Ничия земя

21

Пол Роджърс придърпа надолу ръкавелите на ризата си, нагласи слушалката в ухото си и постави микрофона на два-три сантиметра вдясно от устата си.

Външният му вид се допълваше от тъмни очила и мека филцова шапка, която да скрие обръснатото му теме. Не забравяше нито за миг, че има издадена заповед за задържането му и ченгетата много добре знаят как изглежда. Бе започнал да си пуска и козя брадичка.

— Роджърс, проверка на връзката — каза той в микрофона.

В слушалката се разнесе пукот, след което прозвуча глас:

— Добре, Пол. Чувам те силно и ясно. Лека работа.

Роджърс се облегна на тухлената стена до входа. Пред вратата бяха разположени две месингови стойки с опънато между тях плюшено въже като в някой театър.

До отварянето на бара оставаха трийсет минути, но по улицата вече се бе събрала опашка от нетърпеливи клиенти, толкова дълга, че завиваше зад ъгъла. Бяха предимно младежи, повечето несъмнено военни с обръснати глави и мускулести тела. Жените бяха облечени елегантно, а мъжете нямаха търпение да пийнат нещо и да направят поредното завоевание на нежния фронт.

Роджърс бе вперил поглед в смартфона си и изучаваше списъка с ВИП гости. Той се състоеше от десет имена. Важни клечки, предположи Роджърс. Поне за местните мащаби.

Огледа хората на опашката. Повечето разговаряха по телефоните си или пишеха нещо на тях. Други си правеха снимки. Бе чувал за съществуването на разни неща, наречени Фейсбук и Туитър, но нямаше идея какво представляват те. Бе забелязал как една млада сервитьорка в бара качва нещо във Фейсбук. На Роджърс то му заприлича на снимка на обяда й, но после бе видял друга снимка, на която момичето бе почти голо, затова побърза да извърне поглед.

Да, светът се бе променил твърде много за изминалите десет години. Неколцина мъже от опашката го наблюдаваха. Знаеше какво правят, защото и той правеше същото: преценяваше ги.

И знаеше, че ще си пробват късмета с него. Може би щяха да му покажат фалшив документ за самоличност, да му разкажат някоя покъртителна история или да отвлекат вниманието му, за да вкарат приятелите си незабелязано.

Роджърс завъртя глава първо на едната, после на другата страна, докато вратът му изпука. Разтри тила си. Започваше да го сърби там. А това не бе добър знак.

Гледай да не се издъниш. Да не прекалиш. Не прави нищо, което да им позволи да те пипнат.

С помощта на инструменти, които бе намерил в микробуса, както и на флакон черна боя и тиксо, бе променил регистрационните номера — една буква и една цифра бяха заменени от други. Така шофирането на микробуса ставаше по-безопасно. В момента обаче трябваше да се концентрира върху непосредствената си задача.

Трийсетте минути най-сетне изтекоха и Роджърс се отблъсна от стената и откачи червения шнур.

— Един по един, ако обичате. Пригответе документите си за самоличност. И, моля, не създавайте проблеми — извика той високо. — Фалшивите документи подлежат на конфискация. Който не харесва това правило, може да потърси друго заведение.

Опашката пристъпи напред.

Роджърс бе получил специална ултравиолетова лампа за проверка на документи, като онези, които използваха на гишетата за паспортен контрол по летищата. Заподозреше ли, че някой не е навършил пълнолетие — а повечето клиенти бяха именно около тази възраст, — той изваждаше лампата и осветяваше документа му за самоличност. На три пъти проверката продължи по-дълго от обичайното, защото шофьорските книжки, които му показаха, бяха толкова добре фалшифицирани, че щяха да заблудят всеки, който нямаше такава лампа. Двете момичета и момчето, заловени да хитруват, не искаха да си тръгнат мирно и кротко, но Роджърс ги изгледа по начин, който ги накара да се обърнат и да си тръгнат безмълвно.

После дойде ред на група младежи, достатъчно едри, за да играят футбол в колежанската лига. Трима чернокожи и трима бели. Нито един от тях не изглеждаше на повече от двайсет. Роджърс ги помоли да покажат шофьорските си книжки. Първите две бяха фалшифицирани толкова неумело, че той не си направи труда да ги задържи. Просто им ги подхвърли обратно. Когато младежите се опитаха да минат покрай него, протегна ръка и каза:

— Да сме наясно, това означава, че не можете да влезете. Опитайте някъде другаде, където охранителят е напълно сляп.

Един от чернокожите, най-едрият от шестимата, каза:

— Хайде бе, човек, няма да пием. Искаме само да потанцуваме и да си прекараме гот в компанията на красиви момичета.

— Съжалявам, не правим изключения.

Друг от групата, малко по-дребен бял младеж, пристъпи напред и заяви:

— Виж кво, дядка, пуснеш ли ни, ще запазиш всичките си зъби.

Роджърс надуши дъха му.

— Май си обърнал няколко бири. Защо не се прибереш в общежитието? Така ще запазиш стипендията си.

— Май не ме чу, старче.

Младежът замахна, но юмрукът му не завари Роджърс на мястото, на което бе стоял допреди миг. Ударът му профуча във въздуха.

— Не бягай, дядка, ще те заболи само за секунда — каза младежът.

Роджърс се обърна към останалите.

— Момчета, съветвам ви да отведете приятеля си, преди да му се случи нещо неприятно.

Младежите се засмяха.

— Говориш като адвокат — отвърна чернокожият.

— Изобщо не говоря като адвокат.

— Тогава като лекар? — предложи младежът, който бе замахнал с юмрук.

Роджърс се обърна към него.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Че ще ти се наложи да се лекуваш!

Младежът замахна отново, но този път Роджърс не помръдна. Хвана юмрука на своя нападател, както бе постъпил с Карл, и стисна. Всъщност не се задоволи само да стисне, а завъртя ръката му и дръпна рязко надолу.

Младежът изпищя и падна на земята, притиснал пострадалата си ръка към тялото.

— Счупи ми китката — изхленчи той.

Роджърс понечи да стовари юмрука си в главата му, но подобен удар най-вероятно щеше да го убие.

Не! Недей! Не го прави!

Онова място прогаряше дупка в главата му като с ацетиленова горелка.

— Ей, човече! Стига толкова!

Роджърс впери поглед в чернокожия, който добави:

— Това беше достатъчно убедително.

Роджърс отстъпи назад. В същия миг по сигнал на чернокожия други двама младежи пристъпиха напред, за да се нахвърлят върху него. Той обаче не ги изчака да замахнат. Сграбчи по-едрия за ризата, повдигна го във въздуха и го запрати срещу стената. Онзи се блъсна силно в нея и се свлече на земята. Другият се наведе с намерението да забие глава в корема на Роджърс, но той вдигна коляно и пресрещна брадичката му. Младежът падна на земята и закрещя от болка с уста, пълна със счупени зъби.

Роджърс отстъпи назад и оправи шапката си.

— Върнете се, когато пораснете достатъчно — каза той на останалите младежи.

Те помогнаха на пострадалите да се изправят.

Чернокожият просъска:

— Непременно ще се върнем. Можеш да разчиташ на това, мръсно копеле!

Групичката се отдалечи от входа, като ранените при схватката се облягаха на раменете на своите приятели. Младежът със счупената китка се обърна към Роджърс и започна да крещи обиди.

Хората, наредили се на опашката, останаха изумени от видяното. Дори онези, които несъмнено служеха в армията. Някои дори си тръгнаха. Но повечето останаха.

В рамките на петнайсетина минути Роджърс пропусна всички, които бяха навършили двайсет и една, а останалите отпрати по домовете им. След като хората от опашката видяха на какво е способен, никой не посмя да му създаде проблеми.

— Този не е с всичкия си — промълви един младеж на приятеля си, преди двамата да си тръгнат.

Минута по-късно пред входа спря лимузина. Шофьорът слезе, заобиколи и отвори вратата. От колата излязоха десет души. Всички бяха на двайсет и няколко или трийсет. Половината бяха мъже, останалите жени, облечени с дрехи, които не бяха по джоба на повечето хора.

Един от мъжете в групата пристъпи към Роджърс. Беше висок, симпатичен, с къдрава черна коса и изражение на безгрижна арогантност.

— Аз съм Джош Куентин. Ние сме ВИП гости.

Роджърс погледна списъка и отвърна:

— Трябва да проверя документите на всички.

— Ти си нов.

— Това е първата ми вечер.

— Как се казваш?

— Пол.

— Добре, Пол, не се сърдя. Но за в бъдеще ни запомни. Ние сме редовни клиенти. И не обичаме да чакаме.

Мъжът пъхна стодоларова банкнота в ръката на Роджърс.

Всички показаха шофьорските си книжки и Роджърс свери имената им с тези от дисплея на телефона.

— Приятно изкарване, господин Куентин.

Куентин се обърна към него и се усмихна.

— Винаги си изкарвам приятно — каза той и прегърна красивата жена до себе си, а тя се протегна и постави червеното въже на мястото му с усмивка и игриво завъртане на ханша.

Някои хора са като цар Мидас — каквото докоснат, го превръщат в злато, помисли си Роджърс.

Надзърна през вратата тъкмо навреме, за да види как групичката се качва на втория етаж и изчезва в една стая. Той не се бе качвал горе. Пред стълбището също имаше въже, но един охранител го бе вдигнал и пропуснал компанията. Роджърс се зачуди що за хора ще отидат на бар, без да се отбият на самия бар. Вероятно горе имаше друг, специално за ВИП гости. Може там да се предлагаха неща, които бяха недостъпни за простолюдието долу.

Той тъкмо се канеше да затвори вратата, когато видя Хелън Майърс да се качва по стълбите и да влиза в същото помещение.

По-късно вечерта Роджърс се отзова на четири повиквания от бара, за да се справи с проблемна ситуация. И четирите пъти той просто хвана ръката на буйстващия клиент и го изведе безмълвно навън. На два пъти видя Майърс да го наблюдава от горния етаж. Изглеждаше доволна от работата му.

Заведението остана пълно докъм един през нощта. Стотици хора бяха дошли да пийнат, да потанцуват или да попеят на караоке. След този час тълпата оредя. В два часа Роджърс и другият охранител изпратиха последните клиенти, които едва се държаха на краката си. После се появиха чистачите и започнаха да подреждат столовете и да мият пода. До сутринта миризмата на белина сигурно ще се разнесе, помисли си Роджърс.

Нямаше представа колко питиета са били изпити за изминалите шест часа, но имаше чувството, че „Камуфлаж“ е изкарал купища пари.

Той седеше на бара с чаша вода пред себе си, когато се появи Майърс и седна до него. Извади електронна цигара и я пъхна между устните си.

— Как мина първата вечер?

— Горе-долу според очакванията — отвърна той.

— Чух за спречкване на опашката. С някакви едри младежи.

— Не пожелаха да разберат правилата. Наложи се да им дам урок. Но подходих изключително любезно. Точно както казахте.

— Видях как изведе двама души от бара. Добре се справи.

— Благодаря — отвърна Роджърс, отпи от водата и остави чашата си. — Джош Куентин?

Майърс извади електронната цигара от устата си.

— Какво за него?

— Какво го прави ВИП клиент?

— Притежава собствена компания. Изключително умен е. Не е милиардер, но ще стане. А е едва на трийсет.

— Браво на него. Доведе хубава група приятели.

— Той има много приятели.

— Да, видях го да опипва една от своите приятелки. Тя нямаше нищо против.

Майърс сви рамене.

— Човекът получава това, за което си плаща.

— Почти милиардер, а? Богаташите не ходят ли в по-лъскави клубове, само за баровци?

Тя се намръщи.

— Това не е Вегас. А и ние не сме обикновен бар. Умеем да се грижим за различни интереси и вкусове. Някои по-изискани от други. Лека нощ — каза Майърс и се надигна от стола си.

— Ами парите ми?

Тя се обърна към него.

— Плащаме в петък.

— Работата е там, че се нуждая от пари сега.

Майърс го изгледа изпитателно. После заобиколи барплота, отвори касата, отброи две банкноти по петдесет долара, десет по двайсет, десет по десет, а останалото — банкноти от по един и пет долара. Стегна пачката в ластик и му я подхвърли.

— Благодаря — каза Роджърс и прибра парите в джоба си.

— За нищо. Правя изключение само този път. Отсега нататък ще чакаш до петък.

— Ясно.

— И макар официално да не се числиш към персонала, ще ти удържа известна сума за здравна застраховка, както и за данък общ доход. Не искам проблеми с данъчните.

— Колко ще остане за мен?

— Достатъчно. Освен ако не попълниш формулярите. С пълното си име, номера на социалната осигуровка и прочие.

— Не, не искам да го правя.

— Добре. Но да знаеш, че никога не съм плащала под масата. Не съм привърженичка на подобни практики.

— Защо правите изключение за мен?

Тя се облегна на бара и отвърна:

— Защото имаш вид на човек, който се нуждае от помощ.

— Благодаря ви. Как е Карл?

— Ще се оправи. И не забравяй, че той е твоят шеф.

— Няма да го забравя. До утре, госпожо.

Роджърс се надигна от мястото си и тръгна. Наближаваше три сутринта. Време беше да се залови за работа.