Ничия земя

3

Джон Пулър се взираше в баща си, който спеше на леглото си в болничната стая, превърнала се в негов дом. За колко ли още време, питаше се синът.

През последните месеци животът на Пулър-старши бе наситен със събития. Но те нямаха нищо общо с неговото влошаващо се здравословно състояние.

По-големият му син Робърт, който преди време бе излежавал присъда във военния затвор в Левънуърт, Канзас, бе оправдан — обвинението в държавна измяна бе оттеглено и досието му бе изчистено. Впоследствие бе възстановен като офицер във ВВС. Срещата му с баща им бе твърде емоционална и дори бе просълзила Джон Пулър, което се случваше много, много рядко.

Радостта от освобождаването на Робърт бе последвана от бързо влошаване на Пулър-старши в умствено отношение. Физическото състояние на бившия генерал-лейтенант бе много по-добро, отколкото на повечето му връстници. В случая обаче ставаше въпрос за силно тяло, съчетано с отслабващ ум. А може би старецът се бе държал, докато синът му излезе на свобода. След като бе постигнал целта си, просто се бе предал и волята му за живот се бе изчерпала.

Затова Джон Пулър седеше, наблюдаваше баща си и се питаше какво ли ще открие зад суровите черти на баща си, когато той се събуди. Баща му бе роден да води войници в битка. И го бе правил със завиден успех в продължение на няколко десетилетия, в резултат на което бе спечелил всеки медал, орден и офицерски чин, който армията можеше да предложи. Но дните му на бойното поле бяха отдавна отминали и сякаш невидима ръка бе натиснала някакво копче, бе изключила енергията на баща му и той постепенно се бе превърнал в… това.

Лекарите описваха състоянието му като деменция, която преминава в нещо друго. Много по-лошо. Пулър го описваше като загуба на баща си.

Брат му бе заминал отвъд океана на мисия, която щеше да продължи няколко месеца. Джон Пулър току-що се бе върнал от разследване в Германия и веднага щом самолетът му кацна, се качи на кола и пристигна тук. Беше късно, но отдавна не бе виждал баща си.

Затова седеше и се чудеше кое от всички лица на Пулър-старши ще види, когато той се събуди?

Пулър-старши, строгия командир?

Пулър-старши, стоика?

Пулър-старши, човека без спомени?

Предпочиташе първите два варианта.

На вратата се почука. Пулър стана и отвори.

На прага стояха двама мъже. Единият бе в униформа на полковник. Другият бе цивилен.

— Да? — каза Пулър.

— Джон Пулър-младши? — попита цивилният.

— Същият. А вие кой сте?

— Тед Хъл. — Мъжът извади служебната си карта и му я показа. — Отдел за криминални разследвания. Дванайсети батальон на Военната полиция, Форт Лий.

— Аз съм полковник Дейвид Шор — заяви униформеният.

Пулър не го познаваше. Но пък в армията имаше доста полковници.

— Баща ми спи — каза той. — Какво мога да направя за вас? За ново назначение ли става въпрос? Имам още два дни отпуск. Можете да говорите с командира ми, Дон Уайт.

— Вече разговаряхме с него — отвърна Шор. — Той ни каза къде да ви открием.

— За какво става въпрос?

— За баща ви, старши. А също и за вас, предполагам.

Тъй като самият Пулър бе старши военен следовател в Отдела за криминални разследвания, или ОКР, на американската армия, военнослужещите се обръщаха към него с „шефе“ или „старши“. Той обаче не бе кадрови офицер, подобно на онези, завършили „Уест Пойнт“. Бе започнал кариерата си в армията от най-ниското стъпало, като редник, затова рангът му беше по-нисък от този на Шор.

— Не ви разбирам, сър — каза Пулър.

Висок над метър и деветдесет, той се извисяваше с една глава над двамата мъже. Спокойствието и хладнокръвието бе наследил от майка си. Баща му имаше само две емоционални състояния: гръмко и оглушително.

— В другия край на коридора има стая за посетители. Да поговорим там — каза полковникът и ги поведе по коридора.

В стаята нямаше хора и Шор затвори вратата. Погледна Хъл и кимна. Хъл извади плик от джоба си и потупа дланта си с него.

— Колегите от Форт Юстис са получили това. Препратили са го към нас. Започнахме проверка. Открихме, че днес ще бъдете тук, затова дойдохме да се срещнем.

— Аз работя в Обединената база Лангли-Юстис. Това е връзката — каза Шор.

Пулър кимна. Знаеше, че Обединената база се намира в района на Тайдуотър, който включваше Норфък, Хемптън и Нюпорт Нюз, Вирджиния. През 2010 г. базата на сухопътните войски Форт Юстис и военновъздушната база Лангли край Хемптън бяха обединени в общо формирование.

— Транспорт и логистика — отбеляза Пулър.

— Точно така. И макар Дванайсети батальон на Военната полиция да е разквартируван във Форт Лий, покриваме и Обединената база. Всички криминални разследвания там попадат под нашата юрисдикция — каза Хъл. — Често снова напред-назад между двете бази. Разстоянието не е толкова голямо.

Пулър кимна. Отлично знаеше това.

— Какво има в писмото? — попита той.

Зададе въпроса си с известна предпазливост, защото преди време баща му бе получил писмо от сестра си, която живееше във Флорида. Това писмо бе поставило началото на едно пътуване на Пулър до онзи слънчев щат, което едва не бе коствало живота му.

— Адресирано е до Отдела за криминални разследвания в Обединената база. Жената, която го е написала, се казва Линда Демирджиян? — Хъл изрече името й с въпросителна интонация, сякаш очакваше то да говори нещо на Пулър. — Спомняте ли си я?

— Да. От Форт Монро. Когато бях дете.

— Живяла е близо до вас, когато баща ви е служил там, преди базата да бъде затворена и дейността й прехвърлена във Форт Юстис. Била е приятелка на семейството ви. Или по-скоро на майка ви.

Пулър се върна трийсет години назад и в спомените му изникна нисичка пухкава жена със симпатично, вечно усмихнато лице, която печеше най-вкусните кейкове, които Пулър някога бе ял.

— И защо е писала до ОКР?

— За съжаление, Линда Демирджиян е тежко болна. Рак на панкреаса в последен стадий.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Пулър и погледна писмото.

— Писала е до ОКР, защото е на смъртно легло и иска да сподели нещо, което отдавна я измъчвало — обясни Хъл. — Да се освободи от него, един вид.

— Добре — зави Пулър с нарастващо нетърпение, — но какво общо има това с мен? По онова време аз бях просто хлапе.

— Както и брат ви — каза Шор.

— Но вие не сте служител на Военната полиция — отбеляза Пулър.

Шор поклати глава.

— Командването прецени, че на тази… ъъъ… среща трябва да присъства старши офицер — каза той.

— Защо?

— Стан, съпругът на госпожа Демирджиян, е служил с баща ви във Форт Монро. По онова време е бил старши сержант. Разбира се, отдавна е минал в резерва. Спомняте ли си го?

— Да. Служил е с баща ми още във Виетнам. Познават се от доста време. Можете ли да ми кажете за какво става въпрос в писмото?

— Най-добре да го прочетете сам, старши — каза Хъл и му подаде плика.

В него имаше три листа, изписани с мъжки почерк, който най-вероятно бе на съпруга й.

— Не го ли е написала сама? — попита Пулър.

— Не, явно е била омаломощена от болестта. Той го е написал под нейна диктовка.

Пулър разстла листовете на масичката до стола си и започна да чете. Двамата мъже го наблюдаваха изпитателно.

Изреченията бяха дълги и понякога несвързани. Пулър можеше да си представи какви усилия е положила тази жена, за да събере мислите си и да ги изложи пред съпруга си. Писмото наподобяваше поток на съзнанието. Вероятно Линда Демирджиян е била под въздействието на силни медикаменти, когато го е диктувала, помисли си Пулър и се възхити на решимостта й да осъществи намеренията си на крачка от смъртта.

Той приключи с уводните редове, продължи нататък и зяпна от изумление. Ръката му затрепери. Стомахът му се сви на топка, сякаш някой бе забил юмрук в него. Четеше все по-бързо и по-бързо — с темпо, което най-вероятно съответстваше на трескавите слова на умиращата жена.

Когато приключи, вдигна глава и откри, че двамата мъже са вперили погледи в него.

— Тя обвинява баща ми в убийството на майка ми!

— Точно така — отвърна Хъл.