Ничия земя

10

Пол Роджърс отвори очи и впери поглед в тавана на колата. Предишната вечер бе прекосил границата на Вирджиния. В момента бе ранно утро. Току-що бе осъзнал, че е допуснал голяма грешка. Освен онази, че остави момчето живо.

Ударих кучия му син прекалено силно. Убих Донахю, като вложих прекалено много енергия.

Ръката му се плъзна към ножа, закачен на колана му. Донахю бе едър и дебел, но върхът на ножа се бе забил в стената на ремаркето и го бе приковал към дървото. Роджърс простена, разтри очи, запали двигателя и потегли. Можеше да нанесе удара с два пъти по-малко сила и пак да убие Донахю. Но станалото, станало. Нямаше как да върне времето назад, затова предпочете да забрави за случая. Трябваше да намери нова кола. Ако някой бе видял шевролета му да излиза от черния път, където остави трупа и момчето, лесно щеше да го открие.

Спря зад един търговски център, чието работно време още не бе започнало. Грабна сака си и пъхна пистолета в него. Изхвърли кутията му в един контейнер, свали регистрационните номера на колата, прибра ги в сака при пистолета и тръгна пеша.

Пренощува под един мост, а на следващата сутрин пак продължи пеша. Час по-късно стигна до покрайнините на градче в планинската югозападна част на Вирджиния. Откри местната библиотека, седна пред един компютърен терминал, влезе в интернет и въведе едно име.

Балард Ентърпрайзис.

Част от резултатите, които получи, бяха свързани с това, което го интересуваше, други — не. Компанията, която търсеше, бе сменила името си преди няколко години. В момента бе известна като „КБ Екселон“. Основател и президент на „Балард Ентърпрайзис“ бе Крис Балард. Когато провери името му в Гугъл, Роджърс установи, че той е почетен президент на „Екселон“, но е прехвърлил оперативната работа на други. Основният бизнес на „Екселон“ бе свързан с киберсигурността. Трийсет години по-рано компанията бе работила в съвсем друга сфера.

Роджърс стана и си тръгна, но преди това принтира една снимка на Балард. Не беше нова. Мъжът на нея бе петдесетинагодишен, с други думи, на възрастта, когато Роджърс се запозна с него. Искаше да разбере как изглежда Балард в момента, но не успя да открие по-скорошна снимка. Надяваше се годините да не са го пощадили.

Както не пощадиха мен.

Всъщност основният му интерес не бе насочен към Балард, а към съвсем друг човек. Към една жена. Но той не успя да открие името й в нито един от материалите, на които попадна, което не го изненада. Навремето тя предпочиташе да стои в сянка. Това едва ли се бе променило с годините.

Роджърс беше гладен и потърси закусвалня. Откри една близо до библиотеката. Яйца, бекон, хлебчета, царевична каша… И горещо кафе.

Градчето бе миньорско. Личеше си по прегърбените почернели уморени мъже, които влизаха и излизаха от закусвалнята, по камионите, които превозваха черните буци по улиците, по километричните товарни композиции, които пренасяха въглищата на огромни разстояния, и по гигантските електроцентрали в района. В затвора Роджърс бе прочел в някакъв вестник, че въгледобивната индустрия отмирала. Тук обаче тя изглеждаше по-жизнена от всякога.

Той тръгна пеша из града, като се оглеждаше през цялото време. Търсеше нещо определено и няколко часа по-късно го откри. Бял товарен микробус, който паркира пред бар с искрящи неонови реклами. От него слязоха двама мъже и се запътиха към бара. Роджърс ги последва.

Заведението беше пълно. То бе сред малкото в градчето, които предлагаха някакво развлечение, предвид географската изолация и тежкия труд. Танци, алкохол, билярд и видеоигри.

Едни танцуваха, като мъжете и жените ту се събираха по двойки, ту се разделяха. Други надигаха халби, след което ги стоварваха върху грубо одяланите дъски на барплота. Трети удряха билярдните топки или избиваха извънземни на широките екрани, четвърти се прегръщаха или целуваха в по-закътаните ъгли.

Двамата мъже окачиха якетата си на стената и се запътиха към бара. Бяха едри, с увиснали кореми, огромни мазолести ръце и добре подстригани бради. Всеки сантиметър от телата им свидетелстваше за трудния живот, който водят. Единият носеше нож, окачен на колана му. Другият бе въоръжен само с усмивка и се опитваше да сграбчи всяка жена, попаднала в обсега на ръцете му.

Роджърс се отправи към тоалетната. Когато излезе, притисна гръб към стената, за да направи път на компания полупияни жени, запътили се към дамската тоалетна, за да оправят грима си и евентуално репутацията си.

Плъзна ръка първо в десните, а после и в левите джобовете на якетата на двамата мъже. Взе ключовете за микробуса, позяпа танцуващите и си тръгна. Качи се в микробуса, запали и потегли. Спря извън градчето, за да смени номерата. Предварително бе огледал микробуса за отличителни белези, но не бе открил никакви. Беше сравнително нов. Имаше милиони като него. Според регистрационния талон името на собственика бе Бъфорд Аткинс. Е, господин Аткинс трябваше да си потърси нова кола.

Задната част на микробуса бе пълна с ръчни и електрически инструменти, както и с няколко комплекта работни дрехи. Всичко това можеше да бъде от полза на Роджърс.

Той шофира в продължение на шест часа, но измина само двеста и петдесет километра. Напредваше бавно, защото пътищата бяха предимно двулентови, много тесни и осеяни с остри завои, които прорязваха гористите склонове на Апалачите. Копнееше за високите скорости, които осигуряваха широките прави магистрали, но ако съдеше по картата, която откри в жабката, до тях оставаше още много време.

Отби край пътя, подремна няколко часа и продължи. Най-после излезе на магистралата и се насочи на изток. Час по-късно спря да хапне.

Извади снимката на Крис Балард. Гениален ум, Роджърс трябваше да му го признае. Изпреварил своето време. Но жената, която избягваше светлината на прожекторите, бе по-умна дори от Балард. По онова време тя бе на двайсет и няколко, но що се отнасяше до интелект и визия, нямаше равна на себе си в цялата компания. Сега наближаваше шейсет. Роджърс се чудеше къде ли се намира. Всъщност той бе обсебен от този въпрос.

Клеър Джерико.

Не бе изричал това име на глас от трийсет години.

Завъртя с палец пръстена си. Джерико му го бе подарила. Той бе запомнил надписа, гравиран от вътрешната му страна.

За всеобщото благо.

Да, бе!

Клеър Джерико можеше да е навсякъде. Можеше дори да е мъртва. В такъв случай Роджърс щеше да открие гроба й, за да се увери. След това щеше да разрови земята с голи ръце, да отвори ковчега и да превърне в прах онова, което бе останало от нея. Ако пък беше жива, щеше да я прати в гроба.

Върна се в микробуса и потегли. На един светофар до него спря полицейски патрул. Ченгето зад волана го погледна. Роджърс се бе вторачил право пред себе си. Нямаше шофьорска книжка, а колата бе крадена. Имаше нож, по който бяха останали следи от кръвта на мъртвец. В микробуса се намираше и пистолетът, принадлежал на убития от него търговец на оръжие. Полицията в цялата страна го издирваше за нарушаване на условията по предсрочното му освобождаване. Той обмисли няколко варианта как да убие полицая, ако го спре. За щастие на ченгето, то отби вдясно веднага след светофара. Роджърс ускори бавно и не след дълго патрулната се скри от погледа му.

Потри тила си. Не искаше точно сега да се замисля върху факта, че болката в мозъка му се усилва и усещането е съвсем различно в сравнение с преди.

Ами ако главата ми експлодира, преди да довърша започнатото?

Сви първо дясната си ръка, после лявата. Раната от ножа зарастваше. Погледът му обходи хоризонта. Нощното му зрение бе по-силно, но и дневното му бе добро.

Прекоси планините и навлезе в централната част на щата. Три часа по-късно стигна до един югоизточен район на Вирджиния, известен като Тайдуотър, и спря. Точно пред него се намираше Форт Монро.

Беше ранно утро. Наоколо нямаше жива душа. Още в затвора бе научил, че военната база е закрита. Но това нямаше никакво значение.

Пол Роджърс знаеше само едно нещо. След всичките тези години най-сетне се бе прибрал у дома.