Ничия земя

22

Роджърс паркира микробуса край Форт Монро и измина пеша останалата част от пътя. Беше нощ и наоколо не се виждаше жива душа. Порив на вятъра довя солен въздух откъм пролива. Далече навътре в Атлантическия океан проблясваха светлините на кораб. Беше прохладно, тихо и спокойно.

Но атмосферата можеше да се промени много бързо в зависимост от това как щяха да се развият плановете на Роджърс.

Той знаеше точно къде отива и искаше да стигне там бързо и незабелязано. Малцина можеха да се промъкват по-неусетно от него. Това умение му бе насаждано толкова дълго, че се бе превърнало в негова втора природа.

Сградата се издигаше право пред него. Блок Кю. По-рано бе минал покрай него. Не помръдна от мястото си, докато го наблюдаваше в продължение на един час.

Той забеляза, че частната охрана обхожда периметъра на всеки половин час. Един охранител тръгваше наляво, друг надясно и се срещаха отзад. Трети охранител оставаше до входната врата. Стандартна процедура при подобен обход. Напълно предсказуема. Това беше проблемът на стандартните процедури.

Щом тримата охранители се събраха за пореден път отпред, Роджърс пристъпи към действие. Часът беше четири и пет. Трябваха му десет секунди да преодолее задната ограда. Скочи безшумно на земята и се огледа, без да се изправя. Добра се на прибежки до задните врати. Долната им част бе метална, а горната — от армирано стъкло. Надзърна вътре и видя панела на алармената система. Светеше червен диод. Алармата бе включена. Никой не поставя алармена система и охранители на сграда, в която няма нищо важно.

Самата сграда бе осеметажна, вероятно най-високата тук, като се изключи хотел „Чеймбърлин“. По времето, когато бе строен фортът, земята била в изобилие, а асансьорите още не били изобретени. Затова армията бе издигнала ниски постройки.

Роджърс свали обувките и чорапите си, завърза връзките заедно и ги увеси на врата си. Откри издатина в тухлената стена, вкопчи се в нея и започна да се набира с невъобразима сила, за каквато дори най-добрите алпинисти на света можеха само да мечтаят. Пръстите на ръцете и краката му се забиваха във фугите между тухлите. Но в края на краищата кожата му там бе заменена със синтетична материя. Това бе причината полицията да не може да му снеме отпечатъци. На вид синтетиката по нищо не се отличаваше от човешката кожа, но бе много по-здрава и нямаше да се разкървави от плъзгането по хоросан и тухли.

Роджърс продължи нагоре. Не се катереше за пръв път по стените на тази сграда, макар навремето това да не бе част от обучението му. Беше го направил заради един бас. И го беше спечелил. Десет долара.

Добра се до върха, прехвърли се през корниза и се озова върху плоския покрив, покрит с чакъл. Тук бяха разположени мощните климатични системи, които поддържаха контролирана среда в сградата. И, разбира се, вратата за достъп до тях.

Роджърс се надяваше паметта да не му изневери, защото тази част от плана бе жизненоважна за успешното му изпълнение.

Стигна до вратата. Беше заключена отвътре с катинар. Едно дръпване и халките на катинара изскочиха.

Той пое дълбоко дъх и го задържа. Не се страхуваше. Отдавна не бе в състояние да изпита подобно чувство. Мислеше си как ще избяга, ако алармата се включи.

Охранители отпред. Аларма на покрива. Ще обезопасят периметъра. Колко време ще им отнеме? Ще се спусна до третия етаж, от там ще скоча на земята, ще се прехвърля през оградата и ще изчезна. Двайсет секунди трябва да ми стигнат. Натъкна ли се на охранител, той ще умре, не аз.

Роджърс отвори вратата. Зачака. Алармата не се включи.

Паметта не му бе изневерила. Не бяха свързали тази врата с охранителната система. Бяха решили, че никой не е в състояние да се изкачи по тухлената стена. И бяха сгрешили.

Той затвори вратата зад гърба си и заслиза по стълбите. Мозъкът му бе запечатал вътрешното разположение на сградата още преди трийсет години. Слезе на втория етаж и продължи по главния коридор. Огледа тавана за сензори за движение, но не откри нито един. Потърси и охранителни камери, но такива също нямаше. Явно бяха заложили на външната охрана.

Но това не беше всичко. Липсата на камери вътре означаваше, че който и да ръководеше това място, не искаше никой да записва онова, което се правеше тук. В това отношение нищо не се бе променило от времето, когато Роджърс пребиваваше тук. Защото онова, което се случваше в тази сграда, не беше никак хубаво. Нито законно.

Той продължи по главния коридор и видя, че мястото е претърпяло ремонт. Старите дървени врати с горна част от матирано стъкло и гравирани върху него имена на отдели бяха заменени от модерни плъзгащи се врати от стъкло. Достъпът до помещенията се осъществяваше с помощта на електронни карти.

Роджърс не можеше да влезе в нито една от тези стаи, тъй като не разполагаше с карта. Дори да се опиташе, щеше да задейства алармата. Стъклото обаче имаше един недостатък: Роджърс можеше да вижда през него. В едно от помещенията забеляза компютърни терминали и електронно оборудване.

В друга стая видя сложна метална рамка. Като че ли бе монтирана върху нещо… или някого.

В трета зърна шлем с вградени очила.

В следващата имаше картечница на метална платформа със седалка. До картечницата бе оставен шлем, който покриваше очите. От горната част на шлема излизаха кабели, които водеха до апарат, монтиран на стената.

Зад друга стъклена врата имаше огромни монитори по които течаха колонки от цифри. Явно тук се следяха параметрите на някакъв процес, който в момента бе в ход. Макар хората да не работеха денонощно, компютърната система нямаше почивен ден.

Роджърс стигна до категоричен извод.

Още са тук.

Сведе поглед към дланите си, после нави ръкави, за да огледа белезите там. Цялото му тяло бе един голям, голям белег.

Отвън.

И отвътре. Може би белезите отвътре бяха по-дълбоки.

Целият съм в белези и отвътре.

Приключи с огледа на втория етаж и слезе на първия. Внимаваше да стои по-далече от вратите и прозорците. Близо до входа имаше рецепция. Беше го очаквал. Видя и още нещо, което също бе очаквал.

Аталанта Груп.

Името на компанията, която се помещаваше в сградата. В първия момент Роджърс прочете името като Атланта, но бързо разбра, че е сгрешил.

Аталанта Груп.

Никога не я бе чувал.

Но старите компании изчезваха и на тяхно място идваха нови. А Роджърс бе отсъствал твърде дълго.

Погледна часовника си. Беше влязъл преди половин час.

Върна се на покрива и надзърна през ръба. Охранителите обхождаха периметъра. Роджърс ги изчака да се съберат отново отпред, след което се спусна по стената. Преди това обаче оправи катинара на вратата, за да заличи всяка следа от своето присъствие. Прескочи оградата, приземи се от другата страна и се върна в микробуса.

Потегли обратно към мотела и се прибра след двайсет минути. Влезе в стаята си, седна на леглото и извади телефона си. Въведе Аталанта в търсачката. Резултатите не закъсняха.

Според древногръцката митология Аталанта бе прочута ловджийка, единствената жена на борда на „Аргос“, кораба, с който Язон и другарите му потеглили в търсене на Златното руно. Именно тя убила чудовищния Калидонски глиган. Аталанта бе единствената жена воин, чието име редовно се споменаваше редом с най-великите герои от митологията.

Когато Роджърс въведе в търсачката Аталанта Груп, Форт Монро, Вирджиния, не откри абсолютно нищо. Намери някаква компания, наречена „Аталанта“, но тя работеше в хранително-вкусовата промишленост и се намираше прекалено далече от Форт Монро.

Роджърс се облегна назад и се замисли.

Потайност. Вероятно до степен на параноя.

Аталанта, велика жена воин? Единствената, която можела да се мери с мъжете?

Той остави телефона, излегна се на леглото и затвори очи. Лошият му късмет бе приключил. Бе попаднал право в десетката.

Време беше.

Явно Клеър Джерико бе прибягнала към старите си номера.