Ничия земя

72

Аутопсията потвърди, че останките принадлежат на Джаки Пулър. Патоанатомът заключи, че причината за смъртта е силен удар по главата, а това отговаряше на думите на Джерико, че един от охранителите е ударил Джаки с приклад по главата.

Останките й бяха предадени на братята Пулър и те се заеха с организиране на погребението. Чудеха се дали да кажат на баща си и да го вземат на траурната церемония, ако това изобщо бе възможно. Решиха да го посетят и да видят в какво състояние е.

Коридорът бе потънал в тишина. Колкото повече време минаваше от настаняването на Пулър-старши тук, толкова по-редки ставаха изблиците му.

Влязоха в стаята и го завариха в леглото. Над одеялото му се подаваше само ореол от бели коси. Двамата братя се спогледаха, преди да застанат от двете страни на леглото.

— Татко? — каза Робърт.

Възрастният мъж не помръдна.

— Татко, става въпрос за мама — добави Пулър.

Сега баща им примигна, отвори очи и бавно обърна глава първо към Робърт, после към Джон. Робърт седна на стола, хвана голямата възлеста длан на баща си и я стисна силно.

— Намерихме я. Намерихме мама.

Пулър-старши замига бързо.

— Тя не ни е напуснала, татко — каза Пулър. — Тя… тя е била убита от… непознат. Преди трийсет години.

Баща им примигна отново и се обърна към тях. Робърт и Пулър видяха сълзите, които започнаха да се събират в ъгълчетата на очите му.

— Ще я погребем, татко — каза Робърт. — Ще я погребем във Форт Монро. Ние… — Той погледна брат си. — Ние искаме да те попитаме дали ще дойдеш, ако си в състояние…

Сълзите потекоха по лицето на стареца.

Робърт извади нещо от джоба си. Беше стар касетофон.

— Какво е това? — попита Пулър.

Брат му остави касетофона на нощното шкафче и го включи. Миг по-късно в стаята прозвуча женски глас, който пееше.

— Това е мама! — възкликна Пулър. — Откъде го взе?

— От Луси Бристоу. Направила е записа преди много години, когато мама е пеела в църковния хор.

Двамата се обърнаха и видяха баща си да протяга ръка и да докосва касетофона. Очите му бяха пълни със сълзи, но на лицето му трептеше усмивка.

— Джаки — промълви Пулър-старши.

Погребението беше два дни по-късно. Беше прекрасен слънчев ден във Форт Монро. Откъм океана духаше свеж бриз. Небето бе прорязано от следите, оставени от изтребителите, излетели от близката военновъздушна база.

И тримата мъже от семейство Пулър бяха облечени в парадни униформи. Трите звезди на генерала блестяха на яркото слънце. Службата се провеждаше в католическата църква, която Джаки бе посещавала и в която бе помагала като доброволка. Отец Руни бе дошъл специално, за да отслужи заупокойната литургия.

Армията бе предложила да изпрати гвардейци, които да присъстват на погребението. И тримата не желаеха такива официалности. Пулър бе отклонил предложението съвсем любезно, но в същото време категорично.

Ковчегът бе поставен с лице към олтара, както изискваше католическата традиция. Само ако покойникът бе свещеник, той биваше обърнат с лице към паството, както бе правил приживе.

Отец Руни произнесе прочувствено слово за Джаки Пулър, за всичко онова, което бе направила, и за всичко онова, което бе означавала за толкова много хора, най-вече за синовете си и съпруга си.

Пулър огледа църквата, която бе посещавал като малък. Забеляза една възрастна дама, която стискаше молитвената си броеница. И тогава се сети.

Облечена с най-хубавите си дрехи. Като за църква.

И той прошепна:

— Като за църква.

Очевидно чул думите му, Робърт се обърна към него и попита:

— Какво?

— Мама е идвала тук онази вечер. Идвала е да се помоли, преди да отиде при Бристоу, който й е позвънил. Искала е да потърси Божията помощ как да постъпи. — И добави: — Може би не само с Бристоу, но и с татко.

Когато службата приключи, отец Руни отиде бавно при тримата мъже и изрази съболезнованията си на всеки от тях. Пулър-старши стисна десницата му толкова силно, че пасторът трепна от болка, но дръпна ръката си едва след като старият воин отпусна хватката.

Двамата братя понесоха ковчега с тленните останки на майка си. Лицата им се обливаха в сълзи по целия път до гроба. Днес те не бяха корави войници. Бяха опечалени синове.

Присъстваха много приятели и познати на семейството, включително Стан Демирджиян, който козирува на генерал-лейтенант Пулър, а след това не се отдели от него и го подкрепяше при нужда. Тук бяха и Карол Пауърс и семейството й, пенсионираният агент от ОКР Винсънт Диренцо и адвокатката Шайрин Кърк. Луси Бристоу, при чийто съпруг бе отивала Джаки онази вечер, също поднесе своите съболезнования. Старият воин като че ли я позна, защото й кимна.

Пулър намираше за особено красноречив факта, че нито един високопоставен служител на Пентагона не бе дошъл на погребението. Явно генералите смятаха, че присъствието им тук може да се превърне в пречка за техните кариери.

Докато отец Руни извършваше опелото край самия гроб, Нокс, която стоеше до Пулър, облечена в семпла черна рокля, хвана ръката му. Когато я стисна леко, той отвърна на жеста й.

Службата приключи и синовете качиха баща си в микробуса, с който бяха дошли. Към тях пристъпи Стан Демирджиян и каза тихо:

— Винаги съм знаел, че баща ви е невинен. Винаги.

— Благодаря, господин Демирджиян — отвърна Робърт. — Това означава много за нас.

— И макар да разбирам защо Линда написа онова писмо, не смятам, че трябваше да го изпраща на армията. Човек не бива да постъпва така, като изхожда единствено от чувствата си, без да разполага с никакви факти в подкрепа на обвиненията си.

Робърт и Джон стиснаха ръката му, а Демирджиян изкозирува отсечено и се отдалечи.

След като той си тръгна, Пулър извади нещо от джоба си.

— Като стана въпрос за писма…

— Какво е това? — попита Робърт.

— Писмото на Линда Демирджиян. Тед Хъл ми го изпрати.

— Какво ще правиш с него?

Пулър извади още нещо от джоба си и вдигна ръка.

— Взех това. — Беше запалка. — Ще приемеш ли тази чест?

Пулър хвана листа хартия за единия край, докато Робърт взе запалката и го запали от другия. Пулър държа горящото писмо до последния момент. Когато пламъците опариха пръстите му, той го пусна. Хартията полетя във въздуха, продължавайки да гори, и накрая се превърна в пепел, която вятърът разнесе.

— Наистина ли няма начин, Боби? — попита Пулър.

— Шарпантие е изчезнал безследно. Майърс и Куентин са мъртви. Официалното заключение е, че застреляният старец е Крис Балард. Не се съмнявам, че разполагат и със съответните документи в подкрепа на това твърдение, макар добре да знаем, че не е вярно.

— А секретната информация, която са продавали? Ако някой се порови там…

— Никой няма да се порови, Джон. Постави се на мястото на Пентагона. Излезе ли истината на бял свят, ще злепостави много хора в министерството. И може да върне някои изследвания в областта на отбраната с десетилетия назад. Да съсипе репутацията на мнозина, да ги лиши дори от звездите на пагоните им. Не казвам, че шефовете са доволни от случилото се. Казвам само, че никой няма да доведе това разследване докрай. А дори някой да се захване със случая, Джерико ще разполага с достатъчно време да се отърве от всички улики.

— Значи това е краят, така ли?

— Да, точно така.

Пулър видя Нокс да идва към тях.

— С нас ли ще се върнеш? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Трябва да свърша нещо.

— Някакви новини от Роджърс?

— Не. Нямам представа какво правят с него. Може да го пратят в Гуантанамо и да забравят за съществуването му.

— Това е несправедливо! — каза Пулър.

Нокс погледна Робърт, преди да отговори.

— Това е… това е животът.

Тя целуна Пулър, прегърна Робърт, обърна се и си тръгна.

— Всичко наред ли е между вас? — попита Робърт.

Пулър я изпрати с поглед и изчака тя да се отдалечи, преди да отговори:

— Не знам.