Ничия земя

8

Пулър прекоси Ричмънд, където Линда Демирджиян прекарваше последните си дни в хоспис, и продължи на югоизток. Шофираше служебния си автомобил — черен шевролет малибу, собственост на американската армия, — който много харесваше, защото нямаше излишни екстри, само двигател, четири колела и кормило, което да върти. Подкара с висока скорост по междущатската магистрала 64 и пристигна в Хемптън навреме, за да се настани в мотел и да дремне няколко часа.

Събуди се с първите лъчи на утринното слънце. Грабна чаша кафе и геврек от салона за закуска, скочи в шевролета си и потегли към Форт Монро.

Военната база бе разформирована през 2011 г. Част от нея бе обявена за национален паметник от президента Обама. Мястото носеше името на петия президент на Съединените щати, Джеймс Монро. По ирония на съдбата фортът бе останал в ръцете на Севера по време на цялата Гражданска война и бе послужил като плацдарм за успешните атаки на генерал Грант срещу Питърсбърг и Ричмънд, столицата на Конфедерацията. Именно тези операции на генерал Грант бяха сложили край на войната. Бившият пълководец на Юга генерал Робърт Лий бил разквартируван тук по времето, когато все още служил в армията на САЩ. След края на войната във форта бил затворен президентът на Конфедерацията Джеферсън Дейвис. През 50-те години на XX в. тук бил създаден мемориален парк, носещ неговото име.

Много рядко бивш затворник бива удостоен с честта на името му да бъде кръстен парк, помисли си Пулър.

Самият форт, разположен в южния край на полуостров Вирджиния, бе контролирал плавателния канал между Хемптън Роудс и залива Чесапийк още от началото на XVII в. Седмоъгълната постройка бе най-голямото каменно укрепление, издигано някога в Съединените щати. Официално то бе кръстено Форт Монро едва през 1819 г. Задачата му по онова време била да попречи на евентуален противник да дебаркира, да се насочи по крайбрежието към Вашингтон и да опожари града, както британците през 1812 г.

От другата страна на канала имаше още едно укрепление — Форт Уул. Кръстосаният огън на двата форта установявал пълен контрол върху корабоплаването. Корабите, които се опитвали да се промъкнат през канала, не можели да плават от далечната му страна с надеждата да избегнат обстрела от бреговата артилерия.

Всичко това вече нямаше значение. Форт Монро не бе изстрелял нито един снаряд през последните двеста години и никога не бе падал във вражески ръце. И никога нямаше да падне, освен ако не се случеше почти невъзможното и не се появеше нов враг.

Или ако в Америка не започне нова гражданска война.

Предвид сегашната политическа ситуация този вариант се струваше на Пулър много по-вероятен в сравнение например със севернокорейски десант по бреговете на Вирджиния.

След затварянето на военната база щатът бе получил обратно голяма част от земите, използвани от военните. Повечето жилища бяха продадени или отдадени под наем, докато сделките за търговски площи се сключваха много по-трудно.

Пулър подкара по крайбрежния път, който водеше към главния вход на форта. Мина покрай кораби със странни имена като „Саси Сара“, които ръждясваха във водата. Откри място за паркиране близо до внушителния хотел „Чеймбърлин“, превърнат в комплекс за възрастни хора, и продължи пеша. Извади от сака си фотоапарат, който използваше за заснемане на местопрестъпления, и го окачи на врата си.

Слънцето бе изгряло и соленият въздух изпълваше ноздрите му. Подмина къщите покрай брега. Най-голямата от тях навремето бе за генерала с четири звезди на пагона. В по-малките около нея бяха настанени генералите е две и три звезди.

Улицата бе потънала в тишина. От двете й страни се издигаха дървета, а просторните двуетажни тухлени постройки имаха веранди, които минаваха по цялата дължина на фасадите им.

Пулър откри адреса, който търсеше. Къщата се намираше точно на ъгъла. Имаше голям заден двор, а тревата бе грижливо окосена. Изглеждаше добре поддържана, но в нея сякаш не живееше никой. Пулър я заобиколи и влезе в задния двор. Застана по средата му и се върна назад в спомените си.

Беше тук и си играеше. С бейзболна топка и ръкавица. Брат му бе някъде другаде. Вероятно четеше книга в библиотеката. Баща му отсъстваше, както обикновено. Затова Пулър си играеше сам. Той прекарваше доста време сам. Брат му се бе оказал твърде развит за годините си в интелектуално отношение. Предпочиташе да чете и да мисли, вместо да хвърля топка.

Пулър се обърна и погледна прозореца в средата на задната фасада. Там се намираше банята на родителите му. Там бе видял лицето на майка си. Спомни си как тя му се усмихна. С кърпа, увита около главата й, и доволно изражение на лицето. Наистина ли изпитваше задоволство?

Къде бе отишла онази вечер, когато бе смятала, че съпругът й няма да се прибере? Отговорът го прониза като удар с нож. При друг мъж?

Засне с фотоапарата всичко, което виждаше. Тъкмо приключи, когато някой извика:

— Ей?

Пулър се обърна и видя някакъв човек в далечния ъгъл на двора. Ядоса се на себе си, че му е позволил да се приближи толкова, без да го усети.

Мъжът бе висок около метър и седемдесет и пет. Наближаваше осемдесетте, изглеждаше леко наедрял, но в прилична форма. Косата му бе побеляла и започваше да оредява на темето, но мустаците му бяха прошарени. Бе облечен с бежов панталон и зелено армейско яке.

Пулър пристъпи към него и едва тогава го позна.

— Господин Демирджиян?

Стан Демирджиян направи крачка напред, но изражението му не подсказваше, че го е познал. Миг по-късно възкликна:

— Боже мой! Да не си някое от момчетата на Пулър?

— Джон.

Двамата се ръкуваха.

— Приличаш на баща си — каза Демирджиян. — Но си още по-висок.

— А вие изглеждате все така готов за битка.

Възрастният мъж се засмя.

— Да бе, да. — После се сепна и доби сериозно изражение. — Предполагам, че са ти казали.

— Затова съм тук.

— Разбирам. Отбих се тази сутрин, за да огледам стария квартал. Никога не съм предполагал, че ще затворят Форт Монро. Не и предвид историята му и всичко останало. Капитан Джон Смит, прочутият изследовател, основал първата английска колония в Новия свят, е хвърлил котва тук. Пак тук са пристигнали първите роби, които холандците разменили за провизии, от които се нуждаели.

— Но дори Министерството на отбраната е принудено да върви в крак с времето и да пести пари — изтъкна Пулър.

— Да. Живеехме тук в служебна квартира. Мина цяла година, преди да я получим.

— Така беше.

Демирджиян продължи със замечтано изражение, сякаш се бе върнал далече в миналото.

— В Монро живееха само най-важните клечки. Генералите с по една и две звезди на пагоните дори нямаха адютанти, както в другите военни бази. Вървяха сами по улиците. Тук служеха стотина полковници, докато на други места нямаше и една дузина.

— Да, Форт Монро беше много специален в това отношение.

— Но баща ти нямаше нужда от адютант. Оправяше се сам.

Двамата мъже се взираха неловко един в друг.

— Виж какво — каза Демирджиян, — искам от самото начало да знаеш, че не съм съгласен с Линда. Тя обаче настояваше. А в момента е…

— Знам за здравословното й състояние и много съжалявам. Пазя само хубави спомени от нея. Беше мила и добра.

— Много любезно от твоя страна, Джон. Линда беше страхотна съпруга, майка, баба. Но това я измъчваше.

— Кога започна да говори за майка ми и баща ми?

— Преди около три месеца. Ей така, изневиделица. Тъкмо я бяхме настанили в хоспис. Трябва да разбереш, Джон… — Демирджиян замълча, после каза: — Чух, че и ти си в армията.

— Старши военен следовател, Седемстотин и първи отряд на Военната полиция в Куонтико.

— Елитно поделение — отбеляза Демирджиян. — Подборът е много стриктен.

— Да, сър.

Старецът махна с ръка.

— Никога не са ме наричали така дори когато носех униформа, защото не бях офицер. Не заслужавам подобно обръщение и сега, като пенсионер.

— Бяхте страхотен старши сержант. Баща ми често го повтаряше. А както много добре знаете, на него трудно можеше да му се угоди.

Демирджиян се огледа.

— Помня, когато идвахте на барбекю в задния двор. Двамата с брат ти тичахте и си играехте на войници. Беше в кръвта ви.

— А вие бяхте добър приятел на татко. И на нас.

— Бих минал през огън заради баща ти, Джон. По дяволите, аз наистина минах през огън заради него. През картечен огън, през артилерийски огън, дори през напалм, хвърлен от собствените ни пилоти. Във Виетнам подобни неща се случваха по пет пъти на ден. И всеки път баща ти беше до мен. Вече беше подполковник. Не се налагаше да се сражава рамо до рамо с войниците. — Стан Демирджиян потри брадичката си и продължи: — Когато стана генерал-майор, го назначиха за командир на Сто и първа дивизия. По мое скромно мнение беше най-добрият командир, който „Орлите“ са имали някога. После му дадоха още една звезда и му повериха цял корпус.

— Страхотна кариера — съгласи се Пулър.

Чувстваше се малко неловко, тъй като нямаше представа къде ще го отведе това пътуване из миналото на баща му.

Демирджиян заби поглед във върховете на обувките си и остана така няколко секунди. После призна:

— Нямам представа как й влезе тая муха в главата. Преди около месец ми каза, че иска да съобщи на властите. Едва не получих инфаркт, като ми призна какво е намислила. Умолявах я да се откаже. След трийсет години? Кой ще помни каквото и да било? Ами баща ти и състоянието, в което се намира? Не може да каже нито една дума в своя защита.

— Откъде знаете?

Демирджиян зарея поглед над главата на Пулър и изражението му се промени.

— Отидох му на свиждане преди години. Не беше същият човек, но си ме спомни. Спомни си част от доброто старо време.

— Да, тогава още имаше моменти на просветление. Вече не.

Демирджиян поклати глава.

— Аз съм корав човек, но напуснах болницата просълзен. Да видя баща ти в това състояние…

Пулър не каза нищо. Остави стареца да изтрие навлажнените си очи и да продължи.

— Линда обаче не мирясваше. Не направех ли каквото искаше, щеше да намери някой друг. Дори ми го каза. Реших, че по-добре да съм аз… аз да забия ножа в гърба му, така да се каже. — Вдигна глава и погледна Пулър. — Показаха ли ти писмото?

— Да.

— Е, смекчих тона му, и то доста. Не се съмнявам, че въпреки това пак си останал шокиран от съдържанието му, но нейните думи, трябва да призная, бяха доста по-остри от моите. Имах чувството, че я предавам по този начин.

— Всички се чувстваме неудобно в подобна ситуация, господин Демирджиян. Това се отнася с най-голяма сила за вас. Не бих искал да бъда на ваше място.

— Не бива да вярваш дори за секунда, че споделям мнението на Линда, защото това не е така. Но тя е на смъртно легло, Джон, и това беше много важно за нея. Не съм имал намерение да търся скелети в гардероба на баща ти. Той е последният човек на Земята, на когото бих искал да навредя. Но както ти казах, ако не го бях направил, Линда щеше да намери друг.

— Разбирам — кимна Пулър и обмисли внимателно следващите си думи. — Смятате ли, че мога да поговоря с нея?

— Очаквах да ми зададеш този въпрос.

— Не искам, ако това ще я разстрои. Казвам го съвсем искрено…

— Не мисля, че нещо може да я разстрои. Тя е силна жена. Аз воювах, но тя отгледа седем деца със скромна сержантска заплата, и то съвсем сама, защото аз все отсъствах. Местихме се четиринайсет пъти, преди децата да пораснат. Чудя се кой от нас има по-силен характер.

— Значи мога да говоря с нея?

— Мен ако питаш, тя започна всичко това. И трябва да стигнем до дъното на тази история. Става въпрос за баща ти все пак. Ти също имаш някакви права…

— Благодаря.

— Ще уредя въпроса. Можеш да минеш по-късно. Напоследък тя спи до късно. Остави ми телефона си и ще ти позвъня.

Докато двамата вървяха към колите си, Демирджиян каза:

— Ще поздравиш ли баща си от мен, когато го видиш следващия път?

— Непременно.

— Той не знае за това, нали?

— Не. Не съм сигурен дали изобщо ще е в състояние да разбере какво става.

— Може би така е по-добре.

— Може би — съгласи се Пулър.

— Не се съмнявам, че разследването ще оправдае баща ти напълно.

Пулър се качи в колата си с мисълта, че не изпитва същата увереност като стария войник.