Ничия земя

9

Пулър се обади на брат си веднага след като се върна в мотелската си стая. Робърт вдигна на второто позвъняване.

— Моля те, не ми казвай, че разследваш случая — бяха първите думи на брат му.

— Добро утро и на теб, братле.

— Тук е следобед. Ти къде си?

— Във Вирджиния.

— Ясно… Къде по-точно във Вирджиния? Може би във Форт Монро?

— Да не би да ме следиш с шпионски спътник?

— Не, но имам един на разположение. Мога да проследя и чипа в мобилния ти телефон. А ти можеш да ми спестиш усилията и да ми кажеш сам.

— Току-що говорих със Стан Демирджиян.

— О, предполагам, че си го срещнал съвсем случайно — каза саркастично Робърт.

— Това е самата истина. Дойдох да огледам стария ни квартал и се натъкнах на него.

— Шегуваш се!

— По-късно ще разговарям с жена му. Тя е в хоспис.

— И какво точно очакваш да спечелиш с това?

— Да получа някои отговори евентуално.

— Шефът ти в ОКР няма да те потупа по рамото, като разбере, че си пъхаш носа в тази история.

— Никой не ми е заповядал да стоя настрана от нея. Освен това не съм тук в качеството си на следовател. В края на краищата става въпрос за баща ми, нормално е да проявя интерес.

— Знаеш, че в армията не разсъждават по този начин.

— Въпреки това ще говоря с Линда.

— И тя ще ти каже, че е убедена, че татко е убил мама. Защо си правиш труда?

— Искам да го чуя от нея, Боби. Писмото представя силно редактирана версия на думите й. Така поне ми каза Стан.

— Значи възнамеряваш да разпитваш жена на смъртно легло за събития отпреди трийсет години?

— Просто ще я изслушам. В крайна сметка тя започна всичко това.

— А после какво?

— Не знам. Още не съм си съставил план.

— Армията ще ти го състави. На военния съд.

— Не съм нарушил никакви заповеди просто защото не съм получил такива. Освен това съм в отпуск и мога да правя каквото си искам.

— След като си военен, не можеш да правиш каквото си искаш. Много добре го знаеш!

— Благодаря за лекцията — отвърна рязко Пулър.

— Джон, само те предупреждавам да внимаваш…

— Стига толкова — прекъсна го Пулър. — Вярваш ли, че татко я е убил?

— Как очакваш да отговоря на подобен въпрос? Нямам представа!

— Мисля, че го подозираш.

— А ти какво смяташ?

— Мисля, че родителите ни се обичаха и татко никога не би вдигнал ръка срещу нея.

Робърт не отговори веднага. Всъщност мълчанието му се проточи прекалено дълго и Пулър реши, че връзката се е разпаднала.

— Боби? Чу ли какво…

— Да, Джон, чух.

— И?

— С времето паметта започва да действа избирателно и да определя кои спомени да запазим и кои не. Поне при повечето хора. Аз обаче, за добро или зло, помня почти всичко.

— Какво означава това? — попита рязко Пулър.

— Мисля, че ти го казах съвсем ясно. Трябва да приключвам, Джон. Един генерал ме чака. Постарай се да не съсипеш кариерата си, става ли?

Връзката прекъсна.

Пулър впери поглед в телефона. Избирателна памет? Какво, по дяволите, означава това?

Час по-късно позвъни Стан Демирджиян. Три часа след това Пулър крачеше по коридора на хосписа, в който бе дошла да умре Линда Демирджиян. Съпровождаше го медицинска сестра.

Съпругът й беше предпочел да не присъства на тази среща.

Пулър го разбираше. Старият сержант сигурно би избрал да превземе отново Хамбургер Хил, вместо да чуе как жена му ще обвини в убийство бащата на Пулър.

Сестрата отвори вратата и покани Пулър да влезе, преди да го остави насаме с Линда Демирджиян. Пулър погледна към леглото. Видя стойка за интравенозно вливане, монитор и кабели, които го свързваха с изнемощялата жена на леглото. Изминалите три десетилетия и тежката борба с рака я бяха променили до неузнаваемост.

Пулър огледа малката стая. Приличаше на тази, в която лежеше баща му. Зачуди се кое ли е по-лошо: да знаеш, че умираш, или да нямаш представа какво се случва с теб?

Той придърпа един стол и седна до леглото.

— Госпожо Демирджиян?

Жената помръдна леко, обърна глава към него и отвори очи.

— Кой сте вие? — промълви тя с дрезгав глас.

— Джон Пулър. Младши.

Тя отвори очи по-широко, но само за миг, след което примижа, сякаш осветлението в стаята бе прекалено силно, прекалено болезнено.

— Последния път, когато те видях, беше малко момче.

— Да, госпожо.

Пулър погледна прозрачните торбички, окачени на Стойката, и проследи течността, която капеше от тях и се вливаше в ръката на Линда Демирджиян. Оттам лекарствата попадаха в кръвта й. Не се съмняваше, че едно от тях е морфин.

— Дошъл си… заради… писмото.

— Да, госпожо.

— Много обичах Джаки. Уважавах я повече от всеки друг човек, когото познавах.

Като повечето жени с това име Жаклин Пулър бе известна сред приятелите и познатите си просто като Джаки. Освен това дори физически приличаше на Жаклин Кенеди.

— Знам, че и тя ви харесваше.

— Аз… аз съм сигурна, че не си останал очарован от постъпката ми…

Думите излизаха бавно от устата й. Пулър предположи, че това е резултат от всички лекарства, които вземаше.

— Бих искал да науча повече.

— Прочете ли го?

— Да.

— Какво те интересува?

— В писмото казвате, че родителите ми често са се карали.

— Така е.

— Но аз не си спомням подобно нещо.

— А спомняш ли си, че понякога майка ти ви оставяше с брат ти у нас?

— Да.

— Правеше го, за да… за да не ставате свидетели на скандалите им.

— Откъде знаете?

— Тя ми го е казвала.

— Но откъде е знаела предварително, че ще се скарат?

— Защото баща ти се прибираше след поредната мисия. Тогава винаги се караха.

Пулър се облегна на стола си.

— И за какво се караха?

— Най-вече защото той се опитваше да контролира всеки аспект от живота й.

Колкото повече говореше Линда Демирджиян, толкова по-силен ставаше гласът й. Тя дори се изправи леко на възглавницата си. Извърна глава настрани и погледна Пулър.

— Знам, че не ти е приятно да слушаш подобни неща. Мога да си представя как си боготворял баща си.

— Баща ми не беше безгрешен. Можеше да бъде доста рязък и дори груб понякога.

— Да. С Джаки беше груб.

— Никога не е посягал на майка ми — повиши тон Пулър, но мигом изпита разкаяние. Жената се намираше на смъртно легло. — Съжалявам.

— Недей. Баща ти имаше труден характер, Джон. Беше свикнал да командва мъже при възможно най-тежките обстоятелства, на бойното поле. Беше свикнал да изпълняват всичко, което им каже. В брака нещата не стоят така. Особено с жена като майка ти. В някои отношения тя имаше по-силен характер дори от баща ти.

— Но защо смятате, че той я е убил?

— Защото Джаки се боеше от него. Страх я беше, че ще й направи нещо. — Линда Демирджиян си пое дъх и продължи: — Освен това смяташе да го напусне.

Пулър замръзна.

— Възнамерявала е да напусне баща ми?

— Искаше да получи родителски права над теб и брат ти.

— Тя ли ви го каза?

— Майка ти ми казваше много неща, Джон.

— Излязла е онази вечер. За вас ли беше тръгнала?

— Не.

— А имате ли представа къде е отивала или с кого би могла да се срещне?

— Джаки имаше няколко приятелки сред съпругите на офицерите. Може да е отивала при всяка от тях.

— Споделяла ли е страховете си с друга освен вас?

— Възможно е. Майка ти беше много затворен човек, но ставаше все по-отчаяна…

— Някой от ОКР разпита ли ви по онова време?

— Дойдоха, зададоха разни въпроси, както ти сега… Мога да те уверя обаче, че въпросите им не се отнасяха до баща ти. Според тях бил извън страната.

Пулър не спомена, че Хъл е намерил доказателство за противното.

— А вие какво им казахте?

— Казах им, че бракът на вашите е бил като браковете на много други хора. Че са се карали, а после са се сдобрявали.

— И не сте споменали, че баща ми й е посягал? Или че майка ми е възнамерявала да го напусне и да вземе мен и брат ми? Това би могло да бъде доста сериозен мотив за убийство.

— Не, нито дума.

— Защо?

— Защото мъжът ми служеше под командването на баща ти и не даваше да се каже и дума против него.

— Укрили сте информация от ОКР заради съпруга си?

Тя заговори трескаво. Думите й вероятно бяха стимулирани от лекарствата.

— Тогава беше различно. Аз бях различна. Трябваше да се грижа за седем деца. Нямах право да поставям под заплаха кариерата на Стан. Той издържаше цялото семейство, Джон. Затова не им казах онова, което подозирах или знаех.

— А защо сега?

Линда Демирджиян прокара длан по челото си и Пулър видя, че ръката й трепери.

— Аз съм ревностна католичка — отвърна тя. — Всичките ми деца са отгледани в католическата вяра. Откакто се помня, всяка седмица ходя на литургия. — Замълча, за да си поеме дъх. — Затова не мога да се подготвя за смъртта, без да положа усилия да поправя една неправда.

— Но съпругът ви не е съгласен с вас.

— Стан не знаеше нищо. Джаки не би му се доверила никога. Освен това, както вече казах, той не даваше да се каже нищо лошо за командира му.

Пулър предположи, че това е самата истина.

— Но защо сте сигурна, че баща ми е виновен? Искам да кажа… написали сте писмото след толкова много години.

Тя отново се повдигна на възглавницата и погледна Пулър в очите.

— Както казах, ОКР не се интересуваше от баща ти, защото според тях по това време той е бил в чужбина.

— Точно така.

— Не, не беше така. В онзи ден той беше в Хемптън.

Сърцето му се сви.

— Откъде знаете?

— Знам, защото го видях!

— Къде? Как?

— Бях излязла на пазар. И видях баща ти да кара по улицата. Не беше с вашата кола. Беше със служебен автомобил.

— Сигурна ли сте, че е бил той?

— Мина на два метра от мен. Той не ме видя, но аз го видях. Изглеждаше доста разстроен.

— По кое време?

— Около два и половина следобед.

Пулър въздъхна.

— Защо не сте го казали на агентите на ОКР?

Тя се отпусна на възглавницата и поклати глава.

— Казах на Стан. Но той отвърна, че съм се припознала. Показа ми официалния график на баща ти. Трябвало да се върне от Германия на следващия ден. Почти ме убеди, че греша. — Линда Демирджиян поклати уморено глава. — Но дълбоко в себе си знаех, че не греша. Наистина беше баща ти. — Тя си пое дъх и добави: — Затова написах писмото.

Пулър искаше да продължи разговора, но виждаше, че жената се изморява бързо. А и какво още можеше да му каже тя? Освен че баща му наистина е бил в града в онзи ден. Пулър стана.

— Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим.

Линда Демирджиян протегна ръка, която Пулър пое внимателно.

— Съжалявам, че се стигна дотук, Джон. Но смятам, че постъпих правилно.

— Разбирам. Имате ли нужда от нещо?

Тя поклати глава.

— От какво може да има нужда човек на моето място? Запазила съм вярата си обаче. Затова смятам, че съм добре.

Пулър напусна тихо стаята и тръгна бавно по коридора. Настроението му не се подобри, когато излезе навън под топлите лъчи на слънцето. Тъкмо обратното, още повече помръкна.

Скандали? Насилие? Двамата с брат му изпращани при приятели, за да не стават свидетели на кавгите? Майка му възнамерявала да напусне баща му?

Имаше чувство, че всичко, което бе чул, не се отнася за неговото семейство, а за някое друго. Вероятно това имаше предвид брат му, когато спомена за избирателната памет. Невъзможно бе двамата с Боби да са били отпращани при приятели и съседи всеки път когато между родителите им е избухвал скандал. Просто нямаше как да стане. Затова самият той би трябвало да е ставал свидетел на подобни сцени.

Пулър отиде до колата си и се облегна на вратата. Опря брадичка в гърдите си и затвори очи. Някъде дълбоко в паметта си бе погребал спомени, които явно не желаеше да извика на повърхността. Как можеше да открие истината, след като не искаше да признае някои неща дори пред себе си?