Ничия земя

61

На следващата сутрин Пулър отвори бавно очи. Беше спал с дрехите си. Изправи се в леглото и погледна през прозореца на мотелската стая към покрайнините на Уилямсбърг.

Слънцето вече се бе показало на хоризонта. Ярките му лъчи го заслепиха и той извърна глава. Чу течаща вода, стана и се огледа.

Нокс бе под душа. Бяха решили да вземат една стая. Заедно се чувстваха в по-голяма безопасност.

Тя излезе от банята. Бе събула джинсите си, а тениската й бе прекалено къса, за да скрие бедрата й.

— Как е ръката ти? — попита Пулър.

— Добре — отвърна мрачно Нокс.

— Не си ли в настроение? Снощи се отървахме на косъм.

Тя не отговори.

Предишната вечер не бяха разговаряли. Нокс очевидно бе прекалено ядосана, а Пулър не можеше да намери подходящите думи, с които сега да подхване продуктивен разговор. Реши да опита отново с една универсална реплика.

— Съжалявам — каза той. Помълча и добави: — Боях се, че ако ти кажа какво смятам да направим, може да се уплашиш и да не ме последваш. В такъв случай и двамата щяхме да загинем.

Нокс седна на ръба на леглото и го погледна.

— Следващия път ми имай повече вяра — каза тя с помирителен тон.

— Обещавам.

Тя се примъкна до него и положи глава на възглавницата. Затвори очи и сбърчи чело, докато разтриваше пострадалата си ръка.

— Опитаха се да убият първо Шепард, а после и нас. Подмамиха ни право в капана.

— Което ми подсказва, че сме близо до истината, а това ги притеснява — каза той.

— Кои бяха онези типове?

— Наемници, предполагам. Има ги в изобилие и услугите им не струват скъпо. Нищо чудно да са ги довели от чужбина. Дори да ги спипаме, няма да ни кажат нищо. Получили са парите си в офшорна сметка с трансакция, която не може да бъде проследена. Безброй пъти съм се сблъсквал с подобен проблем.

— Това е така, но когато действат в Близкия изток. А тук? Да ги наемеш, да ги докараш в страната, да им поръчаш да убият човек, работил за Министерството на отбраната?

Пулър я погледна.

— Не забравяй, че едни хора дойдоха тук, за да забият самолети в няколко сгради. Затова смятам, че всичко е възможно.

— Прав си — въздъхна Нокс.

— Трябва да открием Пол. И да стигнем до Джерико.

— Нямаме представа къде е той и не разполагаме с нищо срещу Джерико.

Телефонът на Пулър иззвъня, преди той да успее да й отговори. Обаждаше се брат му. Пулър включи на високоговорител, за да може и Нокс да слуша разговора. Разказа на брат си за премеждието им предишната вечер. Робърт го изслуша мълчаливо. Обмисли чутото в продължение на няколко секунди и каза:

— Навлизаме в критична фаза, Джон.

— Да, така е. Само не знам на финала ние ли ще бъдем в критично положение или те.

— Човекът, когото си видял с Хелън Майърс, е Антон Шарпантие.

— Шпионин ли е?

— Не, бизнесмен. Зад гърба му не стоят мощни играчи… е, по моя преценка все пак. Но има дялове в няколко мултинационални компании и контакти с чужди правителства, не всички от които са наши съюзници.

— Шепард ни каза, че част от разработките на „Аталанта“ могат да постигнат огромен комерсиален успех. Говорим за милиарди долари.

— Така е. Това са милиарди, които „Аталанта“ не може да изкара. Няма право.

— Според Шепард всичко зависи от това кой притежава патентите.

— Абсолютно вярно. В конкретния случай всички патенти се държат от Крис Балард.

— От Балард? — смая се Пулър. — Но той е пенсионер!

— Въпреки това патентите са негова собственост и това положение ще се запази в близките години. Те са издадени лично на негово име, като физическо лице, в качеството му на изобретател. Съмнявам се обаче, че той е автор на всички изобретения, но адвокатите му са представили нещата така, че патентите да бъдат негови. Нищо чудно всички служители в компанията да са подписвали споразумение за отказ от интелектуална собственост в негова полза. Това е обичайна практика.

— Откъде знаеш, че Балард държи патентите, Боби? — попита Нокс.

— След като разбрах какво има на онези снимки, проверих в Патентната служба.

— Но как ти хрумна да го направиш? — продължи с въпросите тя.

— Защото зад всичко това трябва да стои някакъв мотив. В деветдесет на сто от случаите става въпрос за финансово облагодетелстване. И както вече сами знаете, комерсиалното приложение на патентите, притежавани от Балард, може да донесе милиарди.

— А има ли право на това? — попита Пулър.

— Да. Аталанта Груп е ангажирана със задачата да създаде конкретни технологии, които армията да използва. Балард им е предоставил лиценз, благодарение на който използват патентите му.

— Добре, а той използва ли ги комерсиално? — настоя Пулър.

— Не разполагаме с подобна информация. Както сам каза, пенсионер е.

— Но е собственик на компанията — обади се Нокс. — Това, че е пенсионер, не означава, че не може да намери приложение на собствените си патенти. Защо да не го направи, ако те наистина са толкова ценни?

— Нямам представа. Не открих нищо, което да подсказва, че компанията на Балард действа в тази насока. Възможно е да ползва подизпълнител, но не ми се вярва.

— Хелън Майърс предава тези технологии на Шарпантие. А Майърс ги получава от Куентин, който работи в Аталанта Груп. Същата компания, в която работи и Джерико. Тя ни каза, че той всъщност е шефът.

— Не вярвайте на нито една нейна дума — каза Робърт. — Мисля, че Джерико никога не е имала друг шеф освен самата себе си.

— Откъде Куентин получава тази информация и защо я предава на Шарпантие? — попита Нокс.

— Не знам — призна Робърт. — Но трябва да разберем. Проблемът вече засяга националната сигурност, Джон.

— Можеш ли да накараш твоите хора да се заемат със случая?

— Съмнявам се. Дори това, което ти ми показа, не е достатъчно, за да повикам кавалерията. Трябва да действаме внимателно и не бива да забравяме, че французите са сред най-верните ни съюзници.

— Съмнявам се, че зад това стои френското правителство, Боби. По-скоро някоя корпорация. А обстоятелството, че Шарпантие е френски гражданин, не означава, че не продава информацията на руснаците или китайците. Сам каза, че проблемът засяга националната сигурност. Освен това Шарпантие е замесен с хора, които не са наши съюзници.

— Няма значение. Пак трябва да подходим извънредно предпазливо.

— Не разбирам защо — възрази Пулър.

— Защото не знаем докъде се простира тази мрежа. Или колко високо стига корупцията. Подобни схеми не могат да съществуват ей така, във вакуум. Имаше едно разследване за корупция, в което бяха замесени малайзийски бизнесмен и командването на Седми флот. Ставаше въпрос за двайсетина офицери, сред които десет адмирали. Подозирахме нещо нередно, но тези хора се ползваха с такава подкрепа, че всичките ни опити да се намесим се проваляха. В един момент обаче нещата излязоха извън контрол и схемата рухна. Възможно е да сме изправени пред аналогична ситуация. Затова не бива да бием тревога и да предупредим замесените да прикрият следите си.

— Ами опитът за убийство на Шепард? Нападението срещу нас, при което едва не загинахме? Това не е ли достатъчно?

— Можеш ли да докажеш връзката между тези събития, Джон?

Пулър въздъхна отчаяно.

— Какво ще правим сега?

— Някакви следи, които да ви отведат при Пол?

— Не. Но той отчаяно се стреми да пипне Джерико. Затова можем да потърсим нея с надеждата той да се появи. Знам, че тя прекарва част от времето си в имението на Балард в Северна Каролина. Очевидно са доста близки.

— Мога да проверя дали Куентин притежава някакви имоти — предложи Нокс.

— А аз ще проверя Хелън Майърс — каза Пулър. — Тя е затънала до гуша в тази бъркотия. Да видим дали ще открием къде са сега.

— Звучи добре — отвърна брат му и затвори.

Пулър погледна Нокс, която сега се занимаваше с телефона си, и попита:

— Имаш ли достъп до база данни, която може да ни помогне?

— Правя каквото мога.

Той й подхвърли скъсаните джинси. Тя се изправи и ги обу. Пулър проследи с поглед как краката й се плъзгат в крачолите. Нокс спря с джинси, вдигнати до средата на бедрата й, и го погледна.

— Какво?

— Нищо.

Пулър се обърна бързо и взе сака си.

Отправиха се към „Камуфлаж“.

— Никого няма да заварим толкова рано — каза Нокс, докато вървяха по улицата към бара.

— Не ме интересува. Ще вляза и ще огледам.

Когато наближиха входа, видяха, че вътре свети. Пулър почука и няколко секунди по-късно млад мъж отвори вратата.

— С какво мога да ви помогна?

Пулър показа значката си.

— Бях тук в нощта на стрелбата. Мисля, че тогава вие работехте на бара.

— Точно така. Спомням си ви…

— Какво правите тук толкова рано?

— Госпожа Майърс ме помоли да дойда, щом полицията разреши да отворим бара. Просто проверявам едно друго, почиствам…

— Възнамерявате да отворите? — попита Нокс.

— Това зависи от госпожа Майърс.

— Като стана въпрос за нея, имате ли представа къде може да е?

Мъжът поклати глава.

— Тя има къща в града, но знам, че не е там. Минах покрай дома й на път за насам. Беше тъмно, колата й я нямаше.

— А има ли друга къща?

— Има крайбрежна вила в Северна Каролина. Може да е там. Само на два часа път от тук е…

— Имате ли адреса?

— Да, но не мисля, че имам право да го давам.

Пулър вдигна служебната си карта.

— Тук пише: Армия на Съединените щати. Ние сме добрите. А тя може да е в опасност. Смятаме, че е била мишената на нападателите.

— О, господи! Наистина ли?

— Да. Адресът, ако обичате.

Минута по-късно Пулър и Нокс напуснаха „Камуфлаж“ с лист хартия, на който бе написан адресът на вилата на Майърс. Качиха се в колата и потеглиха.

Нокс се взираше в телефона си. Натисна няколко клавиша и въведе адреса.

— Барманът беше прав. На два часа път от тук е. Има и още нещо.

— Какво?

— От там до имението на Балард са само трийсет минути.

— Интересно. Едва ли е случайно.

— Подозираш, че Майърс работи с Балард? — попита Нокс.

— Защо му е на Балард да краде собствените си тайни и да ги предава на Шарпантие?

— По дяволите! Този случай е толкова объркан.

— И става все по-объркан.