Ничия земя

17

Пулър седеше на стола в мотелската си стая и се взираше в платнената чанта.

Най-обикновена платнена чанта. От памучна материя. С цип.

Чанта, пълна с неща, които му помагаха да си върши работата. Да открива истината.

И той правеше тъкмо това. Винаги бе искал да го прави. Може би защото майка му бе напуснала дома им и никога не се бе върнала.

Дали някаква зла сила не й бе попречила да се върне? Дали тази зла сила не бе баща му?

Зарови лице в шепи. Непоносимата тежест на тази мисъл заплашваше да го премаже. После той се изправи и събра мислите си.

Ти си войник, Джон Пулър. Ти си рейнджър. Можеш да направиш невъзможното. От теб се очаква да правиш невъзможното, и то непрекъснато.

Отвори проклетата чанта и го извади най-после.

Пресегна се. Пръстите му докоснаха ципа. Представи си погледа на баща си, вперен в него.

Хайде, войнико, рискувал си живота си на бойното поле. Едва ли е толкова трудно да дръпнеш проклетия цип.

Пулър дръпна ципа, отвори чантата и огледа съдържанието й. Докосна ръба на писмото, но не го извади веднага. Трябваше да събере сили, колкото и странно да звучеше. Накрая го измъкна от чантата и се загледа в името върху плика.

Беше изписано с почерка на майка му.

Писмото не бе адресирано до него, а до баща му. Бе предназначено за Джон Пулър-старши. По времето, когато беше бригаден генерал и си скъсваше задника, за да прибави още някоя звезда на пагоните си. Това изискваше да остави на заден план всичко друго, включително семейството си.

Пулър-старши щеше да приключи кариерата си с три звезди. В цялата армия на Съединените щати имаше само четирийсет и трима души с чин генерал-лейтенант. Баща му обаче искаше и четвърта звезда, която да го постави в елитната компания на едва деветима генерали. И тъй като така и не я получи, бе решил, че е провалил кариерата си.

Пулър извади писмото и го разгъна. Никога не го бе чел. Беше го открил като дете — от изчезването на майка му бяха изминали едва шест месеца. Баща му го бе оставил някъде в дома им във Форт Монро. Пликът бе отворен, но Джон нямаше представа дали баща му го е чел.

Позна на мига почерка на майка си. Беше написала безброй бележки до него и брат му, някои изпълнени с думи на подкрепа, които да ги ободрят, други с шеги, които да ги накарат да се усмихнат, а още по-добре да се засмеят, особено когато бяха тъжни, неуверени, уплашени. Животът на децата на военните никак не е лесен. А животът на сина на една армейска легенда може да бъде същински ад понякога.

Братята Пулър бяха изпитали това на собствения си гръб, преди да пораснат. Хората предполагат, че си толкова добър, надарен и безстрашен, колкото легендарния ти баща, и вдигат невероятно високо летвата. И обратното, предполагат, че си много под него, защото в едно семейство рядко се появяват двама, камо ли трима легендарни войници. В такъв случай незабавно те обявяват за паразит, който живее на гърба на баща си. Каквото и да постигнеш, няма да бъде приписано на собствените ти усилия, а на заслугите на баща ти. Каквото и да постигнеш, няма да е достатъчно, защото никога няма да бъдеш него.

Писмото бе кратко, но прочувствено, дори сърцераздирателно на места. Какво ли не би дал навремето, за да получава писма от нея, докато следваше в колежа или постъпваше в армията. Или когато заминаваше на мисии отвъд океана и буквално се бореше за живота си в най-опасните ситуации, които човек може да си представи. Думите й щяха да се превърнат в спасителна лодка сред море от проблеми.

Пулър почувства, че ръката му трепери, докато четеше разсъжденията на майка си отпреди трийсет години.

Проблеми с брака. Проблеми с него. Проблеми с нея. Но… въпреки всичко тя искаше да оправят нещата. Не заради него или заради нея. А заради синовете им. Защото те бяха най-важното нещо. Поне за Джаки Пулър.

Но — и това беше най-същественото — тя пишеше, че трябва да замине за известно време с децата. За да даде възможност на баща му да осъзнае кои са истинските приоритети в живота. След което — в зависимост от решението, което той вземе — да продължат нататък.

Пулър сгъна писмото и го прибра в плика. Думи от гроба. Или ако не бяха от гроба, Пулър нямаше представа откъде идват. Въпреки несъмнената любов и привързаност към него и брат му, с които бе пропито писмото, той забеляза, че то го е потиснало още повече. Част от него се надяваше, че майка му все пак е напуснала съпруга си. Защото това означаваше, че тя все още е жива. Но писмото му подсказваше, че най-вероятно е мъртва.

Той беше готов да се изправи срещу куршуми, бомби и фанатични джихадисти. Бе готов да се бие за знамето и родината. Но всъщност човек се бие за близките си, за семейството си, за човека до себе си.

Днес Пулър се чувстваше съвсем сам. Докато седеше на леглото и се взираше в плика, депресията му внезапно изчезна, заменена от много по-силно чувство. Чувство на вина.

Защо бе чакал толкова години, без да предприеме нищо? Та той бе опитен следовател. И въпреки това никога не бе разследвал онзи случай, който смяташе за по-важен от всички останали. По-важен дори от осъждането на брат му и изпращането му в затвора. Въпреки това не бе направил нищо. И бе оставил времето да минава.

Прибра писмото в чантата и дръпна ципа, след което го заключи с катинарче с шифър. Зачуди се дали да позвъни на брат си. Но Боби най-вероятно щеше да подходи логично и да се отнесе пренебрежително към чувствата, които по-малкият му брат изпитваше. В момента Пулър не се нуждаеше нито от логика, нито от пренебрежение. Нуждаеше се от човек, с когото да поговори, човек, който да не изисква от него практичност или здрав разум.

Погледна часовника си. Надяваше се, когато пристигне във Форт Монро, свещеникът вече да е открил адреса на отец Руни. Заключи стаята си и тръгна към колата.

Зави зад ъгъла и я видя. Тя седеше царствено на предния капак на шевролета му като изящен орнамент от плът и кръв. Пулър остана толкова смаян, че едва не се блъсна в един от стълбовете на верандата.

— Чух, че се нуждаеш от приятел — каза Вероника Нокс.