Ничия земя

14

Телефонът на Пулър иззвъня, докато той вървеше към колата си. Беше Карол Пауърс.

— И така — започна тя, — проведох няколко разговора и най-после открих Луси Бристоу.

— Луси Бристоу?

— Сигурно не я помниш. Беше приятелка на нашите майки. Трите бяха доброволки към католическата църква във Форт Монро. „Света Дева Мария.“

— Добре. Бързо се справи. Как успя?

Карол се засмя.

— Жените се отнасят към тези неща по съвсем различен начин. Ние пазим телефони и адреси, а срещите ни не се изчерпват с пиене на бира и гледане на футболни мачове. Поддържаме контакт по-дълго от мъжете.

— Може би си права.

— Луси беше на възрастта на майка ти, а мъжът й служеше под командването на баща ти. Както и да е, говорих с нея. В момента живее в Ричмънд. Не е толкова далече. И е готова да говори с теб.

— Спомня ли си нещо от онзи ден?

— Не съм я питала. Реших, че е по-добре да разкаже всичко на теб, Джон.

— Много ти благодаря. Оценявам помощта ти.

Тя му съобщи телефона, след което затвори.

Пулър позвъни на Луси Бристоу и тя се съгласи да се срещнат по-късно през деня.

Той потегли на северозапад, към столицата на Вирджиния. Част от него имаше чувството, че играе на онази детска игра на топло и студено. Колкото повече се отдалечаваше от Форт Монро, толкова по-студена ставаше следата. Предположи, че каквото и да се е случило с майка му, отговорът го очаква тук. Но за да стигне до него, трябваше да пътува докъдето се налага.

Пет минути след като излезе на магистралата, телефонът му иззвъня. Видя кой го търси. Прекият му командир, Дон Уайт.

Пулър се поколеба. Не искаше да вдига, за да не чуе нещо, което не желае да чуе. Дългът надделя и той отговори. Звъни ли командирът ти, трябва да вдигнеш телефона, каквото ще да става. В противен случай няма да останеш в армията.

— Да, сър?

— Пулър, получих обаждане от Дванайсети отряд.

— Да, сър?

— Информираха ме какво става.

Стомахът на Пулър се сви на топка.

— Дойдоха при мен, когато бях на свиждане при баща ми.

— Казаха ми и това. Агент Хъл ми изглежда способен следовател. Прегледах досието му. То е безупречно.

— Не се съмнявам. На мен също ми направи добро впечатление.

— Много жалко, че всичко това изплува точно сега.

— Много жалко — повтори като папагал Пулър.

— Остават ти още два дни отпуск, нали?

— Да, сър.

— Скъса си задника от бачкане в Германия. Направо разби ония копелдаци.

— Благодаря, сър. Там имах добър екип. Това ми помогна много.

— Така е. Както и да е, мисля, че се нуждаеш от малко по-дълга почивка, а не само от два дни. Затова си вземи цяла седмица. Върни се на служба, когато можеш.

Пулър не можеше да повярва на ушите си.

— Цяла седмица?

— Обади ми се. Потрябва ли ти още отпуск, само ми кажи. Не си спомням откога не си почивал, Пулър. Дори войниците имат нужда да заредят батериите.

— Да, сър, благодаря ви.

— И, Пулър, действай внимателно. Загазиш ли, може и да не успея да те отърва. Затова си прикривай фланговете, ясно?

— Ясно.

Връзката прекъсна и Пулър прибра телефона.

Посланието не бе еднозначно. Но той го бе разбрал съвсем ясно. Първо, отпускът му бе удължен. Второ, трябваше да е нащрек и да не очаква подкрепления.

Продължи напред по магистралата.

Луси Бристоу седна срещу Пулър на масичката за кафе в дневната си.

Той имаше чувството, че я вижда за пръв път. Беше дребничка, слаба, с къса сребриста коса с руси кичури. Очите й бяха твърде големи за малкото овално лице, а това правеше погледа й особено пронизителен. На китката си носеше златна гривна. Беше приготвила чай.

— Много добре си спомням Джаки — каза тя. — Спомням си и теб, и брат ти. Съмнявам се обаче, че вие ме помните. Все пак тогава бяхте малки.

Пулър отпи от чая. Беше горещ, ухаеше на мента.

— А баща ми?

— Всички във Форт Монро познаваха Джон Пулър-старши. Току-що бе получил първата си генералска звезда. Помня какво каза мъжът ми: че кариерата на баща ти ще полети нагоре като ракета, но той го заслужава. Баща ти не беше някой бюрократ, който мести папки от едно бюро на друго, а истински боен офицер, когото войниците обожаваха. Мъжът ми казваше, че той има повече кураж от всеки друг старши офицер.

— Разбирам, че съпругът ви е бил военен.

— Да, беше подполковник под командването на баща ти. Често се срещахме с родителите ти по най-различни поводи.

— Още ли е жив?

— Не, почина отдавна.

— Съжалявам.

— Разделихме се малко преди това, но все пък смъртта му беше голям удар за мен.

Тя разтри слепоочията си. Пулър я наблюдаваше внимателно.

— Не се съмнявам — каза той.

— Нямахме деца, което май направи ситуацията по-лесна, ако това изобщо е възможно. Баща ми също служеше в армията, но не беше офицер. Стигна до старши сержант. Затова човек, станал бригаден генерал, ми се струваше много високо, в стратосферата, така да се каже.

— Аз също не съм офицер — отбеляза Пулър.

— Знам. Чух, че не си тръгнал по стъпките на баща си и не си постъпил в „Уест Пойнт“.

Пулър остана изненадан от думите й.

— Откъде го чухте?

— Офицерските съпруги поддържат връзка помежду си. И както обичам да казвам, издигнали са клюките в същинско изкуство.

— Карол Пауърс ми каза почти същото.

— Останах много изненадана, когато тя ми съобщи, че разследваш изчезването на майка си. Имам предвид, че мина страшно много време.

— И аз останах изненадан от някои неща, които се случиха наскоро.

Луси Бристоу въздъхна и взе чашата си.

— Беше красива жена. И като външност, и като душевност. Всички я харесваха и обичаха. Друга на нейно място би започнала да си придава важност като генералска съпруга и прочие. Но тя беше съвсем земна и естествена, работеше с нас по всичките ни проекти… Влезеше ли в стаята, я озаряваше с присъствието си… — Луси Бристоу помълча и добави: — Много помогна на мен и съпруга ми, когато имахме… проблеми.

— Радвам се да го чуя. Спомням си, че ходеше в „Света Дева Мария“.

— Още я виждам как идва на неделната служба, как влиза с двете си момчета, издокарани с най-хубавите им костюмчета. И двамата вървяхте високи още от малки. Нищо чудно при този баща. Джаки също не беше ниска.

— Баща ми не ходеше често на църква.

— За да станеш генерал, трябва да посветиш живота си на армията.

— Предполагам.

— Може би затова не си отишъл в „Уест Пойнт“ — каза тя и го погледна изпитателно.

— Възможно е — отвърна равнодушно Пулър.

— Ако трябва да бъда откровена, винаги съм намирала родителите ти за необичайна двойка.

— Защо?

— Ами като за начало тя беше с девет години по-млада…

Пулър не се бе замислял върху разликата във възрастта на родителите си. По времето, когато това би могло да му направи впечатление, майка му бе отдавна изчезнала.

— Освен това баща ти беше най-деловият и най-енергичният мъж, когото съм срещала. Командваше всички около себе си. Мъжете го обожаваха, но и се страхуваха от него.

— Така е.

— Съпругът ми казваше, че повечето офицери и войници под негово командване не са сигурни дали ще им стисне ръката, или ще ги срита по задника.

— И това е така.

— Джаки също покоряваше хората, но с грация, елегантност, доброта… Знаеш ли, че са се запознали в Германия?

— Чувал съм.

Пулър изведнъж осъзна, че не знае почти нищо за това как са се срещнали родители му.

— Джаки беше дъщеря на офицер от ВВС. Тя се открояваше от останалите офицерски съпруги, сякаш се носеше над тях. Не ме разбирай погрешно. Беше мила и любезна с всички, но си оставаше малко затворена и част от нея бе невидима, недостъпна за останалите. По онова време баща ти бил подполковник, гърдите му били окичени с медали, а тялото му покрито с белези от куршуми и шрапнели, получени във Виетнам. Срещнали се по време на някакво парти в базата. Първата им среща била като сблъсък между огън и лед. Но година по-късно се оженили.

— Противоположностите се привличат.

— Възможно е. Майка ти направи два спонтанни аборта, преди да се роди брат ти.

Луси Бристоу го наблюдаваше внимателно. Очевидно бе сменила толкова рязко темата, за да проследи реакцията му. А Пулър зяпна при последните й думи. Тя не се нуждаеше от по-красноречив отговор.

— Значи не знаеш.

— Нямах представа.

— Родителите не обичат да говорят за подобни неща.

— Предполагам.

— Аз също пометнах няколко пъти, затова Джаки започна да споделя с мен, след като научи за загубата ми. Затова знам такива подробности. Когато ти ми позвъни, се опитах да си припомня онези години и останах учудена с каква лекота разговорите ние нея изплуваха в съзнанието ми.

Двамата помълчаха няколко секунди. После Пулър попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за деня, в който тя изчезна?

Погледът на Луси се зарея някъде над рамото му.

— Не мога, Джон. Наистина не мога. Разбираш ли, тогава вече бях напуснала съпруга си. Живеех в апартамент извън базата…

— Не знаех това.

— Бракът ни не вървеше. После той почина.

Настъпи неловко мълчание и Пулър побърза да каже:

— Играех си в задния двор, когато я видях на прозореца. Наблюдаваше ме и се усмихваше.

Бристоу кимна.

— Тя много се гордееше със своите момчета. — Погледът й спря върху него. — Не се съмнявам, че ти липсва безкрайно много. Да отсъства от живота ти през всичките тези години…

— Така е — отвърна унило Пулър.

Толкова много години без нея. Толкова пропиляно време. Толкова неща можеха да изживеят заедно.

— Джон, добре ли си?

Той се сепна и видя, че Луси го наблюдава притеснено.

— Добре съм. Денят, в който майка ми изчезна, беше събота.

Тя кимна.

— Да, точно така. Седмицата беше доста натоварена. В неделя щяхме да изнесем великденската си програма в църквата, а това изискваше сериозна подготовка. Майка ти участваше в организацията. И макар по това време да не живеех вече в базата, не можех да ги оставя сами.

— И тя очакваше тържеството с нетърпение?

— О, да. Всички го очаквахме с нетърпение. — Луси го изгледа изпитателно. — Нали не мислиш, че майка ти просто е зарязала своето семейство?

— В момента не знам какво да мисля. Опитвам се да събера всички факти и да видя къде ще ме отведат.

Луси кимна.

— Баща ти не беше от хората, с които се живее лесно.

— Съгласен съм.

— Но за майка ти това не беше достатъчна причина да го напусне. Освен това никога не би изоставила синовете си. Не си помисляй дори за миг, че е била способна да го направи.

Пулър се замисли. Химикалката му застина над бележника.

— Ако не ни е изоставила, значи с нея се е случило нещо.

Бристоу кимна.

— Винаги съм смятала така. Разбира се, военните полицаи и следователите от ОКР разговаряха с мен. Както и с други нейни познати. Баща ти беше извън страната, това си го спомням съвсем ясно.

Пулър не й каза, че фактите говорят друго.

— Знаете ли нещо, което би могло да обясни случилото се? — попита той. — Нещо, което майка ми ви е казала, но тогава не сте сметнали за важно?

— Навремето ми задаваха същите въпроси. Наистина не знам нищо. През годините няколко пъти се връщах към този ден, но не успях да си спомня нищо важно.

— Според Карол Пауърс майка ми се е облякла доста елегантно онази вечер. Сякаш поводът е бил специален. Имате ли представа къде е могла да отиде?

— Не, никаква. Понякога излизаше на вечеря с някое от момичетата. Но обикновено не се обличаше толкова елегантно. Как точно е била облечена?

Пулър й предаде описанието на Карол. Луси Бристоу поклати глава.

— Изглежда, наистина се е издокарала с най-хубавите си дрехи. Като за църква.

— Да, и аз мисля така.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. Но наистина не знам какво е била намислила. Това беше най-обикновена съботна вечер.

Пулър зададе още няколко въпросна, след което благодари на жената и си тръгна. Поседя в колата няколко минути, докато обмисли чутото.

И тогава се сети.

Включи на скорост и потегли към Форт Монро. Най-сетне разполагаше с потенциална следа.

Като за църква.