Ничия земя

43

„Камуфлаж“ бе три четвърти пълен, но Пулър с лекота откри жената, която следеше. Беше се настанила на бара с чаша в ръка.

През следващия един час той я наблюдаваше как снове из заведението. Как флиртува, пие, танцува, отново флиртува. Накрая се озова в един ъгъл с мъж, който постави ръката си на задника й и пъхна езика си в устата й. Тя му отвърна със същото, сякаш за да му покаже, че не остава по-назад.

Към десет часа погледът на Пулър се премести от салона към входната врата. В бара влезе група, водена от висок млад мъж, облечен в костюм, който по беглата оценка на Пулър струваше повече от служебния му шевролет. Мъжът и свитата му минаха покрай друг охранител и се качиха на втория етаж. Вратата горе се затвори зад тях. Охранителят застана в основата на стълбите.

Пулър предположи, че никой друг няма да ги последва горе.

Пред погледа му мина красива жена. Беше облечена делово за разлика от повечето жени тук, а на възраст бе по-близо до годините на Пулър, отколкото на останалата клиентела. Жената размени няколко думи с един от барманите, след което провери касата. Собственик, мениджър или и двете, помисли си Пулър.

Потърси жената, която следеше. Откри я в същия ъгъл. Отиде до бара, където другата жена тъкмо затваряше касата.

— Явно имате златна мина — каза той.

Тя го погледна и се усмихна. Забеляза празните му ръце.

— Вие обаче не допринасяте с нищо за нея. Няма ли да пийнете нещо?

— Непременно. Ще си поръчам бира на бармана.

— Не, аз ще ви налея. За сметка на заведението.

— Няма злато в безплатните питиета.

— Човек трябва да прави поне по едно добро дело на ден. Това е моето.

Тя му наля халба бира и му я подаде.

— Аз съм Хелън. Хелън Майърс.

— Джон Пулър.

— Малко сте…

Той се огледа и се усмихна.

— Малко по-възрастен от обичайната клиентела.

— Деликатно казано.

Пулър отпи от бирата си.

— Заведението ваше ли е?

— Какво ви кара да мислите така?

— Струва ми се, че вие командвате тук.

— Да, така е.

— Браво на вас.

— А вие? С какво се занимавате?

— Работя за Чичо Сам.

— Имате вид на военен. Къде служите?

— В армията.

— Баща ми е бил в Осемдесет и втора въздушнопреносима.

— Страхотна дивизия.

— И той казваше същото. Повтаряше го до деня, в който почина. Беше военен от кариерата. Оттам ми хрумна идеята за „Камуфлаж“.

— Съжалявам, но се наложи да отстраня няколко души от опашката. Показаха фалшиви документи.

Тя се намръщи.

— Знам. Тази ситуация е много неприятна. Нормално е да очакваш, че след като си достатъчно възрастен да се биеш и да умреш за страната си, си достатъчно възрастен и да изпиеш една бира. Глупаво правило.

— И аз съм на същото мнение.

— В такъв случай вероятно сте видели нашия охранител Пол?

— Да. Има вид на човек, който може да се оправя с непокорните.

— О, разбира се, че може. Вземете си още една бира за сметка на заведението.

Пулър вдигна чашата си.

— Не, тази ще си я платя.

Тя се усмихна, прекоси салона, мина край охранителя и се качи по стълбите, след което изчезна зад вратата. Пулър проследи всичко това и насочи вниманието си към жената, която следеше. Нейният ухажор я бе оставил и тя търсеше нещо в дамската си чанта.

Пулър отиде при нея и попита:

— Имате ли минутка?

— Моля?

Жената го изгледа, докато изваждаше червилото си.

— Бих искал да поговорим.

— Стига да ме черпите едно питие. Това е цената.

Той извади служебната си карта от ОКР и я вдигна пред лицето й.

— Можете сама да си го купите, но тъй като пихте достатъчно, предлагам да си вземете кока-кола.

Тя замръзна и червилото остана на сантиметър от устните й.

— Военен полицай ли сте?

— Да. Блок Кю?

— К-к-какво за него?

Пулър я хвана за ръката и каза:

— Насам, моля.

Поведе я по коридора към кухнята. Това вероятно бе най-тихата част от цялото заведение. Повечето хора не се хранеха, а пиеха.

— Работите в Блок Кю, нали? — продължи Пулър.

— И какво, ако работя там?

— Работата ви е строго секретна. А вие идвате тук, напивате се и позволявате на разни отрепки да ви опипват? Къде ви е умът, по дяволите?

Лицето на жената пламна.

— Как си позволявате…

Пулър показа значката си отново.

— Позволявам си го. Това нещо ми дава правото. Намирате се под юрисдикцията на Министерството на отбраната. Работата ви е пряко свързана с армията. А моята работа е да защитавам армията на Съединените щати.

Пулър нямаше представа дали наистина армията й плаща заплатата, но все пак именно тя бе най-важната съставна част от въоръжените сили и бе логично да има дял във всеки по-значим проект.

— Както и да защитавам интересите, свързани с националната сигурност — добави той.

— 3-з-знам, но не правя… нищо лошо.

— В трудовия ви договор има тъй наречените морални клаузи, които определят какво можете да правите и какво не. Не бива да попадате в ситуация, в която да бъдете шантажирана. — Той я огледа. — Смятате ли, че ако някой ви снима облечена по този начин, с езика на онзи тип дълбоко в гърлото ви и с ръцете му на задника ви, това не би ви компрометирало?

— Кой, по дяволите, би направил подобно нещо?

— Покажете ми документ за самоличност! — нареди рязко Пулър. — Веднага! — добави той, когато видя, че жената се колебае.

Тя извади шофьорската си книжка.

— Ан Шепард?

— Да.

— Кажете ми името на своя работодател. Освен ако не сте прекалено пияна!

Пулър протегна ръка и й помогна да се задържи на крака, тъй като тя се олюля на високите си токчета. С треперещи устни Шепард каза:

— Аталанта Труп.

— Точно така — отвърна Пулър, който до момента никога не бе чувал за Аталанта Груп. — Осъзнавате, надявам се, че присъствието ви тук ви излага на опасност да бъдете шантажирана от враговете на страната ни?

— Но аз просто се забавлявам. Работя по дванайсет часа, почти без почивен ден. Дошла съм тук да изпусна малко пара.

— Има умни и безопасни начини да го направите. Този не е от тях. Кой е онзи тип, който си пъхаше езика в гърлото ви?

— Напълно случаен…

— Този напълно случаен ще бъде арестуван на излизане от заведението. Той е шпионин, макар и роден в Америка, който помага на китайците да крадат секретна информация от Министерството на отбраната.

— О, боже! Шегувате се, нали? Той искаше само секс, като всички мъже.

— Какво му казахте? Разпита ли ви за работата ви?

— Не. Искам да кажа… — Жената замълча. Изглеждаше разтревожена. — Искам да кажа, че попита какво работя.

— Какво му казахте?

Дишането на Шепард се учести.

— Мисля, че ще припадна.

— Тоалетната е по-надолу по коридора. Ще ви чакам тук.

На Пулър не му беше никак приятно да постъпва така с младата жена, макар наистина да съществуваха строги правила, които определяха какво могат да правят служителите в свободното си време и какво не. А този бар, пълен както с военни, така и с цивилни служители на различни подизпълнители на Пентагона, бе идеалното място за един шпионин. Пулър си каза, че по този начин дава на жената добър урок.

Извади телефона си, потърси информация за Аталанта Груп и… не откри абсолютно нищо. Как бе възможно това? Днес всяка компания поддържаше сайт в интернет. Нямаше представа дали Аталанта Груп е съществувала през осемдесетте. И дали е ръководела проекта, реализиран в Блок Кю. Шансовете бяха малки, но Пулър не губеше надежда.

Винсънт Диренцо, бившият агент на ОКР, бе споменал, че интуицията е част от всяко разследване. В момента интуицията на Пулър му подсказваше, че трябва да насочи вниманието си към Блок Кю и Аталанта Груп.

Когато Шепард излезе от тоалетната след няколко минути, лицето й бе добило зеленикав оттенък.

— Да отидем другаде — каза Пулър.