Ничия земя

23

Пулър влезе във фоайето на хотела, в който бяха отседнали, и завари Вероника Нокс да го очаква с две чаши кафе в ръце. Подаде му едната и каза:

— Точно както го обичаш.

— Благодаря — отвърна Пулър и отпи глътка.

— Добре, отец Руни смята, че баща ти е невинен. Какво ще правим сега?

— Целта остава същата. Продължаваме да копаем, докато стигнем до истината.

— Добре, но да знаеш, че понякога истината не те прави свободен, Пулър.

Тя го последва навън до колата му.

Той извади ключовете, подхвърли ги в дланта си и попита:

— Какво означава това?

— Нищо, което да не съм ти казвала преди — отвърна Нокс. — Каквото и да твърдят някои, смятам, че понякога е по-добре да не знаеш истината.

Пулър постави ръка на покрива на шевролета и се намръщи.

— С други думи, ако ставаше въпрос за твоята майка, нямаше да искаш да разбереш какво се е случило с нея, така ли? Дали е жива или мъртва?

Нокс извърна поглед и каза:

— Ако ставаше въпрос за моята майка, щях да искам да разбера. Казвам само, че трябва да си подготвен да приемеш истината.

— Повярвай ми, имах трийсет години на разположение, за да се подготвя за нея.

Той отключи колата и седна зад волана. Нокс се настани до него, погледна го и попита:

— Къде отиваме?

— Отец Руни каза, че не очаквал майка ми онази вечер, но това не означава, че не би могла да го посети. Ако е тръгнала към църквата, нещо може да й е попречило да стигне там.

— Например?

— Например някой.

— Смяташ, че някой я е нападнал? На територията на действаща военна база? При толкова много хора наоколо? Как е възможно някой да го направи?

— Няма да повярваш какви неща съм виждал да правят.

Не след дълго се върнаха във Форт Монро и паркираха пред стария дом на семейство Пулър. Нокс огледа къщата.

— Влизал ли си вътре?

— Не. Още се подготвям.

— Изглежда хубава къща.

— Все пак баща ми вече беше бригаден генерал. Наистина беше хубава. Най-хубавата, в която сме живели.

— Къде отидохте с брат ти след изчезването на майка ви?

— Живяхме известно време във Флорида при леля, сестрата на баща ми. Често й бяхме ходили на гости преди. Двете с майка ми се разбираха чудесно.

— Леля ти жива ли е?

— Не… убиха я.

— Божичко, Пулър. Как? Защо?

— Сложно е. Ще кажа само, че открих извършителите и те си получиха заслуженото наказание.

— Леля ти, брат ти, а сега и майка ти. Още някакви роднини, за които трябва да отмъстиш?

— Надявам се, че не.

— Къде отидохте, след като напуснахте дома на леля ти?

— Баща ми получи ново назначение и ни взе със себе си. Все пак беше наш родител, макар да не се свърташе у дома. Но хората му се грижеха за нас. Той уреждаше тези неща… икономки, чистачки, хора, които да ни помагат с домашните, да ни водят на тренировки и прочие. После Боби влезе в Академията на ВВС, а две години по-късно аз постъпих в колеж.

Двамата замълчаха и се загледаха в къщата.

— Не смяташ ли, че трябва да влезем? — попита Нокс.

Пулър я погледна.

— Защо?

— Може да си спомниш нещо, което да ни бъде от полза.

— Нокс, не си спомням абсолютно нищо… — започна той, но внезапно млъкна и впери поглед през прозореца на колата.

— Какво има? — попита Нокс.

Пулър се замисли за всичко, случило се онази вечер, което бе забравил, докато брат му не му припомни някои неща.

— Аз… аз, изглежда, имам избирателна памет — отвърна той.

— В такъв случай сме длъжни да влезем.

— Заключено е.

— Не мисля, че това ни е спирало преди.

— Знам, че теб не те е спирало. Виждал съм те да отключваш вратата, да влизаш и да убиваш човека вътре.

— Не е честно! Тя се опита да ме убие.

— Да вървим — каза Пулър и слезе от колата.

Отправиха се към предния вход и тъй като улицата бе пуста, той й позволи да почовърка патрона. Влязоха вътре и Пулър се огледа, а Нокс го наблюдаваше внимателно.

— Променила ли се е много?

Той поклати глава.

— Армията не си пада по промени в интериора. Основните неща не се променят. Можеш да пребоядисаш стените, но когато си тръгваш, трябва да ги оставиш кремави. Стандартна процедура.

Огледаха първия етаж. Накрая Пулър влезе в банята и надникна през прозореца, който гледаше към задния двор.

Нокс надзърна през рамото му.

— Това ли е прозорецът, от който е гледала, когато си я видял за последен път?

Той кимна.

— Работата е там, че това се случи следобед, а тя е излязла чак след като вечеряхме.

— Значи си я видял още веднъж?

Пулър затвори вратата на банята.

— Само че не си спомням. Боби ми разказа всичко това.

— Добре… казваш, че сте вечеряли. Тогава да отидем в трапезарията и да видим дали ще си спомниш нещо.

Влязоха в малката трапезария до кухнята. Пулър се облегна на стената и се огледа.

Затвори очи и се върна трийсет години назад. Работата беше там, че човешката памет не е особено добра. Това обясняваше защо свидетелските показания са толкова ненадеждни. Повечето хора не можеха да си спомнят какво са правили миналата седмица в определен час, какво остава преди три десетилетия. Мозъкът не беше компютър, който да избълва нужните факти. Хората бяха царе на умението да манипулират спомените си.

Пулър обаче бе военен следовател. Това му позволяваше да се справи по-добре от останалите.

Спомни си, Джон. Спомни си какво се случи в онзи ден.

— Някой позвъни по телефона — каза той и отвори очи.

— По телефона? Кой?

— Нямам представа. Майка ми тъкмо приключваше с приготвянето на вечерята. Телефонът звънна и тя вдигна. Тогава нямаше мобилни телефони, само стационарни. — Пулър посочи едно петно на стената в кухнята. — Телефонът беше там.

— Ти чу ли разговора? Къде беше брат ти?

— Боби беше навън. И не, не чух разговора. Но си спомням, че влязох в кухнята веднага след като тя беше окачила слушалката, и видях лицето й. Изглеждаше разстроена.

Той извади телефона си и набра един номер, който знаеше наизуст. Карол Пауърс вдигна след второто позвъняване.

— Карол, обажда се Джон Пулър. Когато говорихме, ти спомена, че приятелят ти е отменил срещата ви. В противен случай нямало да имаш възможност да ни гледаш.

— Точно така.

— Значи излизането на майка ми не е било планирано предварително? Искам да кажа, че нещо непредвидено е изникнало в последния момент, щом ти е позвънила същия ден.

— Предполагам. Но може да се е уговорила с някой друг да ви гледа и нещо да се е случило, макар да се съмнявам. Живеех наблизо и обикновено майка ти се обаждаше първо на мен.

— Спомена ли това пред някого, когато те разпитваха навремето? Че е решила да излезе в последния момент?

— Ами… не, никой не ме попита. Искаха да знаят кога съм дошла у вас и дали майка ти ми е казала къде отива. Това бяха въпросите им. Сбъркала ли съм нещо, Джон? Трябваше ли да им кажа, че излизането й не е било планирано предварително?

— Вината не е твоя, Карол. Трябвало е да те попитат. Благодаря.

Пулър прибра телефона и погледна Нокс.

— Причина и следствие? — попита тя. — Майка ти получава обаждане и решава да излезе. Звъни на детегледачката и се облича с най-хубавите си дрехи.

— Дали са проверили записите в телефонната компания?

— Ако го бяха направили, щяха да приложат разпечатката в досието. Доколкото си спомням, в него нямаше подобна информация. Невъзможно е да получим тези данни сега. Мисля, че телефонната компания, която обслужваше района преди трийсет години, беше част от „Бел“.

— Във всеки случай, тя е получила обаждане, което я е накарало да излезе.

— Сигурен ли си, че не си чул какво е казала по телефона?

Пулър поклати глава.

— Влязох тъкмо когато затвори. Зърнах само лицето й. Беше разстроена. Но когато ме видя, се усмихна. И ме помоли да й помогна с вечерята.

— Откакто влезе тук, паметта ти започна да се връща.

Той кимна.

— Но не мога да си спомня онова, което никога не съм знаел. Нямам представа кой се е обадил или какво са си казали. — Пулър погледна Нокс и добави: — Знам, че вероятността е малка, но можеш ли да помолиш твоите хора да проверят има ли начин да открием телефонния номер, от който са й позвънили?

— Ще се опитам. Както обаче сам каза, вероятността е малка.

— Може да извадим късмет.

— Защо следователите от ОКР не са проверили това? Ако подобна информация съществува, могат да получат достъп до нея толкова лесно, колкото и аз.

Пулър не отговори. Нокс пристъпи към него.

— Смяташ, че ти трябва да разрешиш загадката и никой друг, така ли?

— През изминалите трийсет години не си мръднах пръста, за да открия истината — отвърна той.

— Но ти си бил дете, когато това се е случило.

— Е, отдавна не съм дете.

— Но когато вече си имал възможност да направиш нещо, всички следи отдавна са били изстинали. Освен това си имал достатъчно други проблеми. Като участието в две войни например. Освен това армията едва ли щеше да ти даде отпуск, за да разследваш личен случай.

— Можеш да изреждаш колкото си искаш извинения, Нокс, аз също, но това не променя нищо.

— Отец Руни свали от баща ти всяко подозрение.

— Не е така. Той не може да бъде сигурен, нито пък аз. Баща ми е бил тук в този ден. Върнал се е по-рано и не е казал на никого. Но дори той да е невинен, пак не знам какво се е случило с майка ми. Не потърсих отговорите на този въпрос цели трийсет години, Нокс. Стига толкова. Ще доведа нещата докрай, дори това да ми струва живота.

— Пулър, разследването може да отнеме доста време. Имаш работа. Армията няма да ти позволи да…

— Да върви по дяволите армията — отвърна рязко той. — Ако трябва, ще напусна.

Нокс понечи да каже нещо, но се отказа. Въздъхна дълбоко и излезе от кухнята, за да позвъни на някого.

Пулър се върна в банята и надникна през прозореца.

Къде си отишла, мамо? Къде?

Пулър сведе поглед към телефона си. Тримата с баща му и брат му бяха напуснали Форт Монро скоро след изчезването на Джаки Пулър. Той самият се бе връщал неведнъж в базата, но все по работа и все за по няколко часа.

Използва телефона си, за да потърси информация в интернет. Въведе няколко критерия — „престъпление“, „изчезване“, „убийство“, „жени“, накрая годината и мястото — „Хемптън, Вирджиния“. Търсачката свърши своята работа и Пулър зяпна смаяно резултата.

Заглавието на първата страница казваше всичко. „Полицията подозира сериен убиец за смъртта на четири жени в Уилямсбърг, Вирджиния.“ Статията бе публикувана същата година и същия месец, когато бе изчезнала майка му.

А Уилямсбърг се намираше на половин час с кола от Форт Монро.

По дяволите!