Ничия земя

70

Робърт Пулър бе облякъл парадната си униформа. Не от уважение към жената срещу себе си, тъй като изобщо не я уважаваше. А заради самия себе си. Клеър Джерико го огледа изпитателно, седнала зад бюрото си. Първите й думи бяха:

— Мисля, че не сме се виждали от онази лекция в Пентагона. Доста време мина от тогава.

— Аз съм зает човек, вие също.

— Да не забравяме, че прекарахте известно време във военен затвор.

— Където разполагах с достатъчно време да чета и да мисля. Никой не ме прекъсваше, нищо не ми пречеше.

— Разбрах, че кариерата ви се развива добре.

— А вие продължавате да се занимавате с това, с което винаги сте се занимавали.

— По-проницателен сте от баща си.

— Брат ми спомена, че сте се срещали с баща ми. И че сте имали някакви разногласия.

— Меко казано. Опитвах се да не накърня чувствата на брат ви. Всъщност срещата ми с баща ви наподобяваше танкова битка.

— Баща ми командваше пехотинци на бойното поле. Той не виждаше необходимост да се крие зад броня.

— Използвах го като метафора.

— Не съм дошъл, за да говоря за него. Тук съм, за да говоря за майка ми.

— Това го разбрах.

— Получихте ли имейла ми?

— Беше малко неясен, но оценявам усилието — отвърна Джерико.

— Затова реших да дойда лично. За да сключим споразумение.

— Въпросът е деликатен.

— Но достатъчно ясен.

— И имам уверенията ви, че всичко е одобрено на най-високо ниво? Че няма да има пречки?

— Мисля, че изложих това в неясния имейл.

Тя взе химикалка от бюрото си и започна да я върти между пръстите си.

— Наистина ли е толкова важно за вас?

— Вие сте майка, нали?

— Бях майка, но дъщеря ми беше убита.

— Въпреки това разбирате причината да дойда тук, нали?

— Разбирам чувствата ви, но се чудя дали си заслужават всички тези усилия.

Робърт стисна здраво стола си, за да не се хвърли напред и да стисне Джерико за гърлото.

— Мисля, че си заслужават.

— И в замяна на това получавам Роджърс?

Робърт кимна.

— А брат ми и приятелите му се измъкват напълно невредими.

— Това го пише в имейла ви. Но не съм сигурна. Те нанесоха непоправими щети.

— Държа на това условие.

— Ще помисля — отвърна безгрижно тя, очевидно наслаждавайки се на предимството си по този пункт от преговорите. — Искате подробности? Местоположение? Трябва да разберете, че лично аз не съм замесена по никакъв начин. Отговорността пада върху съвсем други хора. Освен това не съм в състояние да възкреся мъртвите.

Робърт отново стисна стола си.

— Искам и подробности, и местоположение.

Джерико се облегна назад.

— Покажете ми доказателство, че споразумението е одобрено — каза тя.

Той отвори куфарчето, което бе донесъл със себе си, извади таблет, отвори някаква страница и го плъзна по бюрото й. Джерико изучава документа няколко минути. Накрая кимна и върна таблета на Робърт.

— Удивително — каза тя. — Не очаквах толкова високопоставени хора да са загрижени за подобни неща.

— Тези високопоставени хора изпитват голямо уважение към баща ми.

Джерико сключи ръце и се наклони леко напред.

— Сигурно е трудно цял живот да стоите в неговата сянка.

— Винаги съм смятал това за чест.

Тя го изгледа развеселена.

— Самозаблудата се отразява нездравословно.

— Подробности и местоположение?

Джерико му ги съобщи в рамките на следващите пет минути. Робърт въведе информацията в таблета си.

— Както сам виждате, озовала се е на неподходящото място в неподходящото време — заключи Джерико. — Злощастно стечение на обстоятелствата. Димитри, или Роджърс, току-що е убил Одри Мур. Очевидно я е издебнал, след като е приключила работа и е напуснала Блок Кю. Вероятно се е криел наблизо. Един от охранителите чул нещо и отишъл да провери. Видял какво става и повикал подкрепления. Докато той и колегите му се опитвали да задържат Роджърс, се появила майка ви, видяла и Роджърс, и убитата жена, и… всичко. Очевидно е извикала и е хукнала да бяга. Един от охранителите реагирал инстинктивно, но неадекватно. Ударил я с приклада на оръжието си. И тя умряла. Не можех да направя нищо. Дори не бях на мястото.

— Вече го казахте.

— Разбира се, бих предпочела въпросът да се уреди по съвсем друг начин, но тогава основната ни грижа беше да запазим всичко в тайна. Това ми се струваше единственото възможно решение. Погребахме я, както подобава — добави безцеремонно тя.

Робърт Пулър затвори куфарчето си и се изправи. Пъхна фуражката си под мишница и каза:

— Споменахте, че познавате баща ми?

— Да.

— А познавахте ли майка ми?

Клепачите на Джерико трепнаха леко.

— Може да съм я виждала в базата.

— Беше много красива. Но най-вече добра. Всички я обичаха.

— Сигурна съм, че всеки син вижда майка си в такава светлина.

— Значи сте разбрали, че е тя. И вие също ли сте минавали оттам случайно?

— Вече ви казах, че не бях там.

— Роджърс твърди, че не е видял майка ми, но е видял вас.

Тя се засмя тихо.

— О, боже! Защо не го изпратите да свидетелства в съда? Между другото, колко души е убил до момента?

Робърт продължи, сякаш изобщо не я бе чул:

— И така, безценното ви творение бяга и започва да избива методично ваши служителки, защото не може да се добере до…

— Той ли ви го каза? — прекъсна го Джерико.

— Защото не е могъл да се добере до вас — довърши Робърт, без да обръща внимание на думите й. — А после е открит близо до Блок Кю, където убива друга жена, и вие отново не сте там.

Тя разпери ръце.

— Бях твърде заета.

— Но сте запозната с фактите.

— Мисля, че вече отговорих на този въпрос. И дори да съм знаела, какво от това?

— Питам се дали ви е доставило удоволствие.

— Кое? — изгледа го с любопитство Джерико.

— Да отмъстите на баща ми.

— Защо ще искам да му отмъщавам?

— Сама описахте отношенията ви като танкова битка. Явно не сте били в приятелски отношения.

— Какво толкова? Нормално е хората да имат разногласия. Това не означава, че трябва да се избиват помежду си.

— Така е, но ми се струва, че вие сте от хората, които превръщат критиката, дори най-незначителната, в повод за същинска вендета.

— Започвам да губя интерес към този разговор — отвърна Джерико и започна да мести някакви документи по бюрото си.

— И когато баща ми не се е съгласил с вас, вие сте приели това като голяма обида. Вероятно е казал мнението си право в очите ви и сте чули неща, които сте сметнали за непростими. Затова предвид отмъстителната ви природа сте изпитали задоволство да му причините страдание, макар той да не е имал представа за неговия източник.

Джерико остави документите и го погледна хладнокръвно.

— Позволявам си да ви напомня, че не аз съм чудовището, а Роджърс. Той е убиецът, не аз.

— Но все пак вие сте го създали — продължи невъзмутимо Робърт. — И също носите отговорност, макар че едва ли споделяте мнението ми. Но да ни оставите в пълно неведение? Без дори да подхвърлите на семейството, на моето семейство, информация къде да я открием?

— Никога не ми е хрумвало — призна откровено Джерико.

— Да, предполагам.

— Просто си вършех работата.

— Работата ви е да крадете секретна информация от правителството и да я продавате на чужди агенти за собствена облага.

Тя поклати уморено глава.

— Пак започна да ме отегчаваш, Робърт. Има ли някакви доказателства или свидетели?

— Имаше. Но и двамата са мъртви. Не се съмнявам, че вие сте причината за смъртта на единия, Джош Куентин.

— Ще отдам тези неуместни обвинения на нестабилното ти емоционално състояние. Но продължиш ли с тези приказки, ще оттегля съгласието си брат ти да се измъкне невредим. Надявам се, че съм ясна.

— Нямам какво повече да кажа.

— Чудесно. А Роджърс? Кога мога да го очаквам?

— Скоро. Много скоро.