Ничия земя

6

Пулър седеше на стола и се взираше в баща си, който продължаваше да спи. Полковник Шор и агент Хъл си бяха отишли, но не за дълго. Беше късно вечерта и болницата за ветерани бе потънала в тишина.

В началото, когато баща му постъпи тук, моментите, в които мисълта му се проясняваше, настъпваха доста често. Но не достатъчно често, за да му позволят да живее сам. Спокойно би могъл да подпали дома си или дори да го вдигне във въздуха, като постави консерва в микровълновата или запали газовия котлон, за да стопли кухнята си.

В онези далечни дни Пулър бе играл с баща си една необичайна игра. Бе приел ролята на негов заместник-командир. Явяваше се по служба и изпълняваше командите на баща си. Чувстваше се като последен глупак, но лекарите го уверяваха, че този театър ще улесни прехода на баща му към следващия стадий на болестта.

Сега не бе необходимо да се прави на глупак. Баща му бе стигнал до въпросния следващ стадий. И лекарите твърдяха, че от него няма връщане назад.

Тъжно бъдеще очакваше генерала с три звезди на пагоните, който трябваше да получи четвърта в комплект с Медала на честта. Но политически съображения бяха осуетили получаването на четвъртата звезда и награждаването с най-високото военно отличие.

Въпреки това Джон Пулър-старши си оставаше легенда в армията. Навремето бе капитан на баскетболния отбор на „Уест Пойнт“ Така и не спечелиха шампионата в годините, когато той бе играл, но всеки отбор, срещу който се бяха изправяли, бе напускал терена с усещането, че е загубил битката. Защото за Пулър-старши всеки сблъсък — независимо дали се извършваше на бойното поле или на баскетболното игрище — бе битка. Противниците му разбираха какво означава думата „война“ едва когато се изправеха срещу него.

Бе постъпил в „Уест Пойнт“ след края на Корейската война, изпълнен със съжаление, че тя е завършила прекалено скоро и той не е получил възможност да вземе участие в нея.

Като полеви командир във Виетнам не бе изгубил нито едно сражение. Неговата част, 101-ва въздушнопреносима дивизия, известна като „Крещящите орли“, се състоеше от десет батальона десантна лека пехота, половин дузина артилерийски батальони, подкрепени от три батальона авиация с щурмови и транспортни самолети. Дивизията пристигна във Виетнам през 1967 г. и с бой си проправи път през Централните планини. Сред най-прочутите й сражения бе битката за кота 937, хълм, по-известен като Хамбургер Хил. Пулър-старши се бе озовал на най-горещия участък от фронтовата линия и бе повел полка си през възможно най-трудния терен срещу добре окопан противник. Бе получил две рани, но не бе напуснал бойното поле дори за миг. Докато лекарят го шиеше, той крещеше заповеди по радиостанцията и обясняваше на войниците си как да проведат следващото сражение.

Във Виетнам Пулър-старши бе постигнал всичко, което изискваше от него командването, дори го бе надминал. Превземеше ли вражеска позиция, никога не отстъпваше от нея. Бе убивал и сам едва не бе загинал, при това няколко пъти, включително от собствените си пилоти, чиито бомби бяха паднали в опасна близост до него. Не правеше компромиси за нищо, не очакваше и на него да правят компромиси, а от хората си изискваше винаги да дават всичко от себе си.

Сто и първа дивизия бе напуснала последна Виетнам, след като бе дала в жертва двайсет хиляди убити и ранени. Два пъти повече от загубите на дивизията през Втората световна война. Седемнайсет бойци от 101-ва дивизия бяха наградени с Медала на честта. Мнозина смятаха, че Пулър-старши би трябвало да бъде осемнайсетият, включително всички, служили под негово командване. Но той така и не получи това отличие.

Въпреки това напредваше бързо в кариерата и получаваше чин след чин. Като генерал-майор бе поел командването на цялата 101-ва дивизия. Бе оставил толкова дълбока следа в тази легендарна бойна част, че тя бе издържала изпитанието на времето. Бе получил третата си звезда и пагоните на генерал-лейтенант малко преди шейсетия си рожден ден.

Помнеха го като любимец на войниците. Грижеше се за хората си, но поставяше пред тях същите високи изисквания, каквито поставяше и пред себе си. Същите високи изисквания, каквито поставяше и пред синовете си.

Хората му го обичаха, но и се страхуваха от него. Замислеше ли се, Пулър-младши стигаше до извода, че страхът бе повече от любовта. Може би това се отнасяше не само за мъжете, служили под командването на баща му, но и за него и Боби.

Сега генералът спеше в леглото си в болницата за ветерани. Неговият свят на команди и устави бе изчезнал, сферата му на влияние се бе стопила, а времето му на тази земя бързо намаляваше.

Пулър се замисли върху нещо, което дълбоко го тревожеше. Върху думите на брат си, които бяха прозвучали също толкова невероятно, колкото и онова, което Хъл и Шор му бяха казали.

Възможно ли беше да е забравил какво точно се бе случило в последния ден, когато бе видял майка си? Спомняше си, че тя бе стояла на прозореца. Около главата й бе увита кърпа. После се бе отдръпнала от прозореца.

Сега обаче Боби твърдеше, че тримата са вечеряли заедно. И че майка му е излязла. Че дъщерята на съседите е дошла да ги наглежда. Пулър не си спомняше нищо от това. Спомняше си само, че се събуди на следващата сутрин и майка му я нямаше. Спомняше си появата на Военната полиция. А после и появата на баща си, който нахлу в дома им във Форт Монро и се разкрещя на всеки, който му се изпречи на пътя.

Нима баща му бе излъгал полицаите?

Пулър впери поглед в спящия мъж.

Защо го беше направил? Дали защото наистина бе убил съпругата си? Това бе немислимо!

И все пак Пулър бе работил достатъчно дълго в ОКР, за да разбере, че хората са способни на почти всичко.

Върна се в спомените си към ранните години със своите родители. Вярно, двамата бяха водили спорове, но в рамките на нормалното. Баща му се отнасяше далеч по-строго със синовете си, отколкото със съпругата си. Освен това Жаклин Пулър, която всички наричаха просто Джаки, притежаваше достатъчно твърд характер. Можеше да се каже, че Пулър-старши си бе намерил майстора. Той отсъстваше продължително и върнеше ли се у дома, правеше опити да промени правилата, които Джаки бе определила и наложила с много мисъл и такт. Като командир на хора, които водеше на бойното поле, Пулър-старши очевидно бе решил, че е достатъчно квалифициран да командва всички около себе си. Съпругата му не беше на това мнение и отказваше да отстъпи. Затова двамата бяха водили спорове, бяха изричали гневни думи… Но нима това не се случваше с всички бракове?

Пулър не бе сигурен, тъй като никога не се бе женил. Но бе провеждал множество разследвания, в които бяха замесени семейни двойки. Печалната истина гласеше, че в не едно и две от тези разследвания единият съпруг бе убил другия.

Пулър излезе и отиде при колата си. Седна зад волана и набра един номер.

— Шайрин?

— Пулър! Какво става?

Шайрин Кърк бе бивша служителка на Военния съд, адвокатка, която защитаваше хора в униформа. Неотдавна бе напуснала армията и бе започнала частна практика в северната част на Вирджиния. Носеше й се славата на труден противник, който не жали усилия, за да спечели делото. Точно от такъв човек се нуждаеше Пулър.

— Трябва ми адвокат.

— Ясно. Значи положението не е никак добро.

— Не, става въпрос за баща ми.

— Мислех, че той е в болница с диагноза алцхаймер.

— Всъщност деменция, но да, в болница е.

— Ако е нарушил закона, мисля, че разполагаме с достатъчно основания да пледираме невменяемост.

— Не става въпрос за нещо, което е направил сега, а за една история отпреди трийсет години, когато още беше в армията.

— Добре, какво се е случило?

Пулър й разказа за посещението на Шор и Хъл, както и за писмото, което Линда Демирджиян бе изпратила в ОКР.

— Гадна история. Казваш, че искат да разпитат баща ти?

— Да.

— След като му е поставена диагноза деменция, присъствието на адвокат е задължително. Дори мога да оспоря правото им да го разпитват на базата на здравословното му състояние. Той може да изтърси какво ли не, а ние не искаме сам да утежни положението си.

— Така е.

— Мога да поема случая.

— Чудесно, Шайрин. Могат ли да му повдигнат обвинения, дори да е невменяем?

— Могат да обвинят когото си искат, Пулър. Съдът определя дали обвиняемият е невменяем или не. Дори да не е в състояние да вземе участие в съдебен процес, прокуратурата може да му повдигне обвинение, изчаквайки състоянието му да се подобри… ако това изобщо се случи. Което може да е по-лошо от изправяне пред съда.

— Какво имаш предвид?

— В съда баща ти ще получи възможност да се защити и да бъде оправдан.

Пулър кимна бавно.

— Иначе хората могат да допуснат, че е виновен и просто се измъква от правосъдието, като се оправдава с деменция.

— Именно. Понякога общественото мнение съди несравнимо по-строго от съдебните заседатели. Как се казва агентът от ОКР, който работи по случая?

— Тед Хъл, Дванайсети отряд на Военната полиция.

Пулър чу как Шайрин си записва името.

— Ще се свържа с него и ще му каза, че представлявам баща ти. Трябва ти да подпишеш споразумението между нас, ако той не е в състояние да го направи. По някое време ще трябва да се срещна лично с него.

— Не съм сигурен, че ще има някаква полза.

— Въпреки това трябва да го направя. Не мога да представлявам някого, без да съм се срещнала с него.

— Добре, ще го уредя.

— Ти упълномощен ли си да го представляваш?

— Да. Откакто постъпи в болницата.

— Добре, това улеснява нещата. Ще изискам ОКР да ми предаде материалите от разследването, което са провели тогава. Би трябвало да са говорили с много хора. Аз ще получа показанията им, както и информация за уликите или хипотезите, които са обсъждали.

— Искам екземпляр от всичко.

— Защо?

— А ти как смяташ?

— Не бива да се захващаш с това.

— Да, чувал съм го и преди.

Следващите й думи го изненадаха.

— Преглеждал ли си досието по случая с изчезването на майка ти след постъпването си в ОКР? — попита Шайрин.

— Направих опит, но ми отказаха достъп. Оправдаха се с личната ми връзка със случая.

Пулър излъга току-що. Никога не бе правил опит да получи документите от разследването. Шайрин прекъсна мислите му.

— Какво смята брат ти?

— Подходът му е по-аналитичен от моя.

— Означава ли това, че не изключва категорично вероятността баща ви да е виновен?

Пулър не отговори.

— Трябва да попълниш няколко формуляра, за да мога да продължа — каза тя. — Ще ти ги изпратя на имейла, а ти ще ги подпишеш и ще ми ги върнеш по факса, става ли?

— Няма проблем.

Пулър затвори телефона и влезе в секретна армейска база данни. Въведе името Стан Демирджиян. Откри само един човек, тъй като фамилията не бе сред най-популярните. Демирджиян бе напуснал армията с чин старши сержант. Получаваше военна пенсия. Армията я изпращаше на посочения от него адрес. Стан Демирджиян живееше в околностите на Ричмънд, Вирджиния.

В спомените си Пулър извика образа на плешив мъж с широк гръден кош и грубовати маниери. Но кой сержант нямаше грубовати маниери? Задачата на сержантите беше да превърнат обикновени мъже и жени в машини за убиване, а не да се сприятеляват с тях.

Пулър не бе имал кой знае какви контакти с Демирджиян по времето, когато баща му носеше униформа. Сега като се замислеше, доста по-често бе виждал госпожа Демирджиян, отколкото съпруга й.

Домът на Демирджиян бе на два часа път от мястото, където Пулър се намираше в момента. Дали да не отидеше да поговори с него? Никой не му бе нареждал да не припарва до случая. Можеше да отиде и да поговори със Стан Демирджиян като цивилен, а не като агент на ОКР. Това го поставяше в неизгодно положение, но беше по-добре от нищо. Може би трябваше да отиде, преди някой да му е забранил.

Електронната му поща сигнализира пристигането на формулярите, които очакваха подписа му. Той потегли към офиса на ОКР в Куонтико, принтира формулярите, подписа ги и ги изпрати по факса на Шайрин. Юридическата битка вече можеше да започне.

Пулър се върна у дома, нахвърля най-необходимите неща в един сак, въоръжи се с двата си пистолета М11, взе чантата, в която имаше всичко най-необходимо за обработването на местопрестъпление, напълни купичките на котката си с храна и вода и подкара към магистралата.

Когато работеше по някой случай, Пулър винаги си съставяше план как да подходи към един или друг проблем. Този път нямаше представа какво, по дяволите, да прави.

Ами ако баща му беше виновен? Поклати глава.

Не мога да си го представя. И никога няма да мога.

Но Пулър знаеше, че ще приеме истината, каквато и да е тя.