Ничия земя

75

Братята Пулър вървяха из един от най-големите лабиринти в света. Мястото им бе добре познато. Пентагонът. И двамата бяха облекли униформи. И двамата крачеха уверено към кабинета, в който ги очакваха.

Човекът, който ги бе повикал тук, беше генерал Джони Колман, заместник-председател на Съвета на обединените началник-щабове. Макар длъжността му да не предполагаше оперативна власт, единственият по-старши офицер от него бе самият председател на Съвета. И тъй като той бе генерал от военновъздушните сили, Колман бе най-старшият сред всички генерали от сухопътните сили. Навремето бе служил като младши офицер под командването на Пулър Непримиримия, преди да направи завидна кариера в армията.

— Какво смяташ, че иска? — попита Пулър, докато двамата с Робърт вървяха по коридорите на Пентагона.

— Очакват ни или добри, или лоши новини — отвърна брат му.

— Чу ли за случилото се с Джерико? — попита Пулър.

— Чух — отвърна Боби.

— Така и не са намерили Роджърс.

— И това чух.

— Ако е бил той, как е разбрал къде живее? Тази информация беше засекретена.

— Нямам представа — каза Робърт.

Стигнаха кабинета на Колман. На флага на заместник-председателя бе изобразен американски белоглав орел с хоризонтално разперени крила. В ноктите си стискаше три стрели и тринайсет червени и бели ленти, символизиращи първоначалните колонии. Това бе внушителен, царствен образ, на който самият Колман съответстваше напълно.

Генералът бе едър мъж, висок метър и деветдесет и пет и над сто и десет килограма, с широки гърди и желязно ръкостискане. Побелялата му коса бе подстригана съвсем късо, а гласът му, командвал войници в продължение на четири десетилетия, звучеше като боен рог. Колман беше облечен в парадна униформа, отрупана с лентички и медали. Както уведоми братята Пулър, след като ги въведе в личния си кабинет, след тази среща го очаквало официално мероприятие.

Генералът седна зад огромното си бюро, а братята на столовете от другата му страна. Колман започна по същество:

— Трудни времена и за вас, и за генерал Пулър. Майка ви беше една от най-прекрасните личности, които съм имал честта да познавам. Това е голяма трагедия. — Той замълча, повъртя един молив в ръцете си и продължи: — Информираха ме за случилото се. Реших да се намеся най-вече защото ставаше въпрос за вашето семейство. Както знаете, служил съм под командването на баща ви. За две години с него съм научил повече, отколкото за всички останали години в армията. За мен няма по-добър боен офицер от Пулър-старши. Говоря от личен опит.

— Благодаря, сър — каза Робърт.

— Оставете ме да довърша. — Той погледна Пулър и продължи: — Армията ви предаде, старши военен следовател Пулър. Вие й служихте вярно, а тя не ви се отплати със същото. Информираха ме за това, което се е случило преди трийсет години. Имам предвид, за това което наистина се е случило. Възмутен съм. И не само аз, но и председателят на обединените началник-щабове генерал Халверсън е запознат със ситуацията и подкрепя моята оценка. В един съвършен свят изследователският проект, ръководен от Крис Балард и Клеър Джерико преди три десетилетия, никога нямаше да получи зелена светлина. Убийствата на тези жени нямаше да бъдат потулени. А случилото с майка ви… — Колман счупи молива на две. — Знам, че са открили Джерико мъртва. Официалното заключение е самоубийство. Сега вече истината, цялата истина може да излезе на бял свят. Армията ще поеме своята вина, както би трябвало да направи. Смъртта на тези жени, на майка ви, на Джерико… всичко. Достатъчно е да кажете една дума и това ще излезе на бял свят. Няма да упражня никакъв натиск над вас, под каквато и да било форма. Говоря сериозно. Армията допусна грандиозна издънка.

Генерал Колман се облегна назад и зачака отговора им.

Робърт и Джон се спогледаха. За тези няколко секунди помежду им премина поток от информация.

— Мисля, че виновните получиха заслужено наказание, сър — каза Пулър. — И мисля, че армията научи важен урок. Затова не смятам за необходимо случилото се да става публично достояние.

Колман кимна. Изражението му не разкриваше дали е съгласен с това решение или не. Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от там папка. Сложи очилата си с телени рамки и се зачете в материалите.

— Доколкото разбирам, баща ви никога не е бил заподозрян за изчезването на майка ви, защото е бил извън страната. Неотдавна се разбрало, че това не е така. И макар и трийсет години по-късно, той станал основен заподозрян.

— Върнал се е ден по-рано — отбеляза Пулър.

— Ето причината — каза Колман и плъзна папката към тях.

Двамата братя останаха смаяни. Пулър взе папката, отгърна я и двамата започнаха да четат документите страница по страница. Когато приключиха, вдигнаха глави.

— Върнал се е, за да възрази срещу проучванията на Балард и Джерико?

Колман кимна.

— Програмата за създаване на супервойник е била строго секретна, но не е била чак такава тайна. Баща ви е бил бригаден генерал във Форт Монро, където се е разработвала тя. Вярно, не е бил комендант на форта, но за човек като Пулър Непримиримия подобни неща нямаха значение. Той приемаше всяко място, където го изпращаше армията, за свое и беше готов да го защитава с живота си в случай на необходимост.

— И е разбрал за програмата? — попита Пулър. — Джерико ми каза, че е познавала баща ми. И са имали разногласия.

— О, познавали са се много добре — каза Колман. — Имали са разногласия? Позволете ми да бъда по-прям. Баща ви е смятал работата на Джерико за пълен боклук. Това са думите, които е използвал. Сам ми каза, че войната трябва да се води от истински мъже. А истинските мъже трябва да кървят и да умират. Само в този случай хората няма да искат да воюват. Защото създадем ли роботи, които да се бият вместо нас, казваше баща ви, войните няма да имат край.

— В тази философия се крие много мъдрост — отбеляза Робът.

— Баща ви беше участвал в повече сражения от всеки друг офицер. Той много добре познаваше ужасите на войната. И смяташе Джерико за раково образувание, от което армията трябва да се отърве.

— Но не е спечелил тази битка… — изрече бавно Пулър.

Колман поклати глава.

— Доколкото знам, това е единствената битка, която е изгубил. Балард и Джерико се бяха окопали прекалено добре. Имаха солидни контакти. Разполагаха с огромни бюджети и помогнаха на много офицери да получат повишение. Това не беше правилно. Беше практика от най-зловреден вид, която още съществува.

— А баща ни?

— Отказвал е да се примири. Борил се е с години. — Генералът ги изгледа изпитателно. — И накрая си е платил доста скъпо.

Робърт се досети пръв.

— Не е получил четвъртата звезда.

Колман кимна.

— Не са имали основания да му откажат втората и третата звезда. Напълно си ги е заслужавал. Но когато става въпрос за четвъртата, политиката натежава над заслугите. Позицията, която баща ви е заел преди време, се е превърнала в бумеранг, защото той е ядосал много хора, от които е зависело дали ще получи четвъртата звезда. Затова се е разминал с нея. Нещо повече, бил е принуден да се пенсионира.

Колман замълча и почука четвъртата звезда на пагона си.

— Знаете ли за кого се сетих, когато я получих? За вашия баща. Заслужаваше я много повече от мен. Дълбоко в себе си се срамувах, че аз съм я получил, а той е лишен от тази чест.

Колман въздъхна и се облегна на стола си.

— Информиран съм за сегашното му състояние, но бих искал да ви предложа нещо. — Генералът помълча, сякаш за да събере мислите си. — Никога не сме го правили досега и няма официална тежест, но споделих идеята и тя получи одобрението както на военното, така и на цивилното ръководство. Искаме да връчим на баща ви почетна четвърта звезда. Щеше ми се да беше истинска, а не почетна, но това е невъзможно. Въпреки това държим да го направим. От уважение към баща ви. Извършена е несправедливост, която не можем да поправим, но поне донякъде можем да компенсираме. — Колман се приведе напред и попита: — Какво ще кажете?

— Отлична идея — отвърнаха едновременно Джон и Робърт.