Ничия земя

2

Когато се озова навън, Роджърс пое дълбоко дъх и издиша, гледайки студената пара, която се появи пред лицето му и бързо се разсея. Той остана неподвижен няколко секунди, докато събере мислите си. В известен смисъл приличаше на новородено, току-що излязло от утробата на майка си и открило свят, за чието съществуване не е знаело допреди миг.

Погледът му сканира околността от ляво надясно и от дясно наляво. После се насочи към небето, сякаш очакваше да види там хеликоптери. Но не и днес. Не и за него.

Никой не го чакаше. Може би защото бе изминало твърде много време. Три десетилетия. Хората умираха, спомените избледняваха.

А може би смятаха, че е мъртъв. Е, много се заблуждаваха.

После се сети за погрешно вписаната дата на освобождаването му. Ако някой бе решил да го причака, щеше да дойде утре. Роджърс трябваше да благодари на Господ за глупавите съдебни чиновници.

Съобрази се с указанията в документите, които бе получил при освобождаването си, и тръгна към автобусната спирка. Откри четири ръждясали стълба с разнебитен покрив и дървена пейка, протрита от хората, които десетилетия наред бяха сядали на нея в очакване на автобуса, който да ги отведе някъде далече. Докато чакаше, той извади папката с документите и я запрати в кошчето за боклук на спирката. Нямаше никакво намерение да се среща със своя надзорник или с когото и да било. Трябваше да посети определени места, които се намираха далече от тук.

Той докосна онова място от лявата страна на главата си, по средата между тилната кост и ламбдоидния шев. После прокара пръста си по сутуралните кости, по теменните кости и накрая по стреловидния шев. Това бяха важни части от черепа, които защитаваха важни дялове от мозъка.

Навремето бе мислил за онова нещо, което се намираше там, като за бомба с часовников механизъм. А сега го наричаше просто „то“.

Свали ръка от главата си, когато автобусът спря до бордюра. Вратите се отвориха и той се качи, връчи билета си на шофьора и тръгна към задните седалки. Обгърна го облак от зловонни миризми, предимно на пържена храна и пот. Всички пътници в автобуса се извърнаха към него, докато минаваше покрай тях. Жените стиснаха по-здраво дамските си чанти. Мъжете го изпроводиха с напрегнати погледи и свити юмруци. Децата просто го зяпаха с облещени очи. Роджърс предполагаше, че външният му вид оказва подобно въздействие върху хората, нищо повече.

Настани се най-отзад, където миризмата от тоалетната на автобуса би могла да отврати човек, който не е свикнал с по-неприятни миризми. А Роджърс бе свикнал с много по-неприятни миризми.

На двойната седалка, разположена по диагонал от него, забеляза мъж на двайсет и няколко и жена на същата възраст. Жената седеше откъм пътеката. Приятелят й бе направо огромен, висок почти два метра, целият мускули. Не бяха видели как Роджърс минава покрай тях, защото бяха прекалено заети да изследват устите си с език.

Когато автобусът потегли, двамата се откъснаха един от друг и мъжът хвърли към Роджърс изпълнен с неприязън поглед. Жената също го погледна и се усмихна.

— Току-що са ви освободили, нали? — каза тя.

Роджърс сведе поглед към дрехите си. Едва сега му хрумна, че това най-вероятно е стандартен комплект, който всеки затворник получава, преди да излезе на свобода. Нищо чудно правосъдната система да поръчваше дрехи на едро, включително обувки, които бяха толкова малки и неудобни, че никой затворник да не може да избяга с тях. Нищо чудно местните да наричаха тази спирка „Затворническата“. Това обясняваше погледите, които го бяха съпроводили на качване в автобуса.

На Роджърс и през ум не му мина да отвърне на усмивката, но все пак кимна.

— Колко време изкарахте вътре?

Вместо отговор Роджърс вдигна десет пръста. Погледът на жената се изпълни със състрадание.

— Доста време — отбеляза тя и се извърна така, че единият й крак да препречи пътеката и да даде възможност на Роджърс да се наслади на светлата му кожа.

Пътуването продължи почти час, колкото бе разстоянието от затвора до най-близкия град. През цялото време обувката с висок ток се поклащаше хипнотизиращо пред него. Той не отмести поглед от крака й нито за миг.

Пристигнаха на автогарата по тъмно. Роджърс слезе последен. Стъпи на асфалта и се огледа. Приятели или роднини посрещнаха някои пътници. Други изваждаха куфарите си от багажното отделение в задната част на автобуса. Роджърс остана на място и се огледа, както бе правил в двора на затвора. Нямаше приятели или роднини, които да го посрещнат. Нямаше и багаж, който да вземе.

Въпреки това очакваше да се случи нещо.

Младият мъж, който го бе изгледал с неприязън, отиде да вземе чантите — своята и на жената, която пътуваше с него. През това време тя пристъпи към Роджърс.

— Имаш вид на човек, на когото ще му се отрази добре малко развлечение.

Той не отговори. Тя погледна към приятеля си.

— От тук продължаваме в различни посоки. Какво ще кажеш да се позабавляваме? Само аз и ти? Знам едно местенце.

Когато мъжът се появи с дълъг платнен сак и малък куфар, жената го хвана под ръка и двамата тръгнаха нанякъде. Тя обаче се обърна и смигна на Роджърс.

Погледът му проследи младата двойка, която свърна в първата пряка вляво. Роджърс тръгна след тях и зави по същата пряка. Пак докосна главата си и пръстът му проследи същата линия, която бе следвал и преди. Маршрутът му приличаше на речно русло с множество завои.

Продължиха пряка след пряка. Младата двойка крачеше далече пред него. Още малко и Роджърс щеше да ги изгуби. Беше се стъмнило напълно. Двойката зави зад един ъгъл и изчезна от погледа му.

Роджърс ускори крачка и зави зад същия ъгъл. В следващия миг върху ръката му се стовари бейзболна бухалка. Дървото се разцепи, бухалката се счупи, горната й половина отлетя и се удари в стената.

— По дяволите! — изруга младият мъж, който стискаше другата й половина.

Платненият сак лежеше отворен на земята. Жената стоеше на метър-два зад приятеля си. Тя се бе навела, когато бухалката се счупи и едната й половина отхвърча към нея. В резултат на това бе изпуснала чантата си.

Мъжът захвърли другата половина на бухалката, извади от джоба си сгъваем нож и го отвори.

— Дай ми тристате долара, господин Бивш затворник, а също и пръстена, и часовника и няма да те изкормя.

Тристате долара? Явно знаеха колко пари се полагат на Роджърс за десетте години, прекарани в затвора.

Той извърна глава надясно и вратът му изпука. Огледа се. Стените бяха високи и без прозорци, което означаваше, че няма да има свидетели.

— Чу ли ме? — попита младият мъж, който се извисяваше поне с една глава над Роджърс.

Роджърс кимна, защото наистина го бе чул.

— В такъв случай давай парите и всичко останало. Бавно загряваш или какво?

Роджърс поклати глава. Съвсем не загряваше бавно. И нямаше никакво намерение да се раздели с парите си.

— Както искаш — извика мъжът, хвърли се срещу него и замахна с ножа.

Роджърс блокира частично удара, но въпреки това острието се заби в ръката му. Това обаче не го забави дори с частица от секундата, просто защото той не почувства абсолютно нищо. Докато кръвта се стичаше по дрехите му, сграбчи ръката с ножа и я стисна.

Нападателят изтърва ножа.

— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той. — Пусни ме! Пусни ме, по дяволите!

Роджърс не го пусна. Мъжът падна на колене, като напразно се опитваше да се отскубне от хватката му. Жената наблюдаваше сцената с безкрайно изумление.

Роджърс се пресегна със свободната си ръка, стисна дръжката на бухалката и я вдигна.

Младият мъж го погледна и изскимтя:

— Моля те, недей!

Роджърс замахна силно. Ударът му попадна отстрани на черепа на мъжа. Рукна кръв, примесена с парченца кости и сивкава мозъчна обвивка. Роджърс пусна ръката на мъртвеца, който се строполи на улицата.

Жената пищеше и отстъпваше назад. Не откъсваше поглед от дамската си чанта, но не смееше да пристъпи към нея.

— Помощ! Помощ!

Роджърс пусна бухалката и тръгна към нея.

В този час кварталът беше безлюден, което бе причината тя и партньорът й да изберат това място, за да му устроят засада. Нямаше кой да се притече на помощ. Двамата бяха решили, че това обстоятелство работи в тяхна полза. Но когато Роджърс свърна в уличката, той вече знаеше, че то работи в негова полза.

Досети се, че това е капан, още в мига, в който жената го погледна в автобуса. Мъртвият й приятел на нейната възраст бе доста симпатичен на вид. Роджърс не беше нито млад, нито привлекателен. Единственото, което тя би могла да иска от него, се намираше в джоба му, на китката му, на пръста му. Двамата явно дебнеха и обираха току-що освободени затворници.

Но тази вечер бяха избрали неподходяща жертва.

Жената отстъпи и опря гръб в тухлената стена. По лицето й се стичаха сълзи.

— Моля те — простена тя, — моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого какво направи. Заклевам се в Господ.

Роджърс се наведе и взе ножа. Тя захлипа:

— Недей. Моля те… Той ме накара, заплаши ме, че иначе ще пострадам…

Роджърс пристъпи към нея и се взря в ужасеното й лице. То не можеше да му въздейства по никакъв начин, както не му бе въздействал и ножът, пробол ръката му.

Разбираше, че жената се опитва да пробуди у него съжаление. Но имаше голяма разлика между това да разбираш и да чувстваш.

А той не чувстваше нищо. Нито към нея, нито към мъртвеца. Потри глава, сякаш пръстите му можеха да проникнат през костта и мозъка и да отскубнат онова, което се намираше там. То го изгаряше, но това се случваше винаги когато Роджърс правеше… каквото правеше.

Той не бе такъв по рождение. Понякога, когато се замислеше продължително и упорито, успяваше да извика смътен спомен за съвсем друг човек.

Сведе поглед към ножа. Острието от неръждаема стомана се бе превърнало в продължение на ръката му. Разхлаби хватката си около дръжката.

— Ще ме пуснеш ли? — попита тя. — Аз… аз наистина те харесвам.

Той отстъпи крачка назад. Тя се усмихна с усилие.

— Обещавам, че няма да кажа на никого.

Роджърс направи нова крачка назад. Мога просто да си тръгна, помисли си той.

Жената погледна през рамото му.

— Струва ми се, че той току-що помръдна — каза тя, останала без дъх. — Сигурен ли си, че е мъртъв?

Роджърс се обърна, за да погледне.

С периферното си зрение долови мълниеносно движение. Жената бе грабнала чантата си и бе извадила оръжие от нея. Той видя дулото на револвер да се насочва към гърдите му.

Замахна светкавично и направи крачка встрани, в резултат на което кръвта, шурнала от срязаната вратна артерия на жената, мина на милиметри от него, но не го опръска.

Тя залитна напред и се стовари по лице върху асфалта. Красивите й черти се разкривиха, но това вече нямаше никакво значение. Револверът, който бе извадила от чантата си, падна на земята, изтрака и отскочи встрани.

Роджърс, който осъзнаваше, че не разполага с много време, прерови портфейла на мъжа и чантата на жената, след което сгъна намерените банкноти и ги прибра в джоба си. Постави счупената бухалка в ръката на младата жена и върна револвера в чантата й. Пъхна ножа в дланта на мъжа.

Нека местната полиция се опиташе да разбере какво точно се е случило.

Роджърс превърза криво-ляво ръката си и кръвта спря. Преброи набързо парите. Състоянието му току-що се бе удвоило.

Очакваше го дълго и трудно пътуване. След толкова много години бе време да направи първата крачка.