Ничия земя

74

Осем етажа.

Тя се бе разположила на последния.

Разбира се.

Вероника Нокс погледна часовника си, след което закрачи към сградата. Беше облякла дълъг черен шлифер с вдигната яка. Изражението й бе напрегнато, но в душата й бе още по-напрегнато.

Охраната във фоайето я претърси и взе пистолета и телефона й. Въоръжен охранител я съпроводи до асансьора. Вратите му се отвориха направо във фоайето на апартамента на Клеър Джерико.

Тя очакваше Нокс. Беше облечена в черен костюм с панталон. Свали очилата си и изтри някакво петънце върху тях.

Охранителят се спусна с асансьора и остави двете жени сами, вперили поглед една в друга.

— Изненадах се от желанието ви за среща — започна Джерико, която явно нямаше намерение да покани Нокс в апартамента си.

— Имаме недовършена работа — отвърна Нокс.

— Така ли? Нямах представа.

— Роджърс е избягал.

— Знам.

— Може да сте в опасност.

Джерико се усмихна.

— И идвате да ме предупредите, защото се притеснявате за моята безопасност?

— Проверих някои неща. Имате доста високопоставени приятели.

Джерико сви рамене.

— Занимавам се с това от много отдавна. С течение на времето човек си създава контакти.

— Отървахте се от обвинение в убийство, нали знаете?

Джерико изглеждаше разочарована.

— Ако това е целта на посещението ви, опасявам се, че си губите времето. Имам си достатъчно работа.

— Не ви ли заболя, когато изгубихте дъщеря си?

— О, Хелън ли имате предвид?

— Да, Хелън Майърс — отвърна напрегнато Нокс.

— Знам какво очаквате да кажа. Че тя ми липсва. Че скърбя. Истината е, че ние почти не се познавахме. Тя живееше при баща си, но той почина и Хелън се обърна за помощ към мен. Е, помогнах й. Помогнах й да отвори онзи бар. Но отношенията ни се изчерпваха само с това. Дали съжалявам, че е мъртва? Разбира се, че съжалявам. Но дали скърбя по същия начин, по който вашият приятел Джон Пулър скърби за майка си? — Джерико поклати глава. — Отговорът е „не“. — Тя помълча и добави: — Как са Джон и брат му? Добре ли са?

— Нямате право да ме питате — отвърна рязко Нокс.

— Просто проявих любезност.

— Да се върнем на недовършената работа — предложи Нокс.

Джерико въздъхна с досада.

— Няма да ме застреляш. Много добре знам, че са ти взели оръжието. Ако възнамеряваш да ме нападнеш с голи ръце, ще останеш разочарована.

Тя извади малък пистолет от джоба си и го насочи към Нокс.

— Това не е в стила ми — отвърна Нокс. — Всъщност дори ми се струва малко аматьорско.

— Да — усмихна се Джерико, — а вие и вашата група сте истински професионалисти. И какво постигнахте?

— Аз също имам приятели по високи места.

— Да, разбира се — съгласи се снизходително Джерико. — Но не се съмнявам, че от време на време вдигат поглед и виждат моите по-високопоставени приятели.

— Помните ли Мак Таубман?

— Е, и? — присви устни Джерико.

— Той беше мой наставник, когато започвах. Всъщност беше ми като втори баща. Когато поех този случай, отидох при него, за да попитам за някои неща. Стана ми ясно, че знае доста за случилото се навремето, но не желае да говори. Страхуваше се. Страхуваше се, при положение че беше най-смелият човек, който някога съм познавала.

— Какво искате да кажете с това? — попита явно отегчената Джерико.

— Беше открит мъртъв малко след срещата ми с него. Смятат, че се е самоубил, но аз не го вярвам. Мисля, че се е свързал с вас. Може би е поискал най-сетне истината да излезе наяве. Само че вие не сте могли да допуснете това.

— О, сега и неговата смърт ли ще разследвате? — засмя се Джерико. — Не останаха престъпления, в които да не съм обвинена. И вие ми говорите за аматьорство? Вижте се в огледалото, агент Нокс. — Тя погледна часовника си и каза: — Има ли още нещо? Чака ме работа. Трябва да се погрижа тази страна да остане в безопасност.

Нокс я изгледа продължително, след което поклати глава.

— Не, няма. Благодаря ви, че се срещнахте с мен.

Джерико се поклони иронично и повика асансьора. Когато той се появи, Нокс влезе в кабината, в която я очакваше същият охранител. Тя се обърна и видя, че Джерико я наблюдава.

— Надявам се, че това е последната ни среща, агент Нокс.

— Гарантирам ви го — отвърна Нокс, докато вратите се затваряха.

Джерико прибра пистолета в джоба си, обърна се и влезе в апартамента си. Това не й позволи да види двете ръце, които се появиха в процепа между вратите на асансьора. Пръстите натиснаха здраво и вратите се отвориха.

Пол Роджърс стъпи във фоайето. Докато асансьорът бе отвеждал Нокс към апартамента на Джерико, той бе седял върху кабината, след като се бе промъкнал в шахтата през един вентилационен отвор. А когато асансьорът се бе спуснал надолу, Роджърс вече бе увиснал на една метална греда в шахтата в очакване на подходящия момент.

Той прекоси фоайето и видя Джерико на бюрото й, седнала с гръб към него. Работеше нещо на лаптопа си. Сигурно ставаше въпрос за сложно научно изследване, погълнало цялото й внимание. Тя вдигна поглед едва когато дланите на Роджърс обвиха врата й.

Нокс седеше долу на улицата и се взираше в последния етаж на сградата. Вятърът се усилваше. Поредният му порив разроши косата й, затова тя вдигна отново яката на шлифера и пъхна ръце в джобовете си. И макар да знаеше, че е невъзможно, стори й се, че чува прекършването на гръбнак осем етажа по-нагоре.

Казах ти, че имам приятели на високи места.

Като апартамента ти например.

Телефонът й изпиука. Тя го извади и погледна дисплея. После набра съответните цифри и позвъни.

— Готово — каза тихо Нокс.

— Джон не бива да узнае — каза гласът. — Той просто не е устроен така.

— Никога няма да узнае — отвърна Нокс. — Мога да пазя тайна.

С тези думи тя прибра телефона, обърна се и изчезна в мрака.

Робърт Пулър остави телефона си на бюрото. Замисли се за смъртта на Клеър Джерико, но само за броени секунди. После я изхвърли от паметта си и се зае с по-важни задачи.