Ничия земя

76

Церемонията се състоя в стаята на Пулър-старши във военната болница. Присъстваха високопоставени военни, включително министърът на отбраната и председателят на Съвета на обединените началник-щабове. Церемонията по връчването на почетната четвърта звезда се ръководеше от генерал Колман.

В първия момент Пулър-старши като че ли не разбираше какво се случва, но когато Колман прошепна нещо в ухото му и му показа звездата, той сякаш осъзна значимостта на събитието.

Щом церемонията приключи и всички си тръгнаха, Пулър-старши даде знак на синовете си да свалят мундира му. Когато му помогнаха да го съблече, той почука с пръст по касетофона, оставен на нощното му шкафче. Робърт веднага го включи и Пулър-старши седна на леглото си с лице към касетофона, затвори очи и се усмихна, заслушан в гласа на жена си, която пееше.

Джон и Робърт го оставиха така и си тръгнаха.

— Не мисля, че четвъртата звезда означава за него толкова, колкото гласът й — отбеляза Робърт.

— Ни най-малко — отвърна Пулър разсеяно.

Робърт забеляза това и попита:

— Какво има?

— Колман каза, че татко се е противопоставил на плановете на Джерико. Смяташ ли, че я е подозирал за изчезването на мама?

— Ако дори за миг му бе минало през ума, че Джерико е замесена, щеше да отиде и лично да я застреля.

— Прав си.

— Какво ще стане с изследванията, които се провеждат в Блок Кю?

— Ще продължат. Компанията трябва да изпълни договора, който е сключила с правителството.

— Ан Шепард описа някои от проектите, по които работят там. Течна броня, някаква електрическа джаджа, която кара войниците да мислят по-бързо на бойното поле. Струва ми се, че сред тях има полезни неща.

— Така е, но според мен е по-добре да изхарчим тези пари за образование и изхранване на децата.

— Прав си.

— И мога да ти гарантирам, че все някъде във военнопромишления комплекс се работи върху проекти, които някой ден ще създадат милиони супервойници като Пол Роджърс, които да се сражават вместо нас. Това ще е краят на човешката раса.

— Затова обичам да си говоря с теб, Боби. Винаги ми действаш толкова оптимистично.

Когато Пулър се прибра в апартамента си, Вероника Нокс го чакаше отвън.

— Чух за четвъртата звезда — каза тя. — Намирам идеята за чудесна!

— Истината е, че той се зарадва повече на гласа на майка ми, отколкото на четвъртата звезда.

Тя го погледна озадачено и той й обясни.

— Мисля, че това е най-романтичното нещо, което съм чувала някога.

Пулър я погледна изненадан.

— Романтично? Не мислех, че знаеш какво означава тази дума, Нокс.

— Очевидно не знаеш много неща за мен.

Той я покани в апартамента, след което пусна котарака си да се поразходи. Двамата седнаха край малката кухненска маса.

— Казват, че Джерико се е самоубила. Но Боби успял да надзърне в доклада от аутопсията. Гръбначният й стълб бил счупен. Има и още нещо.

— Какво?

— В стомаха й открили пръстен.

— Наистина ли? Пръстен?

— От вътрешната му страна бил гравиран надпис. „За всеобщото благо“. Имало и инициали. „К. Д.“ Клеър Джерико. — Той я погледна. — Роджърс носеше пръстен.

— Спомням си го — кимна Нокс.

— Не мога да разбера откъде е научил адреса на Джерико. Това е класифицирана информация. Дори Боби не успя да го открие.

— Роджърс е доста находчив човек. Предполагам, че е намерил начин. Но какво значение има това сега? — Преди Пулър да успее да каже нещо, тя добави: — Да сменим темата.

И извади плик от джоба си. Пулър погледна първо плика, после Нокс.

— Не ми казвай, че това са два самолетни билета до Рим.

— Няма, защото не са. Но са два билета за бейзболен мач на „Натс“. Освен това черпя хотдог и бира.

Пулър се усмихна.

— Започваме от дребните неща?

— Мисля, че така е най-добре предвид това, с което се занимаваме — каза тя, наведе се над масата и го целуна.

— Това означава ли да нямаме повече тайни?

— Може ли някой да обещае подобно нещо, Пулър?

Той помълча и отвърна:

— Предполагам, че не.

Разходиха се из квартала, хванати за ръце. Когато Нокс го погледна, видя, че се е замислил дълбоко.

— Какво има? — попита го тя.

— Чудя се къде ли е Роджърс.

— Където и да е, пожелавам му по-добър живот от този, който е водил досега.

Колата спря пред една дървена хижа в края на черния път. От нея слезе жена, която се запъти към вратата. Но тя се отвори, преди жената да стигне до нея.

Сюзан Дейвис погледна Пол Роджърс. Той беше блед, отслабнал и разтриваше тила си.

— Готов ли си? — попита го тя.

— А ти сигурна ли си? — отвърна Роджърс.

— Попиташ ли ме още веднъж, ще те прострелям в топките. И не ме интересува, че не изпитваш болка, защото това ще ти причини силна болка в психологическо отношение.

Двамата се отправиха към колата й.

— Накъде? — попита Роджърс.

— Искам да карам нанякъде, докато се уморя или ми омръзне.

— Звучи добре.

— Изненадана съм, че те пуснаха на свобода.

Роджърс докосна онова място на главата си.

— Извадиха го… извадиха импланта. Това ме промени. Сега съм… по-добре.

Той измъкна шишенце с хапчета от джоба си, лапна няколко и ги преглътна със слюнката си. Сюзан го погледна и попита:

— Откъде взе това?

— От приятели. Високопоставени приятели.

— И те ти помагат?

— Да. Освен че получиха импланта, взеха и цялата документация от изследванията на Джерико и разгадаха част от процесите, протекли в мен. Смятат, че има начин да променят нещата. Но засега хапчетата помагат състоянието ми да не се влоши.

Сюзан бръкна в чантата си и извади прозрачно найлоново пликче.

— Какво е това?

— Първокачествена трева.

— Откъде я взе?

— От приятели. Не толкова високопоставени като твоите.

Излязоха на магистралата, където Сюзан увеличи скоростта. Облегна се на седалката и погледна Роджърс.

— Как се почувства?

— Кога?

— При Джерико.

Роджърс зарея поглед през прозореца към нощното небе.

— Честно казано, усещането не беше приятно — каза той с напрегнат глас. — Чудя се какво ли говори това за мен?

Сюзан се пресегна и взе ръката му в своята.

— Мисля, че това е позитивен сигнал, Пол.

Той я погледна и каза:

— Няма да е лесно, Сюзан. Можеш да се откажеш по всяко време.

— Помниш ли, като споменах, че баща ми, който беше наркоман, умря в затвора, а майка ми пушеше крек?

— Да, но не мисля, че каза истината.

— Така е, излъгах. Останах и с двамата до самия им край. Мисля, че ще се справя и с теб.

Роджърс погледна отново през прозореца.

— Може би ще си намеря работа… някъде…

— Може и аз да направя същото. И тогава ще си наемем апартамент. За да започнем… нали се сещаш, нормален живот.

— Това ли искаш? — погледна я той.

— Защо не? — Сюзан стисна здраво волана. — Всички заслужават да имат нормален живот.

— Няма да е луксозен като при Балард.

— Всичко там беше лъжа и измама. Предпочитам реалността.

— Така и не ти благодарих, че ми спаси живота. Майърс се беше прицелила в мен.

— Веднъж ти обърнах гръб, но няма да се повтори.

— За какво говориш? — попита Роджърс.

— Когато лежеше на онази носилка, целият овързан. Просто си излязох и те оставих сам-самичък.

— Какво можеше да направиш?

— Трябваше да опитам нещо, а не да ти обърна гръб. — Сюзан го погледна и добави: — Съжалявам.

Роджърс вдигна рамене.

— Беше с мен накрая. Това е най-важното.

— Оттук нататък ще бъда винаги до теб, Пол. Винаги.

— И защо?

— Защото си приличаме, и то много.

— Откъде го измисли?

— И двамата носим следите от своите травми. Но притежаваме потенциал.

— И аз ще бъда до теб.

— Никога не съм се съмнявала. Ти просто си… програмиран така.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

Продължиха напред по магистралата.

Към някое ново място, далече от тук.