Ничия земя

15

Пол Роджърс се взираше в обявата, окачена на вратата на бар, наречен „Камуфлаж“. Подходящо название за район, в който живеят много военни. Той можеше да си представи как барът всяка вечер се пълни с войници, дошли да пийнат, да забравят проблемите си и да се позабавляват във времето, когато никой не стреля по тях, не взривява крайпътни бомби и дори сержантите не им крещят.

Търсим охранител.

Това пишеше в обявата.

Той отвори вратата и влезе. По това време на деня в заведението имаше съвсем малко хора. Повечето работеха тук и се подготвяха за вечерния десант на клиентите.

Роджърс се запъти към бармана, който редеше чаши по рафтовете.

— Търся работа като охранител.

Барманът го изгледа от главата до петите. Роджърс бе здрав като бик, но не притежаваше нито външността, нито излъчването, които се очакват от един охранител в бар.

Барманът посочи другия край на салона.

— Офисът е там. Но първо почукай на вратата.

Роджърс прекоси заведението, като междувременно се огледа, без да пропуска нищо. Голям дансинг, зала за видеоигри, подиум за оркестър, много маси и столове. И достатъчно алкохол зад бара, за да потопи цял самолетоносач.

Роджърс се върна назад във времето, когато бе влязъл в някакъв бар. Единственото му посещение на подобно място не бе завършило добре. Всъщност беше му струвало десет години от живота. Глупава грешка от негова страна. Но онова нещо в главата му не му позволи да направи по-добър избор.

Той тръгна по къс коридор, озова се пред врата с табелка „Офис“ и почука. Чу стъпки и миг по-късно вратата се отвори. На прага застана мъж, който изпълни цялата рамка. Беше с обръсната глава и облечен изцяло в черно — черен панталон, черно сако, черно поло. Изгледа Роджърс отвисоко.

— Да? — изсумтя мъжът.

— Тук съм заради обявата. Търсите охранител.

Мъжът отстъпи крачка назад. Думите явно му се бяха сторили забавни.

Едва сега Роджърс успя да огледа стаята. Беше просторна, почти четирийсет квадрата, с вградени секции и скъпи мебели. Зад елегантно махагоново бюро седеше жена около трийсет и пет, облечена в бежово сако и бяла блуза.

Едрият мъж я погледна.

— Идвал заради обявата — каза той с насмешка.

Жената се изправи. Беше слаба и стройна, с тъмнеещи корени на изрусената коса.

— Имате ли опит на подобна позиция? — попита тя.

Роджърс кимна.

— Струвате ми се малко дребен за тази работа. И малко възрастен.

— Мога да се справя.

Жената заобиколи бюрото и приседна на ръба му. Роджърс забеляза, че високите токове на обувките й прибавят седем-осем сантиметра към ръста й. Без тях вероятно не би надхвърлила метър и шейсет и пет.

— Бивш военен ли сте? — попита тя. — Имате вид на войник.

— Нещо подобно. Не искам да попълвам никакви документи. И предпочитам заплащане в брой. Ако това е проблем, мога да си тръгна още сега.

— Няма значение какво искаш ти — каза едрият мъж. — Тя е шефът. Тя определя правилата.

Роджърс потри тила си. Мястото по-скоро го сърбеше, отколкото да го боли. Той погледна нахапания тип и попита:

— Ти защо не работиш като охранител? Изглеждаш достатъчно едър. Или шефката се притеснява, че няма да се справиш?

Мъжът едва се сдържа да не забие юмрук в лицето на Роджърс.

— Я да млъкваш, по дяволите…

— Карл! — каза строго жената и отиде до тях.

Карл отстъпи крачка назад.

— Карл е шефът на охраната. Той не се отделя от мен.

— Нуждаете се от охрана?

— Аз съм Хелън Майърс, господин…?

— Пол. Наричайте ме Пол.

Тя погледна Карл и обясни:

— Той подбира охранителите. Това е част от служебните му задължения.

— Добре.

— Обикновено проверяваме миналото на кандидатите за работа…

Роджърс се обърна и понечи да си тръгне.

— Почакай! — спря го Майърс.

Роджърс се обърна отново.

— Да не би да си загазил?

— Загазих преди време, но си платих за това. Сега съм свободен човек. И се нуждая от тази работа. Но не желая да проверявате миналото ми. Благодаря и всичко хубаво.

— Остани за малко — каза жената и го огледа изпитателно. — Добре, Пол, ще те оставя в ръцете на Карл.

Роджърс погледна Карл с очакване. Карл пристъпи напред и се усмихна, но погледът му остана студен.

— Покажи ми как оглеждаш помещението, как следиш тълпата…

Роджърс извърна глава надясно.

Секунда по-късно протегна ръка и спря удара, който Карл бе насочил към брадичката му. Хвана юмрука му и го стисна. Карл понечи да се освободи, но не успя да се измъкне от хватката на Роджърс.

— Как го направи, по дяволите?! — възкликна той.

Роджърс стисна толкова силно, че едно от кокалчетата на Карл изхвръкна нагоре.

— Мамка му! — извика Карл. — Пусни ме, по дяволите!

— Моля те, Пол, пусни го — каза Майърс.

Роджърс освободи юмрука му и отстъпи назад, прибра ръце зад гърба си и застана мирно.

— Кучи син! — възкликна Карл, който притискаше наранената си ръка. — Да не си полудял?

Роджърс погледна Майърс и попита:

— Какво е заплащането?

— Петстотин на нощ — отвърна тя. — Работното време е от осем вечерта до два сутринта. Понеделник почиваме. Сред клиентите ни има доста войници, които започват да буйстват понякога. А те не са лесни противници. Умеят да се бият. Затова плащаме толкова. Не мога да гарантирам, че няма да пострадаш. Точно това се случи с предишния охранител. Ще трябва да подпишеш декларация, в която се казва, че заведението не носи отговорност за евентуални злополуки.

— Не съм приключил с него, госпожо Майърс — каза Карл, без да откъсва поглед от Роджърс.

— Можеш да се пробваш на канадска борба, ако нямаш нищо против да ти изкълча рамото.

— Обикновено се боксирам с новите — отвърна рязко Карл.

— Не бих те посъветвал — каза Роджърс. — Двубоят няма да е честен.

— Мръсен дребосък!

Карл се опита да изрита Роджърс, който направи крачка встрани, хвана крака му и дръпна рязко без никакво усилие. Миг след като Карл се озова на пода, Роджърс скочи върху него, изви ръката му зад гърба и започна да го души, в резултат на което Карл подбели очи.

— Престани! Престани! — извика Майърс.

Роджърс веднага стана и отстъпи назад.

— Получавам ли работата? — попита спокойно той.

Майърс изгледа Карл, който лежеше замаян на пода, после вдигна очи към Роджърс.

— Кога можеш да започнеш?

— Тази вечер.

— Добре. — След което добави неуверено: — Имаш ли някакъв проблем, за който трябва да знам, Пол?

— Нямам никакви проблеми. И ще се справя добре със задълженията си.

— Добре, стига да не убиеш някого.

Роджърс не отговори. Помогна на Карл да се изправи и да седне на един стол. Едрият мъж избягваше погледа му.

— Съжалявам, че те нараних — извини се Роджърс. — Но имах нужда от тази работа.

Карл, който едва дишаше, само му махна с ръка.

Майърс изведе Роджърс от офиса и му показа малка стаичка зад бара. Взе от там дрехи и обувки и му ги връчи с думите:

— Това е облеклото на охраната. Би трябвало да ти стане.

— Благодаря.

— Имаш ли смартфон? — попита тя.

Той поклати глава.

— Нямам смартфон и нямам пари да си купя.

Майърс отвори един шкаф, извади кутия и му я подхвърли.

— Това е „Самсунг“. Има връзка с интернет и всичко останало. Ще заработи веднага щом го включиш. Номерът е изписан на дисплея. Можеш да го ползваш, докато работиш тук.

Роджърс го прибра в джоба си.

— Благодаря — каза той.

— По време на работа трябва да носиш слушалка и микрофон, за да поддържаш непрекъсната връзка с останалите.

— Говорите, сякаш сте служили в армията.

— Ще се видим довечера. Ела два часа по-рано, за да ти обясним как работим. Ясно ли е?

— Да.

Тя хвърли тревожен поглед към вратата.

— Как успя да се справиш с Карл?

— Знам това-онова. Трябваше да му покажа какво мога.

— Но той те превъзхожда с петнайсет сантиметра и петдесет килограма. Имал си е работа с много по-едри от теб и никой не е успявал да направи това, което ти направи току-що. Карл винаги ги просва на пода.

— По-силен съм, отколкото изглеждам — каза Роджърс.

— Очевидно.

Той я остави да се взира неуверено след него.

Върна се в микробуса и подкара към мотел, който предлагаше стаи за двайсет и девет долара на нощ. Беше същински коптор, но след десет години в затворническа килия Роджърс не се интересуваше къде спи, стига да можеше да излезе през вратата, когато си пожелаеше. Плати в брой за три нощи, паркира белия микробус пред стаята си и влезе вътре.

Петстотин долара на вечер и никакви задължения през деня. Това означаваше, че ще има достатъчно свободно време да осъществи плана си. Тази работа му предоставяше идеална възможност да обикаля из района.

Роджърс заключи вратата след себе си, остави сака на пода, окачи дрехите си в гардероба и пъхна обувките си под тях. Седна на ръба на леглото и сведе поглед към дисплея на смартфона. Никога не бе използвал подобно нещо. Смартфоните се бяха появили, когато той вече бе в затвора. Но въпреки това бързо разбра как се борави с него.

Влезе в интернет и продължи да търси информация за „Екселон“. Ставаше все по-умел и започна да прескача от сайт на сайт, докато най-после откри нещо интересно.

Статията бе отпреди пет години. Крис Балард бе основал и ръководил първо „Балард Ентърпрайзис“, а после и наследилата я компания „КБ Екселон“. Инициалите КБ очевидно означаваха Крис Балард. Впоследствие той бе предал управлението в ръцете на други хора. Осемдесетгодишният вече Балард се бе оттеглил, за да води по-спокоен живот край пясъчните плажове на Северна Каролина.

В статията се изброяваха част от успехите на Балард и се споменаваше, че компанията му работи в тясна връзка с Агенцията за авангардни изследователски проекти в областта на отбраната. Журналистите излагаха накратко и историята на агенцията.

Тя била създадена в края на петдесетте години на миналия век от президента Айзенхауер. Появила се в отговор на изстрелването на съветския „Спутник“. Сменила името си няколко пъти, докато през 1996 г. се превърнала в сегашната агенция, която разполагаше с нова централа в Арлингтън, Вирджиния, стотици служители и бюджет от три милиарда долара. Основната й задача бе разработването на авангардни военни технологии, които да осигурят предимство на Америка, макар част от проектите й да бяха оказали сериозно влияние и върху цивилни отрасли. Тя финансираше множество изследвания в частния сектор и бе известна с това, че дава кратки срокове, проявява изключителна взискателност и поставя амбициозни цели на своите подизпълнители. Имаше множество успехи, но също и грандиозни провали. И тъй като бе независима структура, тя се отчиташе пряко на висшето ръководство на Министерството на отбраната.

Роджърс вече знаеше всичко това и не даваше пет пари за агенцията. Откри, че телефонът му има географска карта с градове, улици, адреси и прочие. Въведе Аутър Банкс и разбра, че островите се намират само на два часа път от Форт Монро. Крис Балард бе единствената следа, която можеше да го отведе до Клеър Джерико.

Дръж се, Северна Каролина, идвам.