Ничия земя

49

Пулър стана от стола и впери поглед в Нокс. А тя бе забила очи в пода.

— Как? — попита Пулър.

— Не са сигурни. Може да е самоубийство.

— С пистолет?

Тя поклати глава.

— Нямат представа какво точно е станало. Но от малкото, което разбрах, съдя, че не е имало следи от насилие. Възможно е Мак да е взел отрова.

— Или някой да му е дал отрова — отбеляза Пулър.

— Не знам — отвърна Нокс.

— В дома му ли са го открили?

— Да.

— Сам ли живееше?

— Съпругата му почина. Децата му са големи.

— Открили ли са предсмъртно писмо, след като подозират самоубийство?

— Не знам, Пулър.

— А нещо в него да е навеждало на мисълта за суицидни наклонности?

— Не, но не го бях виждала от няколко години. А и както ти казах, новината за нашето разследване го извади от равновесие. Може този разговор да е станал причина за самоубийството му.

Тя се отпусна и седна на пода.

— Няма откъде да знаеш, Нокс. Дори това да е причината, вината не е в теб.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Така е, защото е самата истина.

— Мак Таубман беше силен човек, Пулър. Беше преживял какво ли не. Не, не мога да повярвам, че би се самоубил заради това.

— Свързал ли се е с някого, преди да умре?

— Иска ми се да знаех. Но не знам.

— И няма как да разбереш? — попита Пулър.

— Звъннах тук-там, но ме отрязаха отвсякъде.

Пулър заби поглед в пода.

— Добре, Нокс, ще ти кажа нещо, което не би трябвало да ти казвам.

— Защо?

— Защото знам колко трудно ти е било. И защото ми каза повече, отколкото споделяш обикновено. Оценявам го.

Тя потърка с длан лицето си, без да откъсва поглед от Пулър.

— Вицепрезидентът ми помогна да продължа работа по случая.

— Вицепрезидентът? На Съединените щати?

— Именно.

— Мили боже! Срещна ли се с него?

— Покани ме на питие, уреди да продължа разследването и ме предупреди, че…

— Но защо той? Каква е връзката, по дяволите?

— Елементарна. Баща ми му е бил ментор. Отплаща му се по този начин. Но нищо повече. Искам да знаеш, че той също е уплашен. А е видял какво ли не. Освен това никога няма да признае официално, че ми е помогнал.

Нокс го изгледа смаяно.

— Вицепрезидентът на Съединените щати е уплашен?

— Всеки може да изпита страх от време на време, Нокс, дори вицепрезидентът. Ние обаче трябва да се фокусираме върху непосредствените си задачи. Хрумнаха ми някои неща. Искаш ли да ги чуеш?

— Да — отвърна тя. — Но преди това аз трябва да ти кажа нещо.

Тя прекоси малката стая и седна на края на леглото.

— Всъщност… не се появих поради причините, които ти изтъкнах…

— Не може да бъде — отвърна спокойно Пулър.

— Когато научихме за обвиненията срещу баща ти, шефът ми ме извика. Явно знаеше, че сме работили заедно.

— Негова ли беше идеята да се опиташ да ме прелъстиш? — попита Пулър, който следеше внимателно изражението й.

Тя се изчерви.

— Не, това… това беше мое решение.

Пулър изглеждаше смутен от думите й.

— Добре. Продължавай.

— Реших, че искат само да проверя дали обвиненията срещу баща ти са основателни, макар да не разбирах защо службата ми проявява интерес към тях.

— И когато започна да разбираш? — попита Пулър.

— Тогава си тръгнах. Нещата не се връзваха. Навлязохме в област, която наподобява черна дупка. Едно федерално разследване не може да бъде прекратено просто ей така. Не може агенти на ФБР да се прибират у дома с подвита опашка. Недопустимо е серийни убийства да бъдат потулени, сякаш нищо не се е случило. Намесата идва от най-високи нива. Това означава, че преди трийсет години някакъв таен проект наистина се е объркал и е довел до смъртта на тези жени.

— Имаш предвид проект в Блок Кю?

Тя кимна.

— Знаеш ли, че там продължават да работят върху нещо?

— Не ме изненадва — каза тя.

— Дали е същото?

— Нямам достъп до подобна информация.

— Аз също, но знам какво правят там.

— Нали ми беше казал всичко? — възкликна тя, очевидно раздразнена.

— Излъгах. Как се чувстваш, когато те лъжат?

Тя въздъхна шумно.

— Гадно.

— Радвам се.

— Ще ми кажеш ли сега?

— Създават екзоскелети, които да помогнат на войниците да тичат по-бързо, да скачат по-високо, да бъдат по-силни. Ще накарат мозъците им да работят по-добре в условията на стрес. Разработват и течна броня, която при попадение на куршум става твърда като титан, а после сама възстановява формата си. Това вероятно е само върхът на айсберга.

— Опитват се да създадат супервойник, така ли?

— Това не е тайна. Подобна информация можеш да откриеш и в интернет. Макар и в най-общи линии. Разбира се, няма да откриеш какво точно правят или как. Но има снимки. Жената, която работи в „Аталанта“, ми каза.

— Ключът е в това как го правят. Нещо, което не можеш да научиш от Уикипедия. Поне не в подробности.

— В случая не разследваме кражба на военни тайни. А смъртта на няколко жени преди трийсет години. Възможно ли е някой от хората, които са използвали като опитни мишки, да се е превърнал в нещо като Тед Бънди, прочутия сериен убиец, но със свръхспособности?

— Искаш да кажеш, че са създали супервойник още преди трийсет години? — попита тя.

— Мисля, че да. И подозирам, че това е охранителят от бара.

— Ще трябва да го намерим.

На Пулър му хрумна нещо. Позвъни в „Камуфлаж“ и остана изненадан, когато някой вдигна. Беше един от барманите, с които бе разговарял. Той се представи и попита:

— Какво е положението?

— Ще останем затворени за известно време. Всъщност… не съм сигурен дали изобщо ще отворим след случилото се. Какво глупаво, безсмислено насилие! Ако искате да говорите с госпожа Майърс, тя не е тук.

— Знам. В интерес на истината, търся Пол, охранителя. Там ли е?

— Пол? Не, не съм го виждал от снощи. Защо?

— Искам да проверя дали има нужда от нещо. Беше ранен, а после изчезна. Не мисля, че е получил медицинска помощ.

— По дяволите, нямах представа. Толкова много неща се случиха… — Гласът на бармана заглъхна.

— Знам, знам, не искам да ви натоварвам допълнително. Просто се опитвам да го открия. Знаете ли каква кола кара?

— Кола? Да, снощи излязох да изпуша една цигара, преди да започне смяната ми, и го видях на паркинга. Бял микробус.

Пулър се напрегна.

— Микробус? Като онези, с които водят децата на училище?

— Не, без прозорци, като онези, които техниците използват. Макар че отвън няма надписи или нещо подобно.

— Случайно да знаете регистрационния му номер? Така по-лесно ще го открия.

— Не, нямам представа. Дори не знам фамилията му. И не мисля, че някой тук я знае.

Пулър затвори и погледна Нокс.

— Какво беше това за микробуса? — попита тя.

Той й обясни набързо, че е забелязал един и същ бял микробус на три от местата, на които са били изхвърлени телата на жертвите.

— Господи, Пулър! Пол трябва да е нашият човек!

— Така изглежда. Сега остава да го открием.

— Знаеш, че това може да струва кариерите и на двама ни — предупреди го Нокс.

— Аз лично смятам, че ще извадим голям късмет, ако се отървем само с това.

— И аз си мислех същото.

— Защо тогава се върна?

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

— Свикнах с теб — каза Нокс и побърза да добави, преди Пулър да отвърне нещо: — Освен това никога не съм минавала от тъмната страна. Може да заобиколя правилата, за да изпълня някоя задача, но никога не съм вършила нещо лошо. Нито съм участвала в потулването му. Като смъртта на тези четири жени. Или изчезването на майка ти.

Настъпи продължително мълчание.

— Оценявам това, Нокс.

— Но не ми вярваш, нали?

— Не съм казал подобно нещо.

— Не е нужно. Изражението ти те издава.

— Ти рискува живота си, за да спасиш брат ми. Обикновено това би било достатъчно, за да повярвам, че си искрена с мен…

— Обикновено.

— Но част от работата ти изисква да лъжеш, да се преструваш, да мамиш. И никога не знам кога ще ми поднесеш поредната доза лъжи. Съжалявам, но така съм устроен.

Тя кимна.

— Мисля, че те разбирам. Какво ще правим в такъв случай?

Телефонът на Пулър иззвъня, преди той да успее да отговори. Погледна дисплея и каза:

— Непознат номер.

— По-добре вдигни. Може да е суперменът Пол.

— Ало?

— Агент Пулър, казвам се Клеър Джерико. Работя в Аталанта Груп. Мисля, че трябва да се срещнем.