Ничия земя

44

Пулър изведе Ан Шепард навън, където отново завари опашка от клиенти, чакащи да влязат в бара. Мина покрай Роджърс и му махна, а охранителят му отвърна.

— Благодаря отново — каза Роджърс.

— Няма защо.

Пулър заведе Шепард до колата си. Когато се качиха вътре, тя попита:

— Загазила си съм?

— Зависи — отвърна Пулър. — Наблюдаваме „Аталанта“ от известно време.

— Защо?

— Забелязахме някои нередности.

— Какви нередности?

— Откога работите там?

— От четири години.

— Е, Блок Кю е пуснат в действие през осемдесетте.

— Не знам нищо за това.

— Как върви работата?

— Имате ли право на достъп до подобна информация?

— Иначе нямаше да разговарям с вас.

Тя се почувства неловко.

— Добре. Напредваме с големи крачки.

— Някакви проблеми?

— Нищо сериозно.

— Ръководството отнася ли се добре с вас?

— Господин Куентин ни помага много, винаги ни осигурява това, от което имаме нужда.

— Куентин?

— Джош Куентин. Той ръководи програмата. Може и да е собственик на цялата компания. Не че от позицията, която заемам, мога да знам подобни неща… — Тя се завъртя на седалката и се обърна към Пулър. — Между другото, той също беше в бара. Често идва тук. Всъщност така разбрах за „Камуфлаж“.

— Как изглежда?

— Висок, млад, красив. Жените си умират за него. Сигурно сте го видели да се качва в салона на втория етаж.

— Онези хора с него колеги ли бяха?

Тя се засмя.

— Тези жени на учени и изследователи ли ви приличаха?

— Какви са тогава? Проститутки?

— Нямам представа. Но се съмнявам. Джош е млад и красив. Може да има която си поиска, без да му се налага да плаща.

— Добре.

— Господин Куентин ли имахте предвид, когато споменахте за нередности?

— Защо него? — Когато тя не отговори, Пулър добави: — Госпожице Шепард, ако имате да кажете нещо, говорете. Армията не ми плаща да си губя времето.

— Странното е, че господин Куентин не притежава научни познания и опит. Имам предвид, че когато идва при нас, за да провери нещо, задава твърде елементарни въпроси. Би трябвало да знае повече за тези неща, това е всичко.

— Може да е само бизнесмен.

— Всички проекти, по които съм работила, се ръководят от сериозни учени.

— Може би този проект е различен.

— Възможно е.

— С какво се занимава вашият проект?

— Наистина ли имате право на достъп до подобна информация? — попита притеснено Шепард. — Не искам да загазя.

— Вече сте загазили. Опитвам се да ви спася.

— Добре, добре… просто съм много уплашена — каза тя и въздъхна дълбоко. — Работя по две програми — за екзо и течна броня.

— Екзо?

— Екзоскелет. Лека система, захранвана от литиеви батерии, която се поставя върху тялото на войника. Увеличава силата му многократно. Създаваме прототип, който се очаква да извърши сериозен пробив. Работата в тази област е започнала още през шейсетте, но тогава не са разполагали с необходимите научни познания и материали. По онова време екзоскелетите често са реагирали непредвидимо, дори са наранявали хората, които са ги носели.

— Наистина ли? — попита Пулър. — А течната броня?

— Броня, която е изключително гъвкава и еластична, но само до момента, в който поеме куршум. Той я кара да се втвърди като щит и да стане непробиваема като стомана. Ако бъде увредена от вражески огън, сама възстановява първоначалната си форма.

— Звучи като от някой фантастичен филм.

— С тази разлика, че в нашия случай не става въпрос за специални ефекти. Това нещо работи наистина.

— Значи работите върху създаването на супервойник?

— Точно така.

— И финансирането е осигурено от Агенцията за авангардни проекти в областта на отбраната, нали?

— Да, макар да подозирам, че пряката връзка се осъществява от Отдела за отбранителни изследвания в агенцията, но той се отчита направо на нейния директор. Преди да дойда в „Аталанта“, работех за друг подизпълнител по проект, свързан с ТМС.

— ТМС?

— Транскраниална магнитна стимулация, или с други думи, стимулиране на кората на главния мозък с помощта на кратки магнитни импулси. Съществува и още един вид стимулация — електрическа, с помощта на прав ток. Очевидните разлики произтичат от названията им. Този проект премина стадия на идеите и експериментите. Нещата са на финалната права.

— Участвал съм в бойни действия. Тези неща можеха да ми бъдат от полза.

— Скоро ще разполагате с тях.

Пулър се замисли.

— Нуждая се от помощта ви, госпожице Шепард.

— Какво мога да направя?

— Ще бъдете моите очи и уши вътре. Ще ви обясня как да се свързвате с мен и да ми докладвате на определени интервали.

Шепард се уплаши.

— Аз… аз не знам дали мога да направя това. Могат да ме обвинят, че шпионирам или нещо подобно. Да ме обвинят в държавна измяна дори… Могат да ме екзекутират.

— Успокойте се. Никой няма да ви екзекутира. Разполагате с пълната подкрепа на ОКР. Ние се грижим за хората, които ни помагат. — Пулър замълча и реши да смени тактиката, защото Шепард не изглеждаше убедена. — Ще ви го обясня по възможно най-простия начин. В Аталанта Груп става нещо, което мирише на шпионаж.

— Божичко! Сериозно ли говорите?

— Нямаше да бъдете тук, ако ситуацията не беше сериозна. Сама сте забелязали някои странни неща. Подозренията ви относно Куентин. Липсата му на научни познания и опит. Редовното му посещение на това място и влизането му в онази стая, в която… какво прави? Помислете, това не ви ли се струва подозрително?

Тя кимна бавно.

— Прав сте. Не се връзва.

— И ако шпионската мрежа се е простряла до тук, трябва да я спрем. Ако ми помогнете, ви гарантирам имунитет. Не го ли направите, е възможно да пострадате, когато разнищим този заговор. Тогава ще останете съвсем сама.

— О, боже! — възкликна тя и изтри капчицата пот, избила на челото й.

Пулър се пресегна и я хвана за ръката.

— Това не е първото ми подобно разследване. Знам какво правя, госпожице Шепард. Трябва само да ми се доверите, става ли? Ще откриете, че съм добър приятел. Ще го направите ли?

Най-после тя кимна.

— Ще го направя.

Уговориха се как да поддържат връзка.

— А сега се приберете у дома и си легнете. И не се връщайте в този бар.

— Няма. Обещавам. Благодаря.

— В състояние ли сте да шофирате?

Шепард кимна.

— Вече да. Всъщност не мисля, че някога съм се чувствала толкова трезва.

Пулър я проследи с поглед. Жената прекоси улицата, качи се в колата си и потегли бързо. Той тъкмо щеше да излезе от мицубишито, когато чу писъци и стрелба. Идваха откъм бара.

Изскочи навън, извади оръжието си и, както винаги бе постъпвал в подобни случаи, хукна към епицентъра на насилието.