Ничия земя

24

Нокс влезе в стаята и каза:

— Задействах нещата за онова телефонно обаждане. Ще видят какво ще изскочи. — Спря, защото видя, че Пулър се е надвесил над телефона си и не обръща никакво внимание на думите й. — Какво има?

— Една секунда!

Пулър дочете информацията на дисплея, остави телефона си и обясни набързо какво е открил.

— Серийни убийства в Уилямсбърг? — възкликна Нокс с облещени очи.

— По същото време, а Уилямсбърг е само на половин час от тук.

— Как ти хрумна да потърсиш подобна информация?

— Първото правило при разследването на нерешени с години случаи изисква да проверим дали в района са извършени други престъпления, които може да са свързани с нашето. Трябваше да го направя отдавна.

— Искаш да кажеш, че серийният убиец може да е проникнал на територията на военна база, да е убил майка ти и… после какво? Отнесъл е трупа?

— Нямам представа. Знам само, че това е възможна следа. И да, това беше действаща военна база. Но когато майка ми е излязла, вече е било тъмно. Освен това вечер по улиците обикновено нямаше хора. Част от жилищата на офицерите стояха празни, а навън не си играеха много деца. Баща ми беше изключение. Беше се оженил късно. Не мога да се сетя за друг генерал с малки деца. Децата на връстниците му бяха много по-големи. Да не забравяме и че този квартал е доста изолиран и отдалечен от по-оживената част на базата. Още тогава част от сградите пустееха. Може да я е завлякъл в някоя от тях. Изглежда малко вероятно сериен убиец да нападне поредната си жертва именно тук, но е възможно.

— Но как е влязъл в базата?

— Може да го е направил през деня.

— Искаш да кажеш, че е бил в униформа?

— Във Форт Монро служеха много хора, които не носеха униформа. Но да, нищо чудно да е бил в униформа.

— Да разбирам ли, че серийните убийства в Уилямсбърг са останали неразкрити?

— Полицията не е имала дори заподозрян. Изобщо не е повдигала обвинения. А става въпрос за четири убийства. Все на жени.

— А телата?

— Намерени са в района — на изолирани места, в плитки гробове…

— Останките на майка ти не са били намерени.

— Така е. Но ако става въпрос за същия убиец, може да е скрил тялото й по-добре от останалите.

— По кое време са били извършени убийствата? След изчезването на майка ти ли?

— Не. Последната жертва е убита три дни по-рано.

— Някакъв общ модел в нападенията? С каква периодичност са извършени?

— В разстояние от две седмици помежду им.

— В такъв случай смъртта на майка ти се явява аномалия в този модел.

— Така е, но серийните убийци невинаги следват модела. Понякога се възползват от възможност, която се е появила неочаквано.

— Мисля, че възлагаш прекалено много надежди на тази следа.

Той я погледна.

— Това е потенциална следа, Нокс. Нищо повече.

— Потенциална следа отпреди трийсет години. Как възнамеряваш да тръгнеш по нея?

— Полицейското досие по случая ми се струва добро начало.

— И ще се обърнеш официално към местната полиция в качеството си на военен следовател?

Пулър не отговори.

— Не участваш в разследването, не и официално — продължи Нокс. — Затова не съм сигурна, че ще постигнеш нещо.

— Но ти можеш да вземеш документите по случаите с убийствата.

— Възможно е, но официално аз също не участвам в разследването. Имам си началство, пред което се отчитам, също като теб.

— Наистина ли? Смятах, че си в отпуск и затова си дошла тук… А не по други причини.

Тя го погледна, но той издържа на погледа й със същата непоколебимост.

— Можем да се въртим в кръг дни наред — каза тя накрая. — Не улесняваш нещата, Пулър.

— Ще го направиш ли?

— Ще позвъня.

— Кажи, че става дума за националната сигурност. Така ще получиш досиетата за отрицателно време. В противен случай ще ни накарат да чакаме с месеци. Кажи им, че ще изпратиш агент от ОКР, който да вземе копия още днес.

— Архиви на телефонна компания отпреди трийсет години и полицейски досиета на четири неразкрити убийства. Това разследване се развива с невероятна скорост.

— Разследванията също еволюират, Нокс. Те се променят. Като живи същества са. И понякога се превръщат в нещо неузнаваемо.

Пет часа по-късно Вероника Нокс научи, че телефонната компания не пази архиви отпреди трийсет години, но за сметка на това двамата с Пулър стояха пред десет кашона с копия на документи — всичко, с което полицията в Уилямсбърг и ФБР разполагаха във връзка с четирите убийства.

Бяха отнесли кашоните в хотелската стая на Нокс и ги бяха наредили покрай стената. Поръчаха си храна в стаята и започнаха да преглеждат документите.

Нокс седеше на леглото. Беше се преоблякла в черен клин и пуловер. Беше боса. Косата й бе вдигната на кок.

Пулър бе със същите дрехи, с които бе прекарал деня. Той седеше на малкото бюро до стената и се взираше напрегнато в снимките и документите. От време на време записваше нещо в бележника си.

Стаята имаше балкон с плъзгаща се врата, която Нокс бе оставила отворена, за да влиза океанският бриз.

Поръчката им пристигна — стек с печени картофи за него, салата със скариди за нея. Той се изненада, когато видя и бутилка червено вино. След като сервитьорката си тръгна, Нокс отвори бутилката и си наля малко в една чаша. Помириса виното и погледна Пулър.

— Не знам за теб, но аз лично мисля по-добре, когато пийна малко вино.

Той кимна бавно.

— Добре.

— Не смятам, че трябва да го оставим да диша. Няма да разкрие допълнително вкуса или аромата си. Виненият лист предлагаше доста добра селекция.

— Тези неща не са по джоба ми. Предпочитам бира.

Тя му подаде пълна чаша и двамата започнаха да вечерят, но продължиха да преглеждат документите. След малко Пулър каза:

— Местните ченгета не са обработили местопрестъплението както трябва, а по всичко изглежда, че и федералните не са се справили добре, след като са се включили.

Нокс завъртя леко виното в чашата си, преди да отпие.

— Много добре знаем колко високи изисквания има старши военен следовател Пулър.

— Това не е шега — отвърна той.

Тя го погледна.

— Не съм казвала, че е шега. И ако не си забравил, виждала съм с очите си как ти обработваш местопрестъпление, затова коментарът ми беше всъщност комплимент. Искам да те помоля да не се заяждаш с мен за всяка изречена дума.

Пулър сведе поглед.

— Извинявай. Този случай…

— Не е като другите. Това ми е ясно, Пулър. Затова да продължим да търсим и да видим какво ще открием. Доколкото разбирам, всички жени са били неомъжени, с добри професии, на по двайсет и няколко.

— Което е необичайно за сериен убиец — отбеляза Пулър. — Те обикновено се ориентират към проститутки, момичета, избягали от дома си, жени, лишени от семейна подкрепа или с рискова професия.

— Така че никой да не го е грижа, когато изчезнат — добави Нокс. — Майка ти обаче не попада в нито една от тези категории. Освен това не е била млада, неомъжена и с добра професия.

— Може да е единичен случай — предположи Пулър. — Или да се е оказала на неподходящото място в неподходящото време. Ами ако я е видял да върви сама, елегантно облечена? Макар да е по-възрастна от останалите жертви, тя изглеждаше доста млада за възрастта си.

— Била е красива жена.

— Виждала ли си я на снимка?

— Както ти казах, подготвих си домашното, преди да дойда тук — отвърна тя. — В момента я виждам пред мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Може да си наследил ръста на баща си, но очите, носът, скулите са на майка ти.

Пулър сведе поглед към папката, която държеше в ръце. Почувства се неловко от думите й.

— Никога не съм се замислял върху това.

— Защото ти напомня за загубата? — предположи Нокс.

Пулър не отговори.

— Това съвпадение ми се струва странно — продължи Нокс. — На половин час от Форт Монро действа сериен убиец, чиито жертви са млади жени, а полицията не си прави труда да провери дали няма връзка с убийството на майка ти. Най-малкото е трябвало да съберат информация, особено след като не са имали други улики.

— Повече от странно е. Бих казал необяснимо.

Пулър се пресегна и взе друга папка.

— Какво е това? — попита Нокс, която бе изпила виното си и си наливаше още.

— Досието на ОКР по случая на майка ми. Ако агентът, ръководил разследването, е още жив, може би трябва да говорим с него.

— Смяташ ли, че ще си спомни нещо, което да ни бъде от полза?

— Затова задаваме въпроси.

Прегледаха всички документи, след което Пулър проведе няколко разговора и откри пенсионирания агент на ОКР Винсънт Диренцо. Остави му съобщение, след което стана и протегна едрото си тяло.

— Мисля, че приключихме за днес, Нокс.

Тя бе свалила пуловера си и бе останала по тесен бял потник. Затвори папката, която четеше, изправи се, разпусна кока си и го погледна.

— Не е толкова късно. Освен това не сме изпили виното.

— Минава полунощ — каза Пулър. — Трябва да поспим.

— Добре.

Той я погледна, а тя отвърна на погледа му.

— Какво?

— Знаеш какво, Пулър.

— И как ти хрумна тази идея? — попита тихо той.

— Хрумна ми в резултат на една пропусната възможност в Канзас.

— Искаш да кажеш, че си направила грешка?

— Да.

Той кимна, докато обмисляше думите й.

Тя пристъпи към него и докосна китката му. Големите й очи се впериха в неговите и когато го погали по ръката, през тялото му премина електрически ток.

— Искам го, Джон. Тук и сега. Искам да бъда с теб.

— Добре ли го обмисли? — попита той.

— Не желая да мисля. Предпочитам да ме води сърцето, а не главата.

Пулър се замисли върху думите й, докато тя продължаваше да го гали по ръката.

— Разследваме случай, Нокс. Аз трябва да следвам главата си. Лека нощ — каза той и тръгна към вратата.

Тя го изгледа отчаяно. Въздъхна шумно и се отпусна на леглото.