Ничия земя

50

Едно вдишване, две вдишвания, три вдишвания, четири вдишвания.

Роджърс завъртя кранчето на топлата вода на душа, докато стана почти вряла. Търкаше се със сапуна толкова здраво, че усещаше как кожата му се ожулва и започва да кърви. Опитваше се да заличи всички белези.

Накрая осъзна, че това е невъзможно, пусна сапуна и опря чело на панела на душкабината. След малко се пресегна, спря водата и остана облегнат на стената от плексиглас. Очите му бяха затворени, клепачите — здраво стиснати, дробовете му пареха, мускулите му потрепваха в конвулсии.

Пет вдишвания, шест вдишвания, седем вдишвания, осем вдишвания.

Това бе ритуал, който му бяха втълпили да следва по времето, когато го създаваха такъв, какъвто бе в момента. Беше мъчително. Всичко беше мъчително. А когато го подлагаха на безбройните хирургически операции, изпитваше невъобразима болка, щом излезете от упойката.

Дишай! Така го бяха посъветвали. И брой вдишванията! Фокусирай се върху числата, не върху болката. Бяха му казали, че болкоуспокоителните не са добър вариант, защото трябвало да измерят съвсем точно какво чувства. А единственият начин да го направят бил, като го оставят да изпита страданието в пълна мяра.

А когато той задаваше въпроси, му отговаряха, че става въпрос за възпроизвеждане и мащаб, два термина, чието значение не разбираше.

Роджърс се върна трийсет години назад и си припомни как Клеър Джерико се надвесваше над него, докато той лежеше на болничното легло и така се гърчеше от болка, че го бяха оковали като затворник. Не след дълго бе открил, че наистина е затворник. Тогава Джерико бе свалила очилата си, бе избърсала стъклата и ги бе поставила обратно, след което бе сложила малката си длан върху пламналото му рамо и бе заявила с възможно най-спокойния тон, че това, което той прави, служи на много по-висша цел. Всеобщото благо. Тази философия се бе превърнала в нейна втора природа и Джерико я намираше за нещо толкова естествено, колкото сърдечния ритъм или дишането.

Когато Роджърс най-после бе станал от болничното легло и се бе върнал в стаята си, бе открил там малка кутия. В нея имаше пръстен. Той отвори очи и вдигна дясната си ръка. Хвана пръстена с лявата, завъртя го около възлестия си пръст и го издърпа, при което остави следа от разкъсана кожа и кръв.

Погледна надписа, гравиран от вътрешната страна на пръстена.

К. Д. Клеър Джерико.

Беше му подарила пръстена, когато се бе възстановил от операциите. Като символ на тяхната връзка. Така се бе изразила. Тя била неговият наставник, а той — любимият й ученик. Заедно можели да извършат велики дела. За тях щели да напишат книга. Те двамата били основоположниците на един прекрасен нов свят.

А аз се вързах на всяка една от лъжите, които отровният й мозък съчини.

Роджърс бе направил всичко по силите си, за да се измъкне от блатото, да постигне нещо в живота. Бе прекосил цял океан, сврян в трюма на товарен кораб, само и само да пристигне тук. Без приятели, без контакти, без перспективи. Без никаква подкрепа. Беше си въобразил, че птичето е кацнало на рамото му, когато бе отговорил на една обява за работа и бе попаднал на Джерико. Не бе имал представа, че се канят да го използват като опитна мишка, за да може Джерико да реализира собствената си визия за света на бъдещето.

Върна пръстена на мястото му, облече единствените си чисти дрехи, седна на леглото и впери поглед в спящата Сюзан.

В центъра на всичко това бе Блок Кю. Джерико беше там. Трябваше да е там. Той беше проникнал в имението в Северна Каролина. И беше убил Крис Балард — или така поне смяташе.

Роджърс разполагаше с две потенциални следи, които водеха към Джерико. Едната бе Джош Куентин. Другата лежеше пред погледа му. Куентин работеше за „Аталанта“, което означаваше, че работи за Джерико.

Какво всъщност ставаше в онази стая на втория етаж? Със сигурност не всичко там се въртеше около секса, наркотиците и алкохола. Но как да разбере? Ако ставаше въпрос за нещо незаконно или просто за нещо, което Куентин не искаше да се разчуе, Роджърс можеше да го използва, за да се добере до Джерико. Беше наясно, че вероятността е малка, но нямаше голям избор.

Сюзан бе осиновена или поне така му бе казала. Дали Балард бе нейният осиновител? В такъв случай можеше ли да я използва, за да стигне до него, а оттам и до Джерико?

Роджърс потри онова място на главата си.

Но нали убих Балард? Или не?

— Имам чувството, че главата ти ще експлодира всеки миг.

Той вдигна поглед и видя, че Сюзан е будна и го наблюдава.

— Обмислям някои неща.

Тя се понадигна и се облегна на таблата на леглото.

— Мога ли да ти помогна?

— Не.

— Добре. Гладен ли си? Аз умирам от глад.

— Има едно кафене зад ъгъла…

— Дай ми две минути.

Сюзан се изми и набързо се облече. В кафенето си поръча половината меню, докато Роджърс едва изпи едно кафе.

— Още ли имаш хранително отравяне? — попита тя с вилица бъркани яйца пред устата си.

Той кимна и отново потъна в мислите си.

Дали пък Куентин нямаше да му помогне да стигне до Джерико по-бързо и по-лесно, отколкото Сюзан? Явно той не си правеше труда да заключва онази крайбрежна къща. Роджърс щеше да влезе без никакъв проблем и да го принуди да направи каквото е необходимо. А какво можеше да постигне чрез Сюзан? Да отиде с нея в имението на Балард и да я държи като заложница, докато се появи Джерико? Това бе невъзможно. Трябваше да подходи по-хитро, по-коварно. Той обаче бе създаден за груби силови действия. Отново започна да отброява наум вдишванията си.

Джерико е много умна жена. Тя играе шах, а ти не можеш да играеш дори шашки. Умът, а не силата ще те отведе до целта.

Да, по-логично бе да използва Куентин вместо Сюзан. Плейбоят щеше да го отведе до Джерико.

Вдигна поглед към Сюзан, която тъкмо отхапваше залък от препечената си филийка. Истината бе — Роджърс не можеше да повярва, че прави подобно признание, макар и само пред самия себе си, — че не иска да нарани Сюзан по никакъв начин. Имаше чувството, че е получил чудодейно прозрение, защото отдавна, много отдавна бе престанало да го е грижа за хората около него.

Но сега?

— Искаш ли да те закарам у дома? — попита той.

Тя поклати глава.

— Снощи не пристигнах с Джош. Дойдох с моята кола. Можеш да ме оставиш при бара. Паркирала съм зад него. Приключихме ли?

Роджърс, който си играеше с една хартиена салфетка, вдигна поглед и попита:

— Какво означава това?

— Приключихме ли тук?

— Да, мисля, че да.

Сюзан бръкна в чантата си, извади няколко банкноти и ги остави на масата. Роджърс успя да зърне пистолета в чантата. Тя забеляза погледа му и обясни:

— „Берета“. Моделът се нарича „Мини кугуар“. Пасва идеално в ръката ми. Двоен пълнител с деветмилиметрови патрони. Обичам тази италианска марка. Знаеш ли, че компанията е създадена още през хиляда петстотин двайсет и шеста година?

— Не.

— Това означава, че знаят какво правят, нали? Все пак говорим за традиция от почти пет века.

— Да.

— Видя ли как прострелях онзи тип снощи? Гръмнах го и той се свлече на земята.

— Аха.

— Ако не го бях направила, щеше да си мъртъв, Роджърс, нали така?

Той я изгледа, а тя отвърна на погледа му.

— Точно така — отвърна Сюзан на собствения си въпрос. — Не забравяй това. — После стана и го подкани: — Да вървим.

Роджърс я остави на паркинга зад бара и я проследи как се качва в мерцедеса кабриолет. Тя свали покрива, сложи си очилата и потегли, без да погледне към него.

Роджърс не помръдна от микробуса, но по едно време се пресегна към жабката и извади пистолета М11-Б. Хвана го здраво с дясната си ръка. Погледна се в огледалото и притисна цевта към слепоочието си. Върна се в онази нощ преди много години, когато Джерико бе притиснала револвера си към същото това слепоочие. Беше му казала, че ще натиска спусъка отново и отново на случайни интервали. Беше му казала, че не знае дали револверът е напълно зареден или не. Целта й бе да провери дали са успели да изтрият напълно от съзнанието му чувството за страх. Бяха го привързали към стол и окичили с жици и електроди, които измерваха всеки аспект от мозъчната му дейност, включително центровете, отговорни за емоциите.

Роджърс бе издържал пет минути и пет натискания на спусъка. От цевта не бе излетял нито един куршум. В противен случай той нямаше да бъде тук. През цялото време на експеримента не бе мигнал нито веднъж.

Когато всичко приключи успешно, го развързаха и Джерико му връчи револвера. Той се прицели в мишената и натисна спусъка. Куршумът от шестото гнездо проби дупка в главата на мишената.

Част от него вярваше, че Джерико е знаела колко патрона има в барабана и не е възнамерявала да убие безценното си творение. Но друга част от него смяташе, че тя се отнася изключително педантично към подобни изпитания и загубата на живота му би била малка цена, платена в името на прецизността на научния експеримент.

Роджърс се качи в микробуса си и потегли към Форт Монро. Знаеше, че трябва да го изостави, защото някой можеше да го е забелязал. Отиде пеша до Блок Кю и зае позиция за наблюдение. Ако имаше късмет, щеше да види Куентин и Джерико. Но ако я видеше, може би нямаше да се сдържи и щеше да я убие. Пет пари не даваше дали самият той няма да умре, стига тя също да умреше. Представи си как стои надвесен над нея с ръце, сключени около врата й. Ръце, които — както тя най-добре знаеше — можеха да я убият за секунда.

Искаше да види погледа й. Искаше тя да разбере, че колелото на живота е направило пълен оборот. Че той се е върнал и ще извърши онова, което отдавна трябваше да извърши.

Да отърве света от нея.