Ничия земя

41

Роджърс се обърна с лице към мъжа, който бе поискал да слезе от микробуса.

— Мога ли да видя документ за самоличност? Роджърс поклати глава.

— Не, освен ако не сте полицай.

Мъжът почука с пръст по цевта на автомата.

— И как се запознахте с госпожица Дейвис?

Роджърс се усмихна, а охранителите го обградиха от всички страни.

— Докарах дамата до дома й по молба на Джош Куентин. Можете да му позвъните и да проверите. Той ще гарантира за мен. Аз съм Пол.

— Кой сте вие? — попита мъжът.

— Току-що ви казах. Пол.

— Пол кой?

— Работя като охранител в бар „Камуфлаж“. Господин Куентин и госпожица Дейвис бяха наши гости миналата вечер. На госпожица Дейвис й стана… лошо. Господин Куентин си тръгна и ме помоли да я прибера у дома. Това и направих.

— „Камуфлаж“ затваря в два. Пътят до тук отнема два часа. Сега е осем сутринта. Какво се е случило в останалите четири часа?

— Не тръгнахме в два. Госпожица Дейвис не се чувстваше добре. Потеглихме към четири. Отбихме се да закусим в едно заведение по нейна молба. Тя не бързаше за никъде. А аз бях работил цяла нощ. Бях уморен, затова не карах бързо.

Той посочи вратата, през която беше влязла Сюзан.

— Попитайте я, ако не ми вярвате.

— Какво става?

Всички се обърнаха и видяха Сюзан да наднича от прозореца на своята стая. Охранителят вдигна глава.

— Обикновена проверка, за да се уверим, че всичко е наред, госпожице Дейвис.

— Всичко е наред. Той ме докара у дома. Не се чувствах добре. Окей? Пол работи в „Камуфлаж“.

— Благодаря ви. Само това ни интересуваше.

Мъжът се обърна към Роджърс и каза:

— Благодаря ви, че я докарахте.

Изглеждаше съвсем дружелюбен, макар Роджърс да видя, че показалецът му се плъзга към предпазителя на автомата. Привидното дружелюбие бе предназначено за Сюзан, а плъзгането на показалеца — за Роджърс.

— Няма защо — отвърна Роджърс. — Време е да си тръгвам. Трябва да се наспя.

Сюзан извика от прозореца:

— Пол, можеш да подремнеш няколко часа и тук. Едва ли е безопасно да шофираш в това състояние. — След което добави с дяволита усмивка: — Сигурно си много изморен след онази отбивка.

Роджърс погледна охранителя и прочете изражението му съвсем ясно. Спала е с теб?

Да, аз самият не мога да повярвам, помисли си Роджърс.

— Знаете ли, госпожице Дейвис, това всъщност е добра идея. Трябва ми само канапе или нещо подобно.

— Ще им кажа да ти приготвят стая. В къщата има предостатъчно помещения. И пак ще се върнеш навреме за работа.

Стаята, която му предоставиха, се намираше на третия етаж, точно до тази на Сюзан. Когато Роджърс затвори вратата след себе си, отново се зачуди как е възможно всичко в това имение да изглежда толкова нормално, когато собственикът му е умрял току-що. Легна, но не затвори очи. Накрая клепачите му затрептяха и той се унесе под повея на океанския бриз, който нахлуваше през прозореца.

Събуди се внезапно и погледна часовника си. Бяха изминали четири часа. Слънцето се издигаше високо над главата му. Чу стъпки в съседната стая, последвани от пускането на душ. Представи си Сюзан гола под водната струя.

Отиде до прозореца, от който се разкриваше изглед към плажа. Погледът му минаваше над високия зид и стигаше чак до пясъка.

Едва не извика от изумление пред сцената, разиграла се пред очите му. Екипът от охранители съпровождаше стареца към брега в същата онази количка за голф. Единствената разлика бе, че Сюзан не му правеше компания. Старецът се надигна и охранителите му помогнаха да седне на шезлонга, който го очакваше на пясъка. Мъжете застанаха в кръг около него, с лица, обърнати навън.

Роджърс сведе поглед към ръцете си. Кого, по дяволите, бе стиснал за гърлото? С кого, по дяволите, бе разговарял? Кого, по дяволите, бе изхвърлил през прозореца?

Не чу как душът в съседната стая спира. Нито как се включи сешоар. Седеше вцепенен на стола си и гледаше през прозореца към човека, който би трябвало да е мъртъв. Но чу почукването на вратата, прозвучало няколко минути по-късно.

Обърна се тъкмо когато тя се отвори. На прага стоеше Сюзан с бял панталон, светлосиня блуза на райета и шапка с широка периферия. В едната си ръка държеше слънчеви очила.

— Отивам на плажа. Искаш ли да дойдеш?

— Трябва да тръгвам. Ще закъснея.

— Кога ще те видя отново?

Роджърс се изправи.

— Виж какво, аз съм стар, а ти си млада. Аз съм беден, а ти си богата. Можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш. Богат и красив като господин Куентин.

— Пол, не ти предлагам брак. Просто искам да знам кога ще се видим отново.

— Тази вечер съм на работа. Ще идваш ли в бара?

— Нямах намерение, но сега вече знам, че ще дойда.

— Добре, тогава ще се видим довечера. Ако си във ВИП салона, не мога да влизам там. Само гостите на господин Куентин имат това право.

— Престани да го наричаш „господин Куентин“. Така му придаваш повече важност, отколкото заслужава.

— Той е важен клиент на заведението.

— Няма значение. До довечера.

Роджърс посочи през прозореца.

— Видях един мъж на плажа, заобиколен от охранители. Там ли отиваш?

Тя кимна.

— Това ли е човекът, който те е осиновил?

— Много въпроси задаваш — каза Сюзан, но изглеждаше развеселена от интереса му. — Ще се видим в бара.

— Добре.

— Благодаря за закуската. И за всичко останало — добави тя и се усмихна.

Сюзан излезе от стаята и няколко минути по-късно отиде на плажа и се присъедини към стареца.

Роджърс потегли обратно към Хемптън по-объркан от когато и да било.