слава богу, той не разбира нищо. За пръв път си мисля, че това е добре.
— Разговаря ли с Линда Демирджиян?
— Това беше първата ми работа. Говорих и със Стан, съпруга й, който не споделя мнението й.
— Но той е служил под командването на баща ти.
— Знам, не може да е напълно обективен.
— Какво се надяваш да научиш от отец Руни? — попита Нокс.
— Дали онази вечер майка ми е отивала при него. Била е облечена твърде официално, като за неделна литургия.
— Може да е отивала на ресторант.
— Възможно е. Но в такъв случай щеше да го спомене пред детегледачката, а тя не й е казала, че ще вечеря навън. Разговарях и с нея.
— Не си пропуснал нищо.
— На това ме е научила армията.
— Майка ти може да не е споменала мястото, където отива, ако е искала да го запази в тайна.
— Тя е отивала някъде толкова издокарана, че всички да я забележат. Колко тайно ти се струва това?
— Не исках да кажа, че е имала връзка с мъж.
— Колкото и да не ми се искаше, разсъждавах и върху тази възможност. Не вярвам обаче да е било така. Все някоя нейна приятелка щеше да знае. Истината щеше да излезе на бял свят. Хората, с които говорих, не споменаха нищо подобно. А щяха да забележат определени признаци, които издават извънбрачната връзка. Да не забравяме, че майка ми беше дълбоко религиозна. А прелюбодеянието е смъртен грях. Нещата не се връзват.
— Мисля, че си прав.
Изминаха в мълчание остатъка от пътя до Уилямсбърг.
Кели Адамс бе племенница на отец Руни. Приела го в дома си преди две години. Сестра му — майката на Адамс — живяла с дъщеря си до самата си смърт преди няколко години. Кели Адамс им разказа всичко това, докато ги водеше из просторния си дом, разположен недалече от историческия център на Уилямсбърг.
— Чудесна къща — отбеляза Нокс. — И дворът ви е толкова хубав, всичко е разцъфнало…
— Обожавам това място — каза Адамс, дребничка жена около петдесет с къса черна коса. — Завърших колежа „Уилям и Мери“, който е малко по-надолу по улицата. Сега дъщеря ми следва там.
— Страхотен колеж — отвърна Пулър.
— Сред най-добрите — съгласи се Адамс. — Джордж ви очаква на задната веранда.
— Джордж? — учуди се Пулър.
— О, съжалявам. Вероятно го познавате като отец Руни. Джордж е малкото му име.
Тя отвори френския прозорец към задния двор и ги изведе на веранда, застлана с каменни плочи. Около нея имаше перголи, обрасли в бръшлян, които осигуряваха хубава сянка в слънчевите дни. На верандата бяха оформени няколко къта за сядане. Отец Руни седеше в самия център, до масичка от тиково дърво. Адамс му ги представи.
Косата на пастора бе снежнобяла и грижливо сресана. Изглеждаше по-дребен, отколкото си го спомняше Пулър. Беше с памучен панталон и бяла тениска, поиздута от бирения му корем. Кожата му бе бледа, а веждите гъсти и рунтави. Носеше тъмни очила, макар слънцето вече да залязваше.
На масата бяха оставени кана с домашна лимонада и чаши. Пулър и Нокс седнаха, а Адамс им наля лимонада и се върна в къщата.
Отец Руни свали очилата си и избърса стъклата им с една салфетка.
— Джон Пулър — изрече той със същия провлачен говор, който Пулър си спомняше от неговите проповеди.
— Да, отче.
Пасторът сложи очилата си и продължи:
— Отдавна не бях чувал това име. Много отдавна.
— Баща ми ли имате предвид? Кръстен съм на него.
— О, знам, знам. Ти имаше и брат. Робърт, или Боби, както го наричаха.
— Да.
— Прочетох преди време, че е загазил, но после се оказа, че обвиненията срещу него са били скалъпени. Надявам се, че е добре.
— Много добре. Или поне беше до неотдавна.
Отец Руни отпи от лимонадата си и се облегна на стола.
— Предполагам, че идваш тук във връзка с изчезването на майка ти.
— Именно.
Руни кимна и погледна към Нокс.
— Вие с Джон ли работите?
— Да — отвърна тя, преди Пулър да успее да каже и дума.
Старецът кимна отново и скръсти ръце върху биреното си коремче.
— Много време мина от тогава. На какво се дължи този внезапен интерес?
— На нови обстоятелства по случая. Не можем да навлизаме в подробности, но те предизвикаха възобновяване на разследването.
— А ти работиш в ОКР. В качеството си на служебно лице ли се интересуваш от случая?
Пулър го изгледа с леко подозрение. Отец Руни се усмихна.
— Почти целият ми професионален път мина в различни военни бази. Познавах хората, процесите, освен това имах много приятели в ОКР, Джон. Човек чува едно друго и бързо се ориентира какво се случва.
— Причините да дойда тук са лични, отец Руни. А Нокс ми прави услуга, като ме придружава.
— И вие ли работите в ОКР, госпожице Нокс?
Тя вдигна рамене.
— Малко по-сложно е.
— Вечерта, когато майка ми не се върна, тя е била облечена като за църква, така поне я описват. „Света Дева Мария“ не беше далече от дома ни, а тя не е взела колата. Затова се питам дали не е дошла при вас.
Отец Руни се замисли, преди да се покашля и да отговори:
— Джаки Пулър беше дълбоко вярваща. Като съпруга на бригаден генерал от нея се очакваше да взема участие в голяма част от дейностите във Форт Монро и тя го правеше. Но усилията, които посвещаваше на църквата, бяха продиктувани единствено от нейната вяра. Не мога да се сетя за нито една по-значима наша инициатива, в която да не се е включила. Не пропускаше неделна литургия и ви водеше двамата с брат ти. От време на време идваше дори с баща ти. По няколко пъти в седмицата се отбиваше, за да се помоли. Редовно се изповядваше…
При тези думи Нокс се размърда неловко на стола си. Дори да забеляза това, отец Руни не каза нито дума.
— Значи тя често се е отбивала в църквата независимо от деня и часа? — попита Пулър.
— Да. Онази вечер обаче не я очаквах. Ако имахме уговорка, щях да съобщя на полицията.
Пулър кимна бавно, докато обмисляше думите му. Знаеше, че най-вероятно е било точно така, но въпреки това трябваше да продължи с въпросите.
— В разговорите ви с нея… струваше ли ви се щастлива? Имаше ли проблеми между нея и баща ми?
Руни вдигна ръка.
— Може вече да не съм действащ свещеник, но ще отнеса в гроба тайната на изповедите на моите енориаши. Не мога да отговоря на подобни въпроси.
— Дори ако се опитваме да разберем какво се е случило с нея? — намеси се Нокс.
— Боя се, че да. Изключенията обезсилват правилото. — Отец Руни погледна към Пулър. — Но мога да споделя част от моите впечатления, без да разкрия нищо от онова, което сме обсъждали с майка ти.
Пулър изправи гръб.
— Всяка информация ще ми бъде от полза.
Отец Руни отпи от лимонадата си и се облегна на стола.
— Смятам, че майка ти разбираше баща ти по-добре от всеки друг човек. Тя разбираше почти нечовешката амбиция, която го ръководеше през всичките тези години.
— Защо смятате така? — попита Пулър.
Старият свещеник се усмихна.
— Без да навлизам в подробности, ще спомена само, че тя често цитираше бащината ти семейна история. Става въпрос за поколението преди него — поясни той и впери в Пулър изпълнен с очакване поглед.
Пулър се замисли за миг.
— Дядо ми също е завършил „Уест Пойнт“. Участвал е във Втората световна война.
— И до какъв чин е стигнал? — попита пасторът.
— Капитан.
— Каква е причината?
— Загинал е на един плаж в Нормандия в деня на десанта, докато е водел взвода си срещу немските укрепления. Бил награден с много ордени и ако не бил загинал, вероятно щял да бъде повишен в чин. Предложили го за Медала на честта, но така и не го получил. Документите потънали някъде в бюрократичната машина.
— На колко години е бил баща ти, когато дядо ти е загинал?
Пулър бързо пресметна наум.
— На осем.
— Искате да кажете — обади се Нокс, — че Пулър-старши се е почувствал изоставен от баща си и цял живот е работил, за да постигне нещо повече от него?
— Не — отвърна отец Руни.
След кратко мълчание Пулър каза:
— Смятате, че е постигнал всичко това в името на баща си? Защото той никога не е получил възможността да го постигне сам?
Отец Руни насочи показалец към него и каза:
— Точно така.
— И майка ми ли беше на същото мнение?
— Да.
— Открих писмо, което тя е написала на баща ми малко преди да изчезне. В него твърди, че иска да изгладят проблемите помежду им. Най-вече заради брат ми и мен. Но в същото време иска да отведе двама ни за известно време, за да може баща ми да определи своите приоритети. Предполагам, че е очаквала да даде предимство на семейството си пред армията.
Отец Руни кимна.
— Да, Джаки би могла да предложи подобно решение. Тя обожаваше и теб, и брат ти. Обичаше и баща ти. Не нарушавам никаква тайна, като споделям това с теб. И мога да кажа, че напълно разбирам защо е избрала такъв подход — да отведе синовете си далече от баща им. Това е бил начин да го принуди да вземе решение.
Пулър се замисли върху думите на пастора.
— Можете ли да ми кажете още нещо, което да ми помогне да открия истината?
Отец Руни остана неподвижен толкова дълго, че Пулър се запита дали не е заспал на стола си. Накрая старецът отговори:
— Баща ти дойде при мен няколко дни след изчезването на майка ти.
Пулър се напрегна.
— Какво искаше?
— Да се изповяда. И преди да ме попиташ, не, не мога да кажа какво сподели баща ти с мен.
Пулър започна да се ядосва.
— Не мисля, че това ми помага по някакъв начин.
— Мога да ти кажа, че баща ти беше съсипан от изчезването й. Никога не го бях виждал толкова отчаян. Буквално неутешим. Затова, ако си мислиш, че той има нещо общо със случилото се, много грешиш. Опасявам се, че това е всичко, което мога да споделя с теб. Надявам се да ти е от полза. Изповядал съм толкова хора, видял съм толкова тъга, съжаление, вина, Джон. Чувството на вина, което измъчваше баща ти, бе продиктувано единствено от обстоятелството, че в онази вечер е отсъствал от дома си и не е защитил жената, която обичаше.
Пулър стана и протегна ръка.
— Благодаря ви, отче. Това беше най-хубавото нещо, което съм чувал от много, много време.
В очите на възрастния свещеник проблесна искрица, която очилата не успяха да скрият.
— Ако започнеш да ходиш редовно на църква, ще чуваш хубави неща всяка неделя.