Ничия земя

58

Пулър позвъни на своя командир Дон Уайт, обясни му ситуацията и Уайт извади заповед за обиск. Задачата се оказа сравнително лесна, защото в някогашния дом на семейство Бристоу не живееше никой.

Пристигна екип от агенти, който претърсваше къщата в продължение на цял ден, без да пропусне и милиметър от нея. Хората на Уайт бяха довели дори кучета, които да проверят и двора. Всичко това отнемаше време и струваше пари.

А резултатът бе… кръгла нула.

Пулър забеляза недоволството на агентите от ОКР, на които бе възложена тази акция. Колегите му си имаха достатъчно работа, а тук само си губеха времето — това прочете в погледите им.

Беше толкова сигурен, че е на прав път, но кучетата, които непременно щяха да открият трупа на майка му, ако бе заровен тук, не намериха абсолютно нищо.

Той се облегна на взетия под наем автомобил и огледа имота. Нокс му правеше компания.

— Заслужаваше си да опитаме — каза тя.

— Така е, но явно сме единствените на това мнение. Останахме с празни ръце и сме принудени да започнем отначало — отвърна Пулър.

— Трябва ни повече информация.

— Но ако Ърл Бристоу не е бил замесен в изчезването на майка ми, кой тогава?

— Не смяташ, че жена му има нещо общо, нали? Че ни е пробутала измишльотини, а всъщност е искала да отмъсти на съпруга си?

— Проверих вече. Има алиби за същата вечер. Хората, с които разговарях, са единодушни, че именно Луси Бристоу е поискала развод.

— В такъв случай вървим по грешна следа.

Пулър огледа улицата първо в едната, после в другата посока.

— По дяволите! — измърмори той.

— Какво?

— Ела с мен.

Той тръгна и Нокс го последва.

— Къде отиваме?

— Ако в онази нощ майка ми е отивала у Бристоу, би трябвало да е минала оттук. Това е единственият път от нас до тях.

— Добре.

Пулър продължи с широка забързана крачка. Макар Нокс да бе висока, трябваше да подтичва, за да не изостане. Когато стигнаха до една гъста горичка, той спря, извади фотоапарата и направи няколко снимки.

— Защо снимаш? — попита Нокс.

— Ще видиш.

Улицата правеше завой и Пулър спря веднага след него.

— По дяволите! — възкликна Нокс.

Пред тях се издигаше Блок Кю.

Нокс погледна назад, а после отново към високата сграда. Накрая впери поглед в Пулър.

— Смяташ, че е минала покрай Блок Кю на път за Бристоу?

— Би трябвало. А дори късно вечерта той е имал външна охрана, разположена по периметъра.

— Чакай малко… в такъв случай някой от тях би трябвало да е видял майка ти да минава.

— Не се съмнявам в това.

— Ами дърветата? Защо снима горичката?

— Защото тя би осигурила прикритие за някой, който е решил да я издебне. Ако с нея се е случило нещо, обзалагам се, че е станало тук. И ако никой от Блок Кю не е съобщил, че я е видял да минава — а външната охрана е имала чудесен изглед към това място, — значи случилото се с нея е свързано с Блок Кю.

— Някой е наредил на охранителите да си затварят устата?

— Именно.

— Но какво смяташ, че се е случило?

— Пол ни каза за последната жертва, Одри Мур.

— Така е, но тялото й никога не е било открито.

— Проверих я. Била е химик. Изчезнала е същата нощ, както и майка ми. Никой не е свързал двете, защото никой не е знаел откъде е изчезнала Мур.

— Какво искаш да кажеш, Пулър?

Той отговори след продължително мълчание:

— Майка ми е изчезнала, защото е видяла как Пол убива Одри Мур.

Нокс онемя. Когато се окопити, каза:

— Но тялото на Мур така и не е било открито. За разлика от останалите.

— Защото Пол не е имал време да се отърве от него.

— Смяташ, че майка ти го е уплашила? И той е избягал?

— Не. Не мисля, че някой може да го уплаши. Предполагам, че е трябвало да избяга, защото е бил прекъснат от хора, които биха могли да го убият или пратят в затвора.

— Блок Кю. Клеър Джерико!

Пулър кимна.

— Пол никога не е виждал майка ми. Никога не я е докосвал с пръст. Били са хора от Блок Кю. Тя е видяла нещо, а те не са могли да допуснат да го разкаже на някого.

— Искаш да кажеш, че просто се е озовала на неподходящото място в неподходящото време — въздъхна Нокс.

— Да — кимна Пулър.

Нокс сбърчи вежди.

— Ами Ърл Бристоу? Когато майка ти не е отишла, той вероятно е решил, че пет пари не дава за него, и…

— И се е самоубил — довърши Пулър.

— Проблемът е как да докажем всичко това.

— Може би има начин.

Пулър извади телефона си и набра някакъв номер.

Ан Шепард, току-що уволнена от Аталанта Труп, отговори на второто позвъняване. Не беше очарована да чуе гласа му.

— Обещахте ми, че ако ви помогна… — започна тя.

— Нямам нищо общо с уволнението ви — прекъсна я Пулър. — Това е работа на Клеър Джерико. Не съм разговарял с никого в „Аталанта“. Тя ми позвъни, покани ме на среща и ми заяви, че ви е уволнила. Явно е разбрала по някакъв начин.

— И в двата случая съм безработна.

— Мога да ви помогна, ако и вие ми помогнете.

— Как?

Пулър се уговори да се срещнат в едно кафене в Хемптън.

Когато двамата с Нокс пристигнаха там, Шепард ги очакваше на една маса в дъното на салона. Той се настани срещу нея, а Нокс седна до него. Поръчаха си кафе и Пулър започна без предисловия:

— Познавате ли Хелън Майърс, собственичката на „Камуфлаж“?

— Не.

— Но знаете, че Куентин има стая на втория етаж?

— Да. Не съм единствената, която го знае. Понякога води служители на компанията. В допълнение към… дамите.

— Някой споменавал ли е какво правят там? — попита Нокс.

Шепард я погледна и отвърна:

— Нямам представа коя сте вие.

Нокс извади служебната си карта. Шепард остана с отворена уста, а когато се съвзе от изненадата, каза:

— Много се извинявам, нямах представа.

— Някой в „Аталанта“ споменавал ли е какво става там? — повтори въпроса Нокс.

— Част от жените. Джош канеше там само най-красивите ни колежки. Аз не попадам в тази категория.

— И какво разказват те?

— Че нещата излизали от контрол… Имало твърде много алкохол.

— Наркотици?

— Не, никога не са споменавали за дрога, но дори да са вземали, едва ли биха си признали. Трудовите им договори го забраняват изрично.

— Те забраняват и прекомерната употреба на алкохол — отбеляза Пулър.

— Да, вече ми казахте — отвърна саркастично Шепард.

— Секс? — попита Нокс.

— Да… някои намекваха.

— Куентин е правил секс с жените?

— Никоя не се е хвалила, че е правила секс с Куентин. Но там имало спалня и двойките можели да се усамотяват, когато си искат. Всичко било по взаимно съгласие — побърза да добави Шепард. — Никой не си е плащал за секса.

— Някоя от колежките ви споменавала ли е, че Майърс е влизала в спалнята?

Шепард се замисли.

— Една от тях — каза тя. — Сторило й се странно…

— Кое?

— Ами… каза ми, че Куентин е прекарал доста време с Майърс.

— Какво толкова? Може да са любовници.

— Възможно е, макар Куентин да си пада по по-млади.

Пулър извади телефона си и показа на Шепард скрийншотовете от лаптопа на мъжа, който се бе срещнал с Майърс в хотел „Уилямсбърг“.

— Откъде взехте това? — попита учудено Шепард.

— Няма значение. Кажете ми какво представляват тези неща.

— Разработки на Аталанта Груп.

— Клетъчна мутация? Регенерация на органи? Мислех, че разработвате екзоскелети и течни брони за нуждите на армията.

— Аз лично, да, но компанията работи и по други проекти. В миналото съм участвала в тези двата.

— Клетъчна мутация? — попита Нокс. — С какво може да помогне тя на войниците?

— Клетъчната мутация невинаги е нещо лошо, невинаги е раково образувание. Технологията, която разработваме, може да има положителни въздействия. Например да повиши нивото на белите кръвни телца, което да помогне на войниците да се излекуват по-бързо.

Пулър се замисли. Изведнъж се сети нещо и попита:

— Възможно ли е тези разработки да имат не само военно, но и комерсиално приложение?

— О, да. Да вземем например клетъчната мутация. Тя може да ви помогне да изгаряте мазнините по-ефективно. В такъв случай цяла една индустрия, която прави годишен оборот от четирийсет милиарда долара благодарение на хапчета за отслабване, диети и прочие, буквално ще изчезне. Регенерацията засилва имунната система, а това означава, че ще оздравявате по-бързо. Тя може да се пребори с алцхаймер и сърдечносъдовите проблеми. Възрастните биха могли да се радват на физическата енергия и когнитивните способности на младите хора. Бихме могли да създадем болкоуспокояващи, чието действие да продължава цял месец. В здравната индустрия се въртят три трилиона долара. Малка част от тези неща би могла да направи някого много богат. Поне колкото Бил Гейтс.

— Но не и Аталанта Груп? — попита Пулър.

— Ние работим по договор с Пентагона. Много добре знаете, че армията не би допуснала комерсиална употреба на нашите разработки.

— Но въпреки това извършвате подобни проучвания?

— Да, те са свързани с основната ни дейност, но сме ограничени само до военните им приложения.

— Някой друг обаче би могъл да им намери комерсиално приложение, нали? — попита Пулър.

— Зависи от това кой държи патентите. Всичко в моя свят се върти около интелектуалната собственост. Контролирате ли нея, значи контролирате и останалото.

— Но вие не знаете нищо по въпроса кой притежава патентите?

— Ще трябва да питате някого от юридическия отдел.

— Да — отвърна Пулър, докато почукваше с лъжичка по чашата си.

— Някой краде технологии? За това ли е всичко?

Пулър я погледна изпитателно.

— Нямам представа. Възможно ли е някой да краде от себе си?

Тя нямаше възможност да му отговори, защото той я сграбчи за ръката и я дръпна под масата.

Куршумът се заби на мястото, където допреди секунда бе седяла Ан Шепард.