Ничия земя

48

Четири лица се взираха в Джон Пулър.

Четири жени.

Млади. С добро образование и добра работа.

И мъртви. Всичките.

Бе разглеждал тези снимки и преди, но без никаква полза.

Облегна се на стола в мотелската си стая и отново въведе в търсачката името „Аталанта“. Според митологията веднага след раждането си Аталанта била оставена от баща си, разочарован, че не е момче, да умре на някакъв планински връх. Там я намерила мечка, която започнала да се грижи за нея и така Аталанта оцеляла. Превърнала се в ненадминат боец и ловец. Заклела се да остане завинаги девица, отхвърляла ухажванията на мъжете и дори ги предизвиквала да се надбягват с нея. Един от тях обаче, Меланион, си осигурил предварително помощта на Афродита и победил Аталанта с хитрост. Меланион и Аталанта се оженили, родил им се син, но след време богинята решила, че са проявили неуважение към нея и ги превърнала в лъвове.

Пулър потри очи и се зачуди каква полза може да има от цялата тази информация. Никога не бе използвал митологията, за да открие някой престъпник, и наистина нямаше представа откъде да започне. Затова насочи вниманието си към друга възможна следа. Раните. И четирите бяха загинали в резултат на тежки фрактури.

Затвори очи и се върна към местопрестъплението в „Камуфлаж“. Съдебната лекарка бе използвала неколкократно думата „смазани“.

Охранителят Пол изглеждаше на повече от петдесет. Сам се бе справил с група едри, силни мъже. При това с голи ръце. Самият Пулър бе нападнат от един от тях и макар да се бе справил с него благодарение на по-добрите си бойни умения, не бе успял да му счупи нищо. А боят не бе от леките.

Освен това Пол определено искаше да изчезне преди пристигането на полицията. Пулър отново се върна на предишния въпрос: Кой или какво беше Пол? Възможно ли бе той да е онзи Франкенщайн, който двамата с Нокс смятаха, че би могъл да е създаден в Блок Кю? Преди трийсет години Пол трябваше да е бил на двайсет и няколко. В такъв случай защо работеше като охранител в „Камуфлаж“? През всичките тези години в района ли бе живял? Защо? Нямаше логика.

Телефонът на Пулър иззвъня. Той погледна дисплея. Беше Нокс.

Пулър се поколеба. Но предположи, че ако не вдигне, тя ще продължи да звъни, докато той не отстъпи.

— Ало?

— Къде си? — попита тя.

— Защо?

— Защото снощи над Хемптън се е изсипал адът. — Нокс помълча и добави: — Какво знаеш за това?

— Чух сирените.

— Не ме лъжи, Пулър! В ръката си държа полицейски доклад, в който пише, че си бил на местопрестъплението, стрелял си и си убил човек.

— Доста бърза реакция от твоя страна.

— Какво знаеш? — настоя Нокс.

Пулър се поколеба и погледна часовника си.

— Имаш ли време за закуска?

В първия момент тя не каза нито дума.

— Просто ей така? След като ме прогони?

— Всички трябва да се храним.

— Кога и къде?

Пулър й каза. После взе бърз душ, преоблече се и потегли към закусвалнята, която бе видял по пътя насам. Не искаше да се срещат, защото й нямаше доверие. Но от друга страна, отлично разбираше, че за да разреши случая, се нуждае от ресурсите, с които Нокс разполага.

Тя седеше в едно сепаре в задната част на салона с чаша кафе пред себе си. Беше с джинси, черен блейзър и боти на висок ток, а погледът й можеше да разтопи стомана.

Пулър се настани срещу нея, поръча си кафе и прелисти ламинираното меню, което тя плъзна към него.

— Добре изглеждаш — отбеляза той.

Нокс отпи от кафето си, изгледа го равнодушно и отвърна:

— Не ми прави комплименти. И бездруго ми опъваш нервите.

— Не знаех.

— Направо ги късаш.

Пулър се приведе напред и попита:

— Няма ли да си поръчаш нещо?

— Едва се сдържам да не извадя пистолета и да те застрелям.

Той погледна менюто.

— Изчакай да си поръчам нещо. Предпочитам да умра с пълен стомах. Ще си взема американска закуска. Пълна с протеини и въглехидрати. Ако се съди по изражението ти, ще имам нужда от тях.

Нокс го изчака да поръча, а когато сервитьорката се обърна към нея, поклати глава. Жената си тръгна и Нокс се приведе напред.

— Е? Ти предложи да се срещнем.

В следващите десет минути Пулър не спря да говори. Съобщи на Нокс почти всичко, което бе научил от последната им среща, включително проследяването на Хелън Майърс до Блок Кю, където тя се бе срещнала с Джош Куентин. Не пропусна и френскоговорещия мъж, който се бе качил на влака за Вашингтон. Нито пък охранителя и изумителните му бойни умения. Накрая извади фотоапарата и й показа снимките, които бе направил. Когато стигна до чертежите и формулите, Нокс впери заинтригуван поглед в тях.

— Пулър, това е свързано с клетъчните мутации, а това… — каза тя, като мина на следващия кадър — илюстрира някаква теория за регенерация на органи.

— Е, радвам се, че разбра за какво става въпрос.

— Тези неща едва ли са част от някакви военни разработки.

В следващия момент закуската на Пулър пристигна. Той погледна Нокс, която го наблюдаваше.

— Струва ми се, че и ти огладня изведнъж — каза той.

— Ще ми донесете ли палачинки? — обърна се Нокс към сервитьорката.

Жената се отдалечи, а Пулър започна да се храни. Тъкмо поднесе вилицата към устата си, когато Нокс се протегна и сграбчи ръката му.

— Добре, Куентин предава тези неща на Майърс, а Майърс на французина. Информацията може да не е военна тайна, но определено е ценна.

— Точно така. Съжалявам, че нямах право да го арестувам.

— Но имаш негова снимка и знаеш, че говори френски. Това е нещо. Мога да го въведа в базата данни на програмата за лицево разпознаване. В нея има не само престъпници, но и хора, които представляват интерес за правителството. Ако този човек е в списъка, бързо ще разберем кой е.

— Звучи добре. Освен това можем да окажем натиск върху Майърс и да я принудим да ни сътрудничи, ако търсенето в базата данни не даде резултат.

— А онзи охранител? Той къде е?

— Нямам представа. Казва се Пол. Запомних как изглежда. Можем да го потърсим сред лицата, обявени за издирване. Не искаше да се засича с полицаите.

— Наистина ли смяташ, че той е убил онези жени? Искам да кажа… какви са шансовете?

— Нищожни, но това не означава, че не е възможно. Някои хора печелят от лотарията. Може сега да е дошъл моят ред.

— Казваш, че е убил онези хора с голи ръце?

— Да. Всъщност смазал е трахеите или черепите им.

— Като при убитите жени?

— Да.

— Разпита ли служителите в бара за него?

— Мислех да го направя, но нещата снощи се объркаха.

— Да, разбира се. Но ако открием този мъж…

— Може това да е само върхът на айсберга. И да не сме единствените, които го търсят.

— Какво имаш предвид?

— Нападението срещу бара. Сигурен съм, че мишената е бил Пол.

— Защо ще го преследва банда наемни убийци?

— Може някой да им е платил — отвърна Пулър и се приведе напред. — А сега ще ми кажеш ли защо се обади така изненадващо?

Очакваше рязък, гневен отговор. Такъв обаче не последва.

— Пулър, имаме проблем.

Той остави вилицата си и каза:

— Знам, че имаме проблем. Сама ми го съобщи при последната ни среща.

— Да — въздъхна Нокс и замълча.

Пулър отпи от кафето си и я подкани:

— Е?

— Не тук.

— Можем да отидем в мотела, в който съм отседнал.

Пристигнаха там след трийсет минути. Нокс се облегна на стената, а Пулър седна на стола и впери поглед в нея. Когато видя, че тя няма да каже нищо, той заговори:

— Първо, появяваш се изневиделица. После изчезваш. Пак се появяваш с някаква история за твой приятел, уплашен до смърт, и ми обясняваш, че случаят е потулен…

— Дойдох да ти помогна, а ти ми обърна гръб — отвърна горчиво тя.

— Опитвах се да те предпазя.

— Мога сама да се грижа за себе си, ако не си забелязал.

Той кимна и побърза да каже:

— Съгласен съм. Добре, нуждая се от помощта ти. Какво можеш да ми кажеш?

Нокс като че ли се канеше да отвърне нещо рязко, но се сдържа, прокара пръсти през косата си и този жест като че ли уталожи гнева й.

— Каза, че имаме проблем — подкани я Пулър, без да откъсва поглед от нея.

— Помниш ли Мак Таубман?

— Твоят приятел, който едва не получил инфаркт, когато си му казала какво разследваме?

— Да.

— Какво за него?

— Мъртъв е.