Ничия земя

12

Пол Роджърс обикаляше из Форт Монро. Правеше го вече за дванайсети или тринайсети път и при последната си обиколка забеляза неща, които бе пропуснал при предишните. В някои отношения мястото приличаше на холивудски декор на малко градче. Липсваха единствено снимачните екипи и актьорите.

Преди трийсет години той бе живял тук. Тогава бе млад, на двайсет и няколко, самотен, объркан, уплашен.

И сега си оставаше все така сам. Но вече не бе нито объркан, нито уплашен.

Огледа артилерийската площадка, която обикаляше форта по цялото протежение на крепостния вал. Често бе тичал по тази ивица трева и знаеше, че дължината й е точно един километър деветстотин и трийсет метра. Издигнати за шестнайсет години, стените на форта, наричан Чесапийкския Гибралтар, бяха дълги над километър и половина и обгръщаха площ от двеста и четирийсет декара. Тук-там още се виждаха ръждясалите оръдейни платформи, останали от батареите, разположени в края на XIX в., по времето на Уилям Ендикот, тогавашния министър на отбраната. Тези оръдия заменили безнадеждно остарелите топове. Корабите можели да стрелят отдалече, а топовете не можели да им отвърнат, тъй като обхватът им бил далеч по-малък. Проблемът бил решен с монтирането на оръдията. След появата на самолетите обаче и оръдията на Ендикот остарели безнадеждно. С времето Форт Монро бе загубил голяма част от стратегическите и тактическите си предимства. Фокусът се бе изместил върху административни дейности, върху „теорията и обучението в армията“, в резултат на което Форт Монро се бе превърнал в център на военната наука.

Роджърс погледна водата в рова около крепостните стени и забеляза, че тинята, трупала се в продължение на два века, е намалила дълбочината на рова, който бе станал толкова плитък, че на места се виждаха пясъчни наноси. Той зарея поглед над тесния канал към мястото, където броненосците „Монитор“ и „Вирджиния“, съответно от флота на Съюза и на Конфедерацията, бяха провели първия морски дуел между бронирани бойни кораби. Каналът бе плитък и по-дълбоката му част минаваше в непосредствена близост до стените на форта, затова корабите плаваха плътно до брега. Роджърс си спомняше, че самолетоносачите минаваха толкова близо до Форт Монро, че хвърляха сянка върху строевия плац.

По онова време Роджърс бе решил да научи колкото се може повече за историята на Форт Монро. По време на Гражданската война трима роби преплували канала и помолили за убежище. Командирът на гарнизона генерал Бенджамин Бътлър удовлетворил молбата им. Впоследствие пред крепостта се появили парламентьори на Конфедерацията, понесли бяло знаме, и поискали робите да им бъдат върнати. Дори се позовали на приет наскоро федерален закон за избягалите роби. Бътлър, който по-рано бил адвокат, им изнесъл цяла лекция за тънкостите на американското право. След като щатите от Конфедерацията не се смятат за част от Съединените щати, а са се отделили от тях, изтъкнал Бътлър, те не могат да се ползват от закрилата на федералното законодателство. А след като въпросните роби са били използвани във военни действия срещу Севера и са преминали незаконно границата между Конфедерацията и Съюза, продължил Бътлър, те трябва да бъдат смятани за „контрабанда“ и да бъдат задържани. Думите му достигнали до безброй роби, хиляди от които потърсили убежище като „контрабанда“ във Форт Монро, наречен по този повод Крепост на свободата.

Обиколката на Роджърс го отведе до фара, издигнат на Олд Пойнт Камфърт в далечната 1802 г. Той още работеше, което го правеше най-стария действащ фар в залива Чесапийк. Роджърс си го спомняше отлично. Част от обучението му изискваше да изкачи гладките стени на фара чак до самия му връх. При това нощем. Беше успял. Спомняше си как бе застанал на площадката на върха и бе вперил поглед в огромния залив и безкрайния океан отвъд него. В този момент бе решил, че го очаква светло бъдеще, в което може да постигне всичко. За пръв път се бе почувствал специален.

По време на разходката си Роджърс видя и стария арсенал, произвеждал патрони и гюлета за Съюза. Мина и покрай църквата „Света Дева Мария“ с нейните каменни стени и сводести прозорци, в която се бе молил като младеж. Като един съвсем различен младеж.

Впоследствие не бе пожелал да се моли на никого и за нищо. Всичко се бе променило. Той се бе променил.

Изкачи крепостната стена, за да огледа по-добре залива Чесапийк. Бе прекарал много време сред водите му в плуване, гребане и опити да оцелее при всякакви условия. Те го бяха накарали. Бяха го пречупили. И бяха събрали парчетата.

За да го пречупят отново. И отново. След време бяха престанали да събират парчетата.

Роджърс потри глава. Болката го навестяваше все по-често, ставаше все по-упорита и по-силна. Той нямаше представа защо. Върна се в микробуса и потегли. Мина покрай жилищата на офицерите.

В мига, в който видя Форт Монро, в главата му нахлу порой от спомени. Но никой от тях не можеше да се сравни с онова, което изпита, когато спря пред сградата, известна някога като Блок Кю. Тя се издигаше в отдалечен ъгъл на форта и около нея имаше широко празно пространство. Бе оградена с висока ограда, увенчана с бодлива тел. На портала стоеше въоръжена охрана. Задачата им бе да държат някои хора вън, а други вътре.

Роджърс бе от вторите.

За разлика от много други големи сгради тук Блок Кю не пустееше. Паркингът отвъд оградата бе пълен с коли. Лампите вътре светеха. Докато Роджърс наблюдаваше сградата, някой излезе от страничната врата, отдалечи се малко и запали цигара.

И навремето оградата бе с бодлива тел. На портала също бе стояла въоръжена охрана. Роджърс се зачуди дали електронната охранителна система, която съществуваше някога, е останала. Неслучайно си зададе този въпрос. Беше се върнал във Форт Монро, за да проникне в тази сграда. И вече си бе съставил план.

Докато наблюдаваше, пушачът захвърли фаса и тръгна обратно към вратата. Използва картата си за достъп, за да я отвори, след което влезе, за да продължи да изпълнява работните си задължения, каквито и да бяха те.

Има и електронна система, значи.

Роджърс бе видял достатъчно. Напусна форта и тръгна да търси работа, която се заплаща в брой и не изисква попълването на каквито и да било документи. Беше му омръзнало да спи в коли. Искаше стая и легло. И баня.

Когато се отдалечи от Форт Монро, го обзе спокойствие, каквото не бе изпитвал от много, много отдавна. Усещането бе приятно. Обикновено мислеше само как да нарани или да убие някого. Но вината не бе негова. Така бе устроен.

Всъщност други го бяха устроили така.