Ничия земя

62

Едно вдишване, две вдишвания, три вдишвания.

Майърс спеше, все така завързана за стола. Главата й бе клюмнала на гърдите, косата й бе разрошена. Измърмори нещо насън, но Роджърс не разбра нито дума.

Джош Куентин също спеше, завързан за стол като Майърс.

Вечерта бяха получили съобщение от Джерико, че е заета в момента, но ще се срещне с тях на сутринта. Важното бе, че тя щеше да дойде тук. И Роджърс много добре знаеше как ще я убие.

Предусети наближаването на пристъпа и излезе тичешком от спалнята. Стигна навреме до банята и повърна в тоалетната. Свали трескаво дрехите си, защото цялото му тяло изгаряше. Влезе под душа и пусна студената вода. Въпреки това имаше чувството, че е попаднал в сауна. Или в пещ. Хвана се за тръбата на душа и стисна. Усети как металът поддава под пръстите му и го пусна, преди да го е смачкал.

Облегна се на плочките, започна отново да брои вдишванията си, но въпреки това продължаваше да губи контрол над собственото си тяло, смазан от отчаяние.

Той бе Атлас, но без съответната сила.

За пръв път в тежкия си живот Пол Роджърс изпита колебание дали е в състояние да довърши започнатото. Не знаеше дали ще оцелее достатъчно дълго. Съдбата би си направила прекалено жестока шега, ако го оставеше да умре на сантиметри от целта, която бе преследвал с десетилетия; ако го оставеше да умре в краката на Джерико, вместо да отнеме живота й.

Той излезе изпод душа, избърса се и седна на тоалетната. Болката постепенно отшумя, вътрешният огън загуби силата си. Облече се отново и се върна в стаята при двамата си пленници.

Когато седна, установи с изненада, че Майърс е отворила очи.

— Знам, че имаш сериозни основания да я мразиш — каза тя.

Роджърс я погледна. Не откъсна очи от нея в продължение на няколко секунди, след което извърна глава.

Майърс кимна към Куентин и подхвърли:

— Не бих му имала доверие.

— Аз нямам доверие на никого — отвърна Роджърс и я изгледа толкова свирепо, че тя пребледня и сведе поглед.

— Какво ще правиш с мен?

— Казах ти вече, пристигне ли Джерико, ти си свободна.

— Видях какво направи с онези мъже в бара. Не мисля, че тогава уби хора за пръв път.

Той я погледна.

— Аз съм създаден, за да убивам. Това е единствената причина за моето съществуване.

— А онези белези?

— Белезите ме направиха по-силен. — Роджърс се почука по главата. — Но това тук ме направи убиец.

Майърс понечи да каже нещо и Роджърс вдигна ръка.

— Край на приказките.

Времето му изтичаше. Нощта премина в утро.

Майърс заспа отново. Куентин изобщо не се събуди, може би защото вярваше, че коварните му действия ще гарантират оцеляването му.

Роджърс се взираше в пода. Докато часовникът не удари осем. Тогава шумът от приближаващ се автомобил го накара да отиде до прозореца.

Беше черен джип. Тя паркира на алеята пред къщата и слезе от колата.

Клеър Джерико. От плът и кръв. Беше облякла черен костюм с панталон.

Роджърс пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. Не можеше да повярва, че тя е тук, че след толкова много години се намира на няколко метра от жената, която бе съсипала живота му. Усети тялото му да се нагорещява, сякаш някой бе запалил огън под краката му. Едва се сдържаше да не скочи през прозореца, да я сграбчи и да я убие на място.

Роджърс се втурна към Куентин, събуди го, развърза го и му каза какво да прави. После отиде в банята, взе кърпа и я напъха в устата на Майърс, за да не може да извика. Тя не откъсваше от него ужасения си поглед.

— Скоро всичко ще свърши — каза Роджърс.

После се обърна и стисна Куентин за ръката.

— Отклониш ли се на милиметър от инструкциите, ще ти смачкам черепа.

Куентин кимна, оправи ризата си, прокара ръка през косата си и заслиза по стълбите. Роджърс вървеше на крачка зад него.

Тъкмо стигнаха входната врата, когато се почука. Роджърс надзърна през едно странично прозорче. Наистина беше Джерико. Ако в колата й имаше още някой, той бе останал в нея.

Куентин отвори вратата и я покани да влезе. Тя прекрачи прага.

Роджърс затвори очи и в съзнанието му нахлу всичко онова, което тази жена му бе причинила. Спомените връхлетяха мозъка му като гигантско цунами. Той отвори очи. Край с броенето на вдишванията.

Измъкна пистолета М11-Б от колана си.

Щеше да го насочи в главата й. Щеше да види дали ще й хареса. После щеше да свали оръжието и да я накара да глътне пръстена. А накрая щеше да я удуши с ръцете, които тя бе направила силни като на горила.

За всеобщото благо. Можеш да го отнесеш в отвъдното.

Роджърс тъкмо се канеше да я удари с пистолета, когато газът го блъсна в лицето. Очите й се взираха в него, както преди трийсет години. Погледът й бе изпитателен и пронизващ, не пропускаше нищо. Това бяха рентгенови очи, ако такива изобщо съществуваха.

Тя не се засмя. Не се усмихна дори. Изражението й не показваше самодоволство или ликуване. А само умерено любопитство.

Тялото на Роджърс се напрегна, после се отпусна, когато изпаренията стигнаха до белите му дробове, а миг по-късно кръвообращението му ги отнесе до мозъка. След това настъпи мрак и той се свлече безпомощен в краката й.

Джерико го погледна и подритна твърдото му рамо.

— Радвам се да те видя най-после, Димитри.