Ничия земя

32

Пулър прибра последните си вещи в сака и дръпна ципа.

Бе оставил своя котарак Дезо, който бе кръстил така заради дезертьорската му природа, при едно семейство, което живееше в същия жилищен комплекс. Дезо понасяше добре подобни продължителни раздели, но този път Пулър нямаше представа колко дълго ще отсъства. Не знаеше дори дали ще се върне.

Погледна отново имейла, който бе получил преди десетина минути. Подателят бе генерал-майор, когото никога не бе срещал и за когото дори не бе чувал. Съобщението бе кратко и по същество.

Срещу страните.

Това означаваше, че баща му е безопасност. Всичко бе приключило.

Но това беше пълна глупост, защото така и не бе имало истинско разследване. Не бяха открили нищо. Истината си оставаше пълна загадка, но никой не я търсеше.

Не никой. Един човек я търси. Аз.

Вече бе написал оставката си. Напускаше армията и единствената кариера, която бе следвал през живота си. Американската армия бе направила нещо, което Пулър не бе допускал, че е възможно. Беше го предала.

Въпреки това, докато пишеше думите: „С настоящото аз, старши военен следовател Джон Пулър-младши от 701 отряд на Военната полиция (ОКР), подавам оставка от…“, сякаш камък заседна в гърлото му и остра болка прониза корема му. Не можеше да повярва, че го прави. Но нямаше друг избор. Бяха го притиснали в ъгъла и му бяха оставили само един възможен изход.

Бе изпратил писмото. И не очакваше отговор. Нямаше значение какво ще му кажат. Ако искаха да го задържат поради някаква причина, щеше да им се наложи първо да го открият. Той нямаше да отиде в Германия, нямаше да поеме нова задача. Щеше да продължи да разследва изчезването на майка си независимо от желанието на армията.

Целта му бе съвсем проста. Винаги си поставяше прости цели. Така подхождаше към всяко разследване, с което се захващаше. Трябваше да открие истината.

Отвори вратата на апартамента. На прага стояха двама мъже в костюми, които се взираха в него. Пет минути по-късно Пулър седеше на задната седалка на голям черен джип и гледаше през прозореца. Двамата мъже се возеха отпред.

Служебните карти, които бяха показали, не му бяха оставили друга възможност, освен да ги последва. Междувременно бяха конфискували пистолета му. Бяха взели и мобилния му телефон. Чувстваше се некомфортно, но трябваше да играе по правилата.

Джипът премина през контролно-пропускателен пункт, където мъже във флотски униформи провериха документите им за самоличност, огледаха внимателно Пулър и им дадоха знак да продължат. Пулър знаеше, че това място е оградено с още една защитна стена, която се състоеше от мъже с костюми и слушалки в ушите като двамата пред него.

Пред тях се издигна внушителна сграда. Пулър никога не бе идвал тук. Колата спря и всички слязоха. Съпроводиха го до сградата, поведоха го по един коридор и го оставиха сам в голяма стая, която служеше едновременно като кабинет и библиотека.

Той не седна. Нямаше представа какво ще се случи, но предпочиташе да го посрещне прав. Напрегна се, когато вратата се отвори. И мигом застана мирно.

Мъжът не носеше униформа. За разлика отпреди години. И което бе по-важно, той бе първи заместник на главнокомандващия на всички въоръжени сили в Съединените щати. Само това бе достатъчно Пулър да се отнесе към него като към военен.

Пред него стоеше вицепрезидентът на Съединените щати Ричард Хол, който преди това бе сенатор от Вирджиния. А преди това — бригаден генерал, служил под командването на бащата на Пулър. Пулър знаеше това. И се бе срещал с Хол веднъж преди двайсет години, когато той бе сменил униформата на военен с костюма и живота на политик.

Хол бе висок към метър и осемдесет и бе успял да съхрани донякъде завидната мускулатура, която бе натрупал в армията. Косата му бе побеляла и започнала да оредява, но ръкостискането му бе здраво, а гласът му — плътен и дълбок.

— Седни, Пулър. Прав изглеждаш скован.

Пулър седна.

Хол отиде до масата, на която бяха оставени гарафа с уиски и няколко чаши.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря, сър.

— Ще ти сипя едно. Ще ти се отрази добре.

Хол наля по малко уиски в две чаши и поднесе едната на Пулър. После седна зад бюрото.

— Чух, че днес си напуснал армията.

— Явно новината се е разпространила бързо.

— Някои новини се разпространяват бързо по определени канали.

Хол вдигна чашата си и отпи глътка уиски. Пулър също.

— Защо го направи? — попита Хол. — Всички те смятат за един от най-добрите агенти, работили някога в ОКР.

— Не подозирах, че следите военната ми кариера.

— Баща ти беше мой добър приятел и наставник. Затова, да, следя кариерата ти. Знам какво направи в Западна Вирджиния. Както и че брат ти беше несправедливо пратен в затвора. Можеш да се гордееш с безупречна служба в името на родината както на бойното поле, така и извън него. — Хол отпи отново, остави чашата си и добави: — Това е причината да си тук тази вечер.

— И защо съм тук?

Хол се облегна на стола си.

— Става нещо, Пулър, но не съм сигурен какво точно.

— Вие сте вицепрезидент, сър, как е възможно да не знаете?

Хол се засмя вяло.

— Това е огромна страна с много сложно управление, чиито структури се простират до всяка точка на земното кълбо. Никой не знае всичко. Дори президентът, какво остава за неговия заместник.

— И как се вписвам аз във всичко това?

— Намирам се в неизгодно положение, чувствам се изолиран, Пулър. Но в случая това ме радва. Баща ти промени насоката, която пое животът ми. Запознат съм със сегашното му състояние, както и с писмото с обвиненията срещу него. Не им повярвах нито за миг. Знам, че родителите ти имаха разногласия, но баща ти щеше да даде живота си, за да защити съпругата си. Както и синовете си. Участвах в много мисии по света под негово командване. Бях по-младши офицер, но се ползвах с доверието му. Не минаваше ден, без да говори за семейството си.

— Никога не ми е казвал — отвърна Пулър.

— Такъв си беше баща ти, човек на действието, не на приказките. Това правеше службата под негово командване по-трудна. Той очакваше Херкулесови усилия от всички ни. Но никога не е искал някой от нас да направи нещо, което самият той вече не е правил.

— Да, сър, така беше — съгласи се Пулър.

— Което ни връща на сегашната ситуация. И на теб. За момента армията е отложила обсъждането на оставката ти и те с пуснала в безсрочен отпуск. Какво ще правиш през това време, си е твоя работа. — Хол вдигна ръка в знак на предупреждение. — Но не забравяй, че в подобна ситуация не можеш да се ползваш с подкрепата на ОКР, нито на армията изобщо. Това е най-доброто, което успях да издействам.

Пулър го изгледа с любопитство.

— Да издействате? От кого, сър?

Хол се надигна от мястото си и Пулър веднага стана.

— Това е всичко засега, синко. Искам да знаеш, че тази среща не се е състояла никога.

Хол протегна ръка. Пулър я стисна.

— Предай на баща си много поздрави от мен. Знам, че вероятно няма да разбере какво му казваш, но въпреки това го направи.

— Непременно, сър.

— Много ми се иска да можех да отида и да го видя.

— Ще му бъде приятно, сър.

— И още нещо, Пулър.

— Да, сър?

Вицепрезидентът пристъпи към него.

— Отваряй си очите на четири. Следи всички посоки на компаса, синко. Всички. Можеш да имаш доверие само на себе си. На никой друг. В това разследване нямаш приятели. След тази вечер няма да можеш да разчиташ и на мен. Направих всичко това от уважение към баща ти, но не мога да ти помогна повече. Оттук нататък те очаква тежка битка, която ще трябва да водиш от неизгодна позиция.

— А брат ми? Да не би да ми казвате, че не мога да имам доверие и на него?

— Приятна вечер, Пулър. И късмет. Сигурен съм, че ще ти потрябва.