Ничия земя

33

Черният джип остави Пулър пред дома му. Агентите му върнаха телефона и пистолета. Той влезе в апартамента си и се отпусна бавно на един стол. Мислите му бяха объркани.

Пулър бе участвал в бойни действия, бе убивал и сам едва не бе загинал. Цялото му тяло бе осеяно с белези. Бе работил усърдно и бе станал добър следовател. Но нищо от това не го бе подготвило за решаването на проблема, пред който бе изправен.

През целия си живот бе търсил нещо, което да го доближи до истината. А сега за пръв път в живота си имаше чувството, че истината няма никакво значение. Това бе удивително признание, което не бе предполагал, че ще направи. От болничната стая на баща си се бе озовал направо в тресавище, което сякаш нямаше дъно.

Извади документите си от ОКР и впери поглед в сребристия орел върху значката. Прокара пръсти по крилата му, сякаш се надяваше, че това докосване ще избистри ума му. Не се получи.

Прибра документите и провери пистолета си. В спалнята си държеше още един, резервен. Стана, извади го и го пъхна в кобура на кръста си. Почувства се по-добре.

Малко неща можеха да разтревожат Джон Пулър. Когато си преминал през ада и си оцелял, когато си видял безброй начини, по които едно човешко същество може да убие друго, се променяш по необратим начин. В някои отношения това те прави по-силен, позволява ти да действаш с повече увереност в момент на нужда независимо от опасностите. Онези, които не са толкова корави, изпадат в безпомощност, напълно парализирани в трудни условия. И умират.

В други отношения обаче това те прави по-слаб — лишава те от състрадание, от възможността да прощаваш. Пулър знаеше, че страда от този синдром.

Думите на вицепрезидента го бяха обезпокоили.

Дори не на вицепрезидента на Съединените щати.

Дори не на собствения си брат.

Смайващо откровение, откъдето и да го погледнеше.

Телефонът му иззвъня и той погледна дисплея. Обаждаше се Боби. Пулър се поколеба, но после реши, че не отговори ли, брат му ще продължи да звъни.

— Да, Боби? — каза той с престорено безгрижие, макар да се чувстваше ужасно напрегнат.

— Чух — каза Робърт.

— Какво си чул?

— Че си подал оставка.

— И от кого го чу?

— Няма значение. Искам да ти задам само един въпрос.

— Какъв?

— Луд ли си?

— Не, доколкото знам.

— Да подадеш оставка? Да напуснеш сам? Заради какво?

— Заради истината, Боби. Не смяташ ли, че тя е достатъчно важна?

— За теб е важно да забравиш писмото си и да се върнеш на работа.

— Не мисля, че мога да го направя.

— Армията ще ти прости и ще забрави, младши.

— Не се притеснявам за армията. Аз не мога да забравя.

— Ще ти се наложи. Знам, че искаш да разбереш какво се е случило с мама, но оттогава са минали трийсет години. Нагърбваш се с невъзможна задача. Трябва просто да забравиш всичко. Защо се обричаш на провал?

— Това ли е най-добрият ти съвет?

— Окей, ясно, ти беше любимецът й. Сега искаш да отмъстиш. Но това не може да стане.

Пулър се напрегна от тези думи на брат си. Те приковаха вниманието му.

— Наистина ли го мислиш?

— Сигурен съм. И в миналото съм ти давал съвети, които са ти били от полза, нали?

— Да.

— Този съвет също ще ти бъде от полза. Послушай ме. Запилей се някъде. Иди на почивка за няколко дни, дори за цяла седмица.

— Не съм сигурен, че армията ще ми го позволи — отвърна Пулър.

Дали брат му имаше представа, че е в безсрочен отпуск?

— Подозирам, че командването няма да има нищо против, братле. Ще се върнеш със заредени батерии. Тогава ще видиш нещата много по-ясно.

— Добре, Боби, благодаря.

— Няма защо.

Пулър затвори и се усмихна. Брат му беше на негова страна. Някой подслушваше разговора им. Робърт му бе подсказал това с помощта на една лъжа, която само те двамата биха могли да забележат.

Робърт бе любимецът на майка им, не Джон. Макар тя никога да не го бе признавала, и двамата знаеха, че това е самата истина. Тя го бе показвала по хиляди дребни, едва доловими начини. Майка им се бе отнасяла по-благосклонно към свенливия и трудолюбив Робърт, отколкото към по-необуздания и самоуверен Джон, който толкова приличаше на баща си.

Тя вероятно бе предвидила, че като първороден син Робърт автоматично ще бъде сравняван с баща си. А кое малко момче можеше да издържи на това? Така вниманието й се бе насочило към него.

Брат му бе казал, че армията няма да има нищо против, ако си вземе почивка. Това означаваше, че знае за официалния отпуск. Той обаче бе отишъл по-далече. Бе му казал да се запилее някъде. Напълно безобиден наглед избор на думи, но Джон знаеше, че Робърт ги е използвал в буквален смисъл. С лекота можеше да преведе същинското послание, скрито зад думите на брат му.

Пулър лесно можеше да се досети, че някой е наредил на брат му да проведе този разговор. Робърт бе заподозрял, че го записват, затова бе измислил начин да предаде своето послание под носа на онези, които слухтяха.

Това беше ясно.

А какво не беше? Всичко останало.